Агата Кристи
След погребението (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Членовете на семейството бяха много любезни с мосю Понтарлие, представителя на ЦОПБ при ООН. Колко предвидливо от негова страна, че реши да използва инициали. Всички приеха ЦОПБ без възражения — дори се престориха, че знаят за тази организация! Как мразеха хората да признаят собственото си невежество! Изключение правеше Розамънд, която го запита учудено: „Но какво е това? Никога не съм чувала за вас.“ За щастие бяха само двамата. Поаро представи организацията по такъв начин, че само човек като Розамънд не би се засрамил, задето не познава тази световноизвестна институция. Розамънд промърмори вяло: „О, пак бежанци! До гуша ми дойде от тях!“ С това тя изрази негласната реакция на много от присъстващите, които прекалено робуваха на условностите, за да говорят откровено.

И така мосю Понтарлие бе приет — е, досадна личност, но всъщност едно нищожество. Нещо като чуждестранен decor. Общото мнение бе, че Хелън е трябвало да избегне присъствието му тук точно тази събота и неделя, но след като вече бе пристигнал, налагаше се да се примирят с него. За щастие този чудат дребен чужденец като че ли не знаеше добре английски. Доста често не разбираше какво му говориш, а когато почти всички приказваха едновременно, той губеше нишката. Очевидно се интересуваше само от бежанците и от следвоенните условия, а и речникът му се свеждаше до тези теми. Обикновеното бърборене направо го объркваше. И така, почти забравен от всички, Еркюл Поаро се облегна в креслото, като отпиваше от кафето си и наблюдаваше също както котка би наблюдавала пърхането и чуруликането на ято птички. Котката още не бе готова да направи скока си.

След двадесет и четири часа кръстосване из къщата и проучване на обзавеждането й наследниците на Ричард Абърнети бяха готови да изложат предпочитанията си, и ако се окажеше необходимо, да спорят яростно за тях.

Първият обект на разговори бе сервиз за десерт от порцелан „Спод“, от който ядоха десерта си.

— Не вярвам, че ще живея дълго — подзе Тимъти със слаб меланхоличен глас. — Ние с Мод нямаме деца. Едва ли си заслужава да се обременяваме с безполезни вещи. Но по сантиментални причини бих желал да имам този стар десертен сервиз. Спомням си го с обич от едно време. Разбира се, такива сервизи вече не са на мода и доколкото разбирам, имат нищожна стойност днес, но все пак — ще съм предоволен да го имам — и може би старинния скрин от белия будоар.

— Закъснял си, чичо — извика бодро Джордж с подчертана нехайност в гласа. — Помолих Хелън още тази сутрин да запише сервиза за мен.

Лицето на Тимъти почервеня.

— Да го запише… да го запише? Какво искаш да кажеш? Още нищо не е решено. И за какво ти е на теб десертен сервиз? Ти не си женен.

— Всъщност аз колекционирам „Спод“. А сервизът е наистина разкошен образец на тоя стил. За скрина нямам нищо против, чичо. Без пари да ми го дават, не бих го взел.

Тимъти не обърна внимание на забележката за скрина.

— Виж какво, млади момко. Не може да се навираш по този начин. Аз съм по-възрастен от теб, при това съм единственият жив брат на Ричард. Десертният сервиз е мой.

— Защо не вземеш сервиза от дрезденски порцелан, чичо? Прекрасна изработка и, уверен съм, ще е свързан с не по-малко сантиментални спомени. Така или иначе, сервизът „Спод“ е мой. Пръв пресякох лентата.

— Глупости. Нищо подобно — яростно изсъска Тимъти.

Мод се намеси остро:

— Моля те, не дразни чичо си, Джордж. Отразява му се зле. Естествено, че той ще вземе сервиза, щом го иска! Най-напред той има право да избира, а после вие, младите. Той е брат на Ричард, както сам посочи, а ти си само племенник.

— И ще ти кажа също, младежо — продължи Тимъти, преливащ от гняв, — че ако Ричард бе направил справедливо завещание, аз щях да се разпореждам с цялото имущество в тази къща. Така трябваше да се разпредели наследството, а ако стана другояче, то мога само да подозирам незаконно влияние. Да, повтарям — незаконно влияние.

Тимъти хвърли унищожителен поглед на племенника си.

— Абсурдно завещание! — отсече той. — Абсурдно! После се облегна назад, сложи ръка на сърцето си и изохка:

— Всичко това ми се отразява много зле. Мога ли… да поискам малко коняк.

Мис Гилкрист скочи като по команда и се върна с възстановителната течност в малка чашка.

— Заповядайте, мистър Абърнети. Моля ви, моля ви, не се вълнувайте. Сигурен ли сте, че не трябва да си легнете?

— Що за глупост? Да съм си легнел? — Тимъти изпи коняка наведнъж. — Възнамерявам да защитавам интересите си.

— Наистина, Джордж, учудваш ме — рече Мод. — Чичо ти говори самата истина. Неговото желание е на първо място. Щом иска този сервиз, негов ще е.

— Й без това е ужасно грозен — подметна Сюзън.

— Дръж си езика, Сюзън — смъмри я Тимъти. Слабичкият младеж до Сюзън вдигна глава и се провикна с малко по-креслив от обикновения си глас:

— Не говорете така на жена ми! Беше се понадигнал от мястото си. Сюзън го успокои припряно:

— Няма нищо, Грег. Все ми е едно.

— Но на мен не ми е все едно. Хелън се обади:

— Мисля, че ще проявиш учтивост, Джордж, ако оставиш чичо си да вземе сервиза.

Тимъти отново изсъска възмутено:

— Не е въпрос „да ме остави“.

Но Джордж само се поклони леко на Хелън и отвърна:

— Твоята воля е закон за мен, лельо Хелън. Отказвам се от претенциите си.

— Ти въобще не си искал да притежаваш сервиза, нали? — рече Хелън.

Той й хвърли остър поглед и се ухили:

— Белята при теб, лельо Хелън, е, че мозъкът ти щрака прекалено бързо. Виждаш повече, отколкото трябва. Не се тревожи, чичо Тимъти. Сервизът е твой. Пошегувах се.

— Хубава шега! — възкликна Мод Абърнети с възмущение. — Чичо ти можеше да получи сърдечен удар.

— Да вярваме ли? — отвърна й весело Джордж. — Чичо Тимъти ще ни надживее всички. Той е като отколе скърцаща врата.

Тимъти се наведе напред и рече със съкрушен глас:

— Не се учудвам, че Ричард се е разочаровал от теб.

— Какво, какво? — наежи се Джордж. Не личеше и следа от доброто му настроение.

— Ти си дошъл тук след смъртта на Мортимър, като си се надявал да заемеш неговото място — тоест Ричард да те направи свой наследник, не е ли така? Но клетият ми брат скоро ти е взел мярката. Разбрал е какво ще стане с парите, ако ги повери на теб. Изненадан съм, че въобще ти е оставил нещо. Защото е знаел къде ще отиде. Коне, комар, Монте Карло, чуждестранни казина. А може и по-лошо. Подозирал е, че не си почтен, нали?

Бели петна избиха около ноздрите на Джордж.

— Внимавай какво говориш! — процеди той.

— Не бях добре със здравето, за да присъствам на погребението — продължи натъртено Тимъти, — но Мод ми предаде какво е казала Кора. Тя си беше глупачка — но… може и да е имало нещо в думите и! А ако е така, знам кого да подозирам…

— Тимъти! — Мод се бе изправила, едра и спокойна — олицетворение на духовна сила. — Твърде уморителна бе тази вечер за теб. Спомни си за здравословното си състояние. Не мога да рискувам отново да се разболееш. Да вървим горе. Ще глътнеш успокоително и веднага ще си легнеш. Хелън, ние с Тимъти вземаме порцелановия сервиз и старинния скрин като спомен от Ричард. Няма възражения, надявам се?

Тя обходи с поглед присъстващите. Никой не отрони дума. После хвана Тимъти под ръка и тръгна с решителна крачка, като отстрани от вратата мис Гилкрист, която се суетеше плахо край тях.

Джордж пръв наруши мълчанието, след като те излязоха.

— Femme formidable!^[1] — възкликна той. — Ето това е точната квалификация за леля Мод. Не бих се изпречвал на триумфалния й път към възхода.

Мис Гилкрист отново си седна на мястото с известно неудобство, като промърмори:

— Мисис Абърнети е винаги така внимателна. Забележката прозвуча кухо.

Неочаквано Майкъл Шейн се изсмя и рече:

— Знаете ли, че всичко това ме забавлява. Все едно гледам „Наследството на Войсей“ на живо! Впрочем ние с Розамънд искаме да вземем малахитовата масичка от салона.

— О, не! — извика Сюзън. — Аз я искам.

— Хайде, пак същото — рече Джордж и вдигна очи към тавана.

— Вижте, не бива да се караме заради такива неща — продължи Сюзън. — Малахитовата масичка ми е необходима за моя козметичен салон — просто като цветно петно — ще сложа огромен букет восъчни цветя на нея. Чудесно ще изглежда. Восъчни цветя лесно мога да намеря, но такива масички от зелен малахит са рядкост.

— Но, скъпа — рече Розамънд. — Точно затова искаме да я вземем и ние. За новата ни постановка. Ти самата каза — като цветно петно, пък и толкова е характерна за периода. Само восъчни цветя или препарирани колибри ще вървят с нея — абсолютно задължително.

— Разбирам те напълно, Розамънд — рече Сюзън. — Но не мисля, че твоите аргументи са по-силни от моите. На сцената спокойно можеш да сложиш масичка, която е боядисана и имитира малахит — кой ще познае? Но в моя salon ми е необходима автентичната вещ.

— Мили дами — прекъсна ги Джордж. — Какво ще кажете за спортсменско разрешение? Защо да не хвърляте чоп? Или да сечете карти? Съвсем в духа на историческия период, от който е масичката.

Сюзън се усмихна приятно.

— Ние с Розамънд ще си поговорим за това утре — рече тя.

Беше уверена в себе си, както обикновено. Джордж с интерес сравни лицата на двете. Розамънд гледаше вяло и унесено.

— Коя от двете ще подкрепиш, лельо Хелън? — запита той. — Равни шансове, бих казал. Сюзън е решителна, а Розамънд е възхитителна в упорството си.

— Или може би не колибри — говореше си Розамънд. — Една от тези огромни китайски вази би послужила за чудесна лампа — със златен абажур.

Мис Гилкрист побърза да изнесе умиротворителна реч:

— Къщата е пълна с толкова много красиви вещи. Тази зелена масичка ще изглежда чудесно в новото ви заведение, мисис Банкс. Не съм виждала друга като нея. Сигурно струва цяло състояние.

— Е, ще я приспаднат от наследствения ми дял, ако трябва — отсече Сюзън.

— О, простете… не исках да кажа… — мис Гилкрист силно се сконфузи.

— Може да бъде приспадната от нашия наследствен дял — отбеляза Майкъл. — Заедно с восъчните цветя.

— Те отиват така добре на тази масичка — измърмори мис Гилкрист. — Толкова са артистични. Прелестни са!

Ала никой не обърна внимание на доброжелателните й словоизлияния.

Грег отново се обади с нервния си висок глас:

— Сюзън държи на тази масичка.

Настъпи момент на неловкост, сякаш с тона си Грег бе внесъл друго настроение. Хелън побърза да каже:

— А ти какво искаш всъщност, Джордж? Като изключим порцелановия сервиз?

Джордж се захили и атмосферата се разведри.

— Грозно беше от моя страна да подвеждам стария Тимъти. Но той наистина е невъзможен. До такава степен е свикнал да се налага, че състоянието му е станало патологично.

— С инвалидите трябва да сме снизходителни, мистър Кросфийлд — рече мис Гилкрист.

— Червендалест стар хипохондрик, ето какъв е той — заключи Джордж.

— Точно такъв е — съгласи се Сюзън. — Мисля, че му няма нищо. Ти какво ще кажеш, Розамънд?

— Какво?

— Мислиш ли, че чичо Тимъти е болен?

— Не, не, не бих казала — отвърна разсеяно Розамънд. И се извини: — Простете ми, но си мислех какво ли осветление ще е най-подходящо за масичката.

— Виждате ли? — обърна се към всички Джордж. — Нищо не е в състояние да я отклони от фикс-идеята й. Съпругата ви е опасна жена, Майкъл. Надявам се, че го знаете.

— Да, знам го — отвърна Майкъл доста мрачно. Джордж продължи със същото наслаждение.

— Битката за Масата! Ще се води утре — любезно, но решително! Всички трябва да вземем страна. Аз подкрепям Розамънд, която на вид е толкова сладка и отстъпчива. Съпрузите, то се знае, ще подкрепят жените си. Вие, мис Гилкрист? На страната на Сюзън, естествено.

— О, моля ви, мистър Кросфийлд. Как бих посмяла…

— Лельо Хелън? — продължи Джордж, без да обръща внимание на вълненията на мис Гилкрист. — Твоят глас ще е решаващ. О, хм… забравих мосю Понтарлие.

— Pardon! — погледна го озадачено Еркюл Поаро.

Джордж понечи да обясни, после се отказа — старчето очевидно не отбираше и дума от онова, което ставаше. Той просто се задоволи да каже:

— Семейна шега.

— Да, да. Аз разбирам — засмя се дружелюбно Поаро.

— И така, твоят глас е решаващ, лельо Хелън. На чия страна си?

Хелън се усмихна:

— А може би аз също искам масичката, Джордж.

Тя умишлено смени темата, като се обърна към чуждестранния си гост.

— Опасявам се, че скучаете, мосю Понтарлие.

— Съвсем не, мадам. За мен е привилегия да бъда допуснат до семейния ви кръг — и той се поклони. — Бих искал да изкажа… не мога да се изразя добре… съжаление, че тази къща трябва да премине от ваши ръце в ръцете на чужди хора. Несъмнено това е… много жалко.

— Ни най-малко не съжаляваме, наистина — увери го Сюзън.

— Много сте мила, мадам. Нека ви кажа, че тук моите възрастни страдалци ще намерят след гоненията, на които са били подложени, идеалното място. Какъв рай! Какво спокойствие! Моля ви да си спомните това, когато ви обземат лоши чувства, а това неминуемо ще стане. Чувам, че се говорело тук да организират училище — не редовно училище, а пансион, управляван от черквата — от „монахини“, мисля, така ги наричате? Вие бихте предпочели това, може би?

— Съвсем не — отвърна Джордж.

— „Свещеното сърце на Девата“ — продължи Поаро. — За щастие благодарение на добрата воля на неизвестен благодетел успяхме да предложим малко по-висока цена. — После се обърна направо към мис Гилкрист: — Вие не обичате монахините, мисля?

Мис Гилкрист се смути и пламна цялата.

— О, моля ви, мистър Понтарлие, не бива да мислите така. Нямам нищо против тях лично, но и не бих се съгласила, че е правилно да се затвориш от външния свят по този начин. Искам да кажа, кому е нужно това, пък е и доста егоистично. Разбира се, не говоря за монахините учителки или за онези, които обикалят бедните, защото, сигурна съм, те са безкористни жени и допринасят голяма полза.

— Не мога да си представя да съм монахиня — рече Сюзън.

— Идеално подхожда — извика Розамънд. — Спомнете си… когато възстановиха „Чудото“ миналата година. Соня Уелс бе фантастична — с думи не можеше да се опише.

— Това, което не мога да разбера — обади се Джордж, — е защо ще му е угодно на Господа да се обличаш в средновековни одежди. А облеклата на монахините са точно такива: тежки, нехигиенични и непрактични!

— И всички досущ си приличат, нали? — добави мис Гилкрист. — Знам, че е глупаво, но наистина се стреснах, когато на вратата в дома на мисис Абърнети се появи монахиня да иска помощи. Внуших си, че е същата, която позвъни на вратата на бедната мисис Ланскне в Личет Сейнт Мери в деня на следствието. Знаете ли, внуших си, че ме преследва навсякъде!

— Мислех, че монахините винаги ходят по две, когато събират помощи — рече Джордж. — Имаше една детективска история, която се крепеше именно на това.

— Този път беше само една — поясни мис Гилкрист. — Може би правят икономии — добави тя неуверено. — А и нямаше начин да е същата, защото предишната каза, че събирала средства за органа в „Свети Варнава“, докато тази бе дошла за нещо съвсем различно, нещо свързано с деца.

— Но и двете имаха еднакви черти? — попита Еркюл Поаро. Беше заинтригуван. Мис Гилкрист се обърна към него.

— Така ми се стори. Наби ми се в очи горната устна… Сякаш имаше мустаци. Май именно това ме уплаши… Още повече, че тогава нервите ми бяха изопнати, пък си спомних и историите, които се разправяха по време на войната за монахини, които всъщност били мъже от Петата колона и скачали с парашути. Разбира се, беше глупаво от моя страна. После си дадох сметка.

— Удобно е да се дегизираш като монахиня — рече Сюзън замислено. — Не се виждат краката.

— Цялата работа е там — добави Джордж, — че човек никога не се вглежда както трябва в другите. Точно затова различни свидетели в съда дават толкова крайно противоречиви показания за едно и също лице. Не е за вярване. Един и същи човек го описват и като висок, и като нисък, слаб и дебел, рус и кестеняв, облечен в тъмен и в светъл костюм, и така нататък. Обикновено един от свидетелите казва истината, но е трудно да разбереш кой.

— И друго странно нещо е — подкрепи го Сюзън, — че понякога хвърляш поглед в огледалото и не можеш да се познаеш отведнъж. Казваш си: „Много позната физиономия…“, и внезапно осъзнаваш, че това си ти!

Джордж добави:

— А още по-трудно би било, ако човек можеше да се види — но не в огледало.

— Как така? — попита озадачена Розамънд.

— Ами, не разбираш ли, никой никога не се е видял такъв, какъвто го виждат околните. Винаги се виждаме в огледало, тоест обърнат образ.

— Но нима той е по-различен?

— О, да — бързо вметна Сюзън. — Няма съмнение. Човешкото лице не е симетрично — двете вежди се различават, устните са по-дълги от едната страна, носът не е идеално прав. Можете да се уверите в това с помощта на молив. Кой има молив?

Някой извади молив и те експериментираха, като го държаха ту от лявата, ту от дясната страна на носа и се смяха, установявайки колко са различни двата ъгъла на зрение.

Атмосферата чувствително се разведри. Доброто настроение обхвана всички. Това не бяха вече наследниците на Ричард Абърнети, събрали се за подялба на имуществото, а група нормални, весели хора, дошли да прекарат заедно събота и неделя в провинцията.

Само Хелън Абърнети остана затворена и мълчалива.

Въздишайки, Еркюл Поаро се надигна и пожела на домакинята си лека нощ.

— А може би, мадам, по-добре е да ви кажа довиждане. Моят влак тръгва утре сутринта в девет. Твърде ранен час. Ето защо ще ви благодаря сега за вашата любезност и гостоприемство. Датата на влизане във владение — тя ще бъде уточнена с добрия мистър Ентуисъл. Разбира се, ще се съобразим с удобството ви.

— Можете да посочите желана от вас дата, мосю Понтарлие. Аз… аз свърших всичко, за което дойдох тук.

— Сега вие ще се завърнете във вашата вила в Кипър?

— Да — на устните на Хелън Абърнети се появи лека усмивка.

Поаро добави:

— И вие сте доволна, да? Не съжалявате?

— Че напускам Англия? Или по-точно това място?

— Имах предвид това място.

— О, не. Какъв смисъл има да се вкопчваме в миналото? Човек трябва да го остави зад гърба си.

— Стига да може — Поаро замига невинно и обходи с поглед, с който сякаш се извиняваше, любезните физиономии насреща си. — Понякога, не мислите ли, миналото сякаш не иска, а и не се оставя да бъде отпратено в забрава? Сякаш ви дърпа за ръкава и напомня: „Още не си привършил с мен.“

Сюзън се изсмя някак несигурно, а Поаро добави:

— Но аз съм сериозен — да.

— Значи ли, че след като дойдат тук, вашите бежанци няма да са в състояние да оставят зад себе си миналите си страдания? — запита Джордж.

— Нямах предвид моите бежанци.

— Той има предвид нас, скъпи — обади се Розамънд. — Има предвид чичо Ричард, леля Кора, секирата и всичко останало.

После се обърна към Поаро:

— Права ли съм?

Поаро я гледаше безизразно.

— Защо смятате така, мадам?

— Защото вие сте детектив, нали? Затова сте и тук. Вашият ЦОПБ, или как там го наричате, е чиста глупост, нали?