Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (29)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Funeral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО

 

Превела от английски ПЕТРУШКА ТОМОВА

Редактор Надя Баева

Художник Красимира Деспотова

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Лидия Ангелова

 

Излязла от печат м. декември 1991 г.

КФ „САМПО“ — София, 1991

ДФ „Г. Димитров“ — София

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-8048-01-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като видя визитната картичка на инспектор Мортън от бъркширската полиция, Еркюл Поаро повдигна вежди и рече:

— Поканете го, Жорж, поканете го. И донесете… — какво питие предпочитат полицаите?

— Бих предложил бира, сър.

— Ужасно! Но съвсем по английски. Донесете бира тогава.

Инспектор Мортън заговори направо по въпроса.

— Имах работа в Лондон — започна той — и издирих адреса ви, мосю Поаро. Заинтересувах се, като ви видях на следствието в четвъртък.

— А, видели сте ме там?

— Да. Изненадан бях и както вече казах, заинтригуван. Вие едва ли ме помните, но аз ви помня много, добре. От онзи случай в Пангбърн.

— А, вие сте били свързан с него?

— О, бях още на твърде нисша длъжност. Оттогава мина много време, но не съм ви забравил.

— И ме познахте веднага онзи ден?

— Това не бе трудно, сър. — Инспектор Мортън сподави усмивката си. — Вие имате доста… необичаен външен вид.

Той обходи с очи безупречния костюм на Поаро и най-накрая се спря на засуканите му мустаци.

— Биете на очи, особено в провинциално място.

— Възможно е, твърде възможно е — рече самодоволно Поаро.

— Заинтересувах се какво правите там. Не бих казал, че имате интерес към този род престъпления: убийства, кражби, въоръжени нападения…

— Мислите ли, че това е типичното, често срещано брутално престъпление?

— Именно това се чудя.

— И се чудите от самото начало, нали?

— Да, мосю Поаро. Има някои необичайни обстоятелства. Оттогава насам работим по нашите си методи. Задържахме за разпит един-двама, но те дадоха съвсем задоволителни обяснения за заниманията си онзи следобед. Не бихме го сложили в графата „типично престъпление“, мосю Поаро — сигурни сме в това. И шефът е съгласен. Извършено е от някого, чиято цел е била да представи нещата да изглеждат именно така. Може да е била тази жена Гилкрист, но не виждам мотивировка, пък и няма емоционални подбуди. Мисис Ланскне вероятно е била леко смахната или, ако предпочитате, да я наречем „простодушна“, но в такова едно домакинство, състоящо се от господарка и прислужница, не е имало място за страстите на женското приятелство. Около нас има десетки като мис Гилкрист и тя едва ли е типът убийца.

Той направи пауза и продължи:

— Значи ще трябва да търсим по-надалече. Дойдох да ви попитам дали бихте ни помогнали. Нещо ви е довело тук, мосю Поаро.

— Да, да, нещо ме доведе тук. Един отличен даймлер, но не само той.

— Разполагали сте с… информация?

— Едва ли в смисъла, който вие влагате. Нищо, което би могло да послужи като улика.

— Но което би могло да послужи като указание?

— Да.

— Виждате ли, мосю Поаро. Събитията се развиха.

И той разказа щателно и с подробности за отровното парче сватбена торта.

Поаро пое дълбоко дъх, та чак изсъска.

— Гениално — просто гениално… Предупредих мистър Ентуисъл да се грижи за мис Гилкрист. Съществуваше тази възможност за покушение срещу нея. Но трябва да призная — не очаквах да е с отрова. Опасявах се от повторение на варианта „секира“. И смятах, че би било неразумно жената да се движи сама по пусти улици след свечеряване.

— Но защо сте очаквали нападение срещу нея? Длъжен сте да ми кажете това, мосю Поаро!

Поаро поклати бавно глава:

— Да, ще ви кажа. Мистър Ентуисъл няма да ви каже, защото е адвокат, а адвокатите не са склонни да правят предположения и изводи от характера на една покойница или пък от няколко нейни безотговорно изречени думи. Но той не би имал нищо против аз да ви кажа — дори ще се почувства облекчен. Той не обича да изглежда в очите ви като глупак или като човек, който си въобразява разни неща, и все пак би желал вие да знаете евентуалните — казвам евентуалните — факти.

Поаро млъкна, тъй като Жорж влезе с висока халба бира.

— Да се подкрепите, инспекторе. Не, не, аз настоявам.

— Вие няма ли да ми правите компания?

— Аз не пия бира. Затова ще взема чаша syrop de cassis — о, англичаните не го обичат, забелязал съм.

Инспектор Мортън погледна с благодарност към бирата си.

Като отпиваше по малко от тъмнолилавата течност, Поаро продължи:

— Всичко това започва на едно погребение. Или поточно — след погребението.

И той изложи доста образно и с много жестикулации цялата история, както му я бе разказал мистър Ентуисъл, но и с украшенията, характерни за емоционалната му натура. Човек оставаше с впечатлението, че едва ли не Еркюл Поаро е бил свидетел на сцената.

Инспектор Мортън имаше остър и аналитичен ум. Той веднага се хвана за няколкото опорни точки, необходими му в неговата работа.

— Този мистър Абърнети може да е бил отровен, така ли?

— Това е възможно.

— А тялото е било кремирано и няма доказателства.

— Точно така.

Инспектор Мортън размисли.

— Интересно. Но не можем да се уловим за нищо. Нищо, което да си струва разследването на смъртта на Ричард Абърнети. Би било загуба на време.

— Да.

— Но налице са хората — хората, които са били там и които са чули Кора Ланскне да казва онези думи, а един от тях може да се е опасявал, че тя ще ги повтори, и то с повече подробности.

— Което тя несъмнено е щяла да стори. Да, както вие казвате, инспекторе, налице са хората. Сега разбирате защо бях на следствието, защо се заинтригувах от случая — това е, защото аз винаги се интересувам от хората.

— Тогава покушението срещу мис Гилкрист…

— Е било заложено като вероятност. Ричард Абърнети е посетил дома на Кора и е разговарял с нея. Той може би е споменал и конкретно име. Единственото лице, което би могло да знае или да е дочуло нещо, е мис Гилкрист. Кора е накарана да млъкне, но убиецът не е спокоен. Дали другата жена знае нещо — нещичко? Разбира се, ако убиецът е мъдър, той ще остави нещата така, както са, но убийците, инспекторе, рядко са мъдри. Те си блъскат главите, неспокойни са, искат да се уверят — да са напълно сигурни. Доволни са от собствената си хитрост. И ето, че накрая си пъхат главата в торбата, както вие казвате. Инспектор Мортън се поусмихна. Поаро продължи:

— Този опит да се запуши устата на мис Гилкрист, той сам по себе си е вече грешка. Защото сега вие ще имате два случая за разследване. Да вземем почерка на адреса на сватбената торта. Жалко, че хартията от опаковката е изгорена.

— Да, тогава можех да знам със сигурност дали е била изпратена по пощата, или не.

— Имате причина да предполагате второто, казвате?

— Просто това, което смята пощальонът, но и той не е сигурен. Ако колетът бе минал през селската пощенска станция, няма начин служителката да не го забележи, но в днешно време пощата пристига с камионетка от Маркет Кейнс, а младежът естествено има твърде много адреси да обиколи и много поща да раздаде. За къщата на мисис Ланскне смята, че е носил само писма, никакъв колет, но не е сигурен. Освен това той така е хлътнал по една девойка, че май за нищо друго не може да мисли. Направих му малък тест на паметта — не може да се разчита на него със сигурност. А ако наистина той го е занесъл, чудно ми е защо колетът е бил намерен чак след като този… как му беше името… мистър Гътри…

— А, мистър Гътри — Инспектор Мортън се засмя.

— Да, мосю Поаро, и него проверяваме. В края на краищата би било съвсем лесно, нали, да се явиш с една достоверна история, че си приятел на мисис Ланскне. Мисис Банкс откъде ще знае бил ли е, или не. Той би могъл да подхвърли колетчето, не е ли така? Колко му е да го стъкмиш да изглежда, като че ли е пристигнало по пощата — размазва се малко печатарско мастило, все едно че на пощенската марка е ударено клеймо.

Той поспря и добави:

— Има и други начини.

Поаро кимна:

— Мислите ли…?

— Мистър Джордж Кросфийлд е бил по тези места, но едва на другия ден. Имал е намерение да присъства на погребението, но автомобилът му се повредил по пътя. Знаете ли нещо за него, мосю Поаро?

— Съвсем малко. Бих искал да знам повече.

— Така значи? Както виждам, оформя се немалка групичка от заинтересувани от завещанието на мистър Абърнети. Надявам се това да не означава, че ще трябва да проверяваме всички.

— Събрал съм малко информация. Тя е на ваше разположение. Естествено аз нямам власт да задавам въпроси на тези хора. Всъщност не би било разумно от моя страна да го правя.

— Аз самият няма да избързвам. Защо да плашим птичката отрано? Но като вземем да я сплашваме, да бъде, както му е редът.

— Безпогрешна техника. За вас, приятелю, тогава — изпитаните методи с целия апарат, който е на ваше разположение. Бавно, но сигурно. За мен…

— Да, мосю Поаро?

— За мен — пътуване на север. Както ви казах — аз се интересувам от хората. Да, малко предварителен camouflage — и заминавам. — И добави: — Смятам да закупя имение в провинцията за нуждите на чуждите бежанци. Аз представлявам ЦОПБ при ООН.

— А какво е ЦОПБ?

— Център за оказване помощ на бежанците. Звучи добре, не мислите ли?

Инспектор Мортън се ухили.