Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (50)

50.

Два дни след събитията те се събраха на предната веранда на къщата, за да направят разбор, както го наричаше Дик. Луси и Мейсън отново седяха на люлката. Ръката му беше обгърнала раменете й и я притискаше силно. Усещането беше прекрасно. Толкова хубаво, че беше склонен да се държи прекалено покровителствено. Но при задълбочен анализ това не беше най-лошата черта в характера на един мъж.

Нараненият й крак беше облегнат на ръба на седалката. Няколкото шева и превръзка беше всичко, което й се наложи да понесе.

Дик беше в обичайната си поза, облегнат на перилата. Двамата с Мейсън извадиха два стола от кухнята за Куин и Джилиън. Всички отпиваха от лимонадата, приготвена от Луси.

— Съжалявам, че разхитих толкова много от виното — каза тя. — Уверявам ви, че можех да мина и с по-евтина марка от винарната на Колфакс, ако имах възможност да поогледам рафтовете.

Куин избухна в смях.

— Всяка капка си струваше. Човек не може да си купи по-добра реклама. Новината плъзна из цяла Северна Калифорния. Ако има нещо, което любителите на вино обичат повече от него, това е интересната история зад марката му. Виното на моя старец внезапно стана знаменитост, както и технологът му, макар и не по начина, по който и двамата очакваха.

Джилиън се усмихна.

— Пазарната му цена се вдигна четирикратно. И което е по-важно, известността му ще се отрази и на останалите марки. Когато Уорнър превъзмогне шока от неудачния си избор на изпълнителен директор, ще бъде изключително доволен.

— Трудно е да се повярва, че всичко, случило се в Самър Ривър тези дни, се корени в миналото — отбеляза замислено съпругът й.

С пръстите на крака си Луси разлюля леко люлката.

— В моята професия научаваме рано този урок — каза тя.

— Трябва да кажа, че това важи и за моята работа — обади се Мейсън.

Дик кимна мрачно.

— А за моята бивша професия със сигурност.

Куин повдигна вежди.

— Военните мисии?

Дик отпи малко лимонада със сламката и кимна.

— Ако искаш да разбереш какво кара хората да водят войни, погледни в историята.

Джилиън се обърна към Мейсън:

— Какво те накара да решиш, че можеш да се довериш на Куин? Защо му се обади на път към винарната? Не си ли мислеше, че той те е упоил и се е опитал да те избута от пътя?

Мейсън погледна съпруга й.

— За известно време беше в списъка ми със заподозрени. Но нещо непрекъснато ме човъркаше. Онзи ден нямаше как да знаеш, че ще дойда в офиса ти. Възможно беше, естествено, да имаш под ръка халюциногени за неканени посетители като мен, които пристигат и задават прекалено много въпроси. Но се видях с Бет малко преди срещата ни. Тя знаеше, че съм тръгнал да разговарям с теб.

— Знаела е, че ще ме разпитваш и се е изнервила — отбеляза Куин. — Казала е на полицията, че веднага се обадила на Дилън и му е разказала какво става. Споменала, че има възможност да те упои, защото аз винаги предлагам на гостите си нещо за пиене. Очевидно Дилън се е опитал да я разубеди, тъй като не й е вярвал, че ще свърши работата както трябва. Но тя не го послушала. Взела е наркотика от лабораторията си и те е последвала в залата за дегустация.

— Абсолютна липса на самоконтрол — отбеляза Мейсън.

— Когато Куин се обадил на Лети, за да поръча кафе и чай, Бет се възползвала от шанса — продължи вместо съпруга си Джилиън. — Предложила да налее напитките, тъй като Лети била заета с туристи. Но държала точно секретарката да отнесе подноса в кабинета.

— Ти заподозря ли Лети? — попита Куин.

Мейсън поклати глава.

— Не за дълго. Не беше свързана отблизо с Колфакс, с Дилън и дори със Самър Ривър. Тя работи в дегустационния салон на половин работен ден. Но след като влезе в офиса, ти взе таблата от ръцете й и аз те чух да отваряш пакетче захар.

— Значи съм бил очевидният заподозрян — каза Куин и погледна към Луси. — Как Бет е успяла да упои Сара и Мери?

— Като повечето постоянни жители на Самър Ривър — познавала е добре навиците им — обясни Луси. — Знаела е, че когато си устройват пикници на крайбрежието, винаги поръчват храната си в кафето „Градината на Беки“. Когато времето беше хубаво, спираха да хапнат край старата комуна. В онзи ден Бет си подредила нещата така, че да бъде при Беки, когато Сара отиде да си вземе кошницата.

Дик се обади от верандата:

— Беки си спомни, че Бет носела малка раница и й предложила да отнесе кошницата до колата. Излязла и я сложила в багажника, докато Сара и Мери плащали сметката и бъбрили с Беки.

— В кошницата имало две пластмасови бутилки с вода — допълни Мейсън. — Бет ги заменила с тези, които носела в раницата.

— В които била сипала опиата, а после сама залепила етикетите — каза Луси. — Точно както правела преди години, когато снабдявала Бринкър със специалните му енергийни напитки. Естествено, съществувал риск този ден Сара и Мери да не се отбият до старата комуна, но прогнозата за времето била добра и двете действали според първоначалния си план.

— Но този, който ги е избутал от пътя, е бил Сесил — поясни Мейсън.

— Негодник — прошепна Луси.

Мейсън стегна прегръдката си.

— А как са се срещнали Бет и Сесил Дилън? — попита Джилиън.

— Той е знаел коя е още от самото начало — отвърна Мейсън. — Всъщност е бил наясно с повечето от участниците в историята още преди да оформи плана си, защото е направил някои проучвания.

— Но как е научил тайните на Бринкър? — учуди се Джилиън.

— Щом открил, че има полубрат, изчезнал при неизяснени обстоятелства, и богат баща, който го е изоставил, Дилън бил обсебен от мисълта да получи онова, което смятал за свое законно наследство — отговори Луси. — И буквално попаднал на златна жилка, когато издирил по-възрастната леля на Бринкър.

— Тристън беше прекалено умен, за да държи записите и бележките си в къщата, която беше наел онова лято — отбеляза Мейсън. — Вместо това периодично пътувал до Сан Франциско, за да посети леля си. Криел касетите и бележниците в един куфар в мазето й. Стояли там, докато Дилън не я открил. Когато започнал да задава въпроси за брат си, когото никога не бил виждал, тя го съжалила и му дала единственото нещо, останало от Бринкър.

— Куфарът от мазето — каза Куин. — Лентите сигурно са се повредили с времето, но бележниците трябва да са били в добро състояние.

— Дилън не е можел да извлече полза от клиповете — продължи Мейсън. — Той не се е интересувал от изнудване на дребно. Но когато е разгледал бележниците, е разбрал, че разполага с всичко, което му е нужно, за да започне отмъщението си.

Остро, агонизиращо отчаяние блесна в погледа на Джилиън.

— Какво е станало със съдържанието на куфара?

— Дилън е казал на полицаите, че е унищожил всичко, намерено вътре — отвърна Мейсън. — Лично аз съм склонен да му вярвам. Както и Уайтакър. При претърсването на апартамента и офиса му не е излязло нищо.

Жената стисна устни. Очите й се напълниха със сълзи.

— Но няма как да сме абсолютно сигурни.

Куин се протегна и улови ръката й между своите.

— Казах ти, скъпа, това няма значение. Ако онези стари записи се появят отново, ще се справим с положението.

Джилиън му отправи мъглява усмивка и стисна пръстите му.

Съпругът й се обърна към Мейсън:

— Познавам Дилън. Ако разполага с някакви изобличаващи материали, то те са в компютъра му. Никога не го изпускаше от поглед.

— И точно тук се намеси брат ми Арън — каза Мейсън. — Уайтакър възложи на „Флечър Консултинг“ да направи съдебно-технически анализ на компютъра на Дилън. Имаше изобилие от уличаващи материали, но всички бяха свързани с прикриването на финансовата катастрофа на „Колфакс Инкорпорейшън“, която той сам е дирижирал.

— Знаех, че е замислил нещо — отбеляза Куин. — Чувствах го. Опитах се да споделя с баща ми опасенията си, но той ми отвърна, че интуитивно усеща, когато има срещу себе си талант. Беше убеден, че Дилън е перфектен.

— И наистина беше добър почти колкото брат си, щом ставаше въпрос за харизма и чар — изрече през зъби Джилиън.

— Семейна дарба, може би — каза Луси.

Мейсън погледна Джилиън.

— Арън доста се порови и в интернет. Не намери следа от старите записи.

— Но няма как да сме абсолютно сигурни, нали? — повтори тя.

— Не — отвърна Куин. — Но това няма значение. Не можеш да се поддадеш на изнудване. Ако го направиш, няма да има край. Както не можеш да се огънеш пред диктатор. — Той изкриви лице в гримаса. — Питай мен. Като си помисля за всички тези години, през които се опитвах да докажа на баща ми, че съм точно това, което искаше да бъда…

— Това време отмина — прекъсна го Джилиън.

Той й се усмихна.

— Да, така е.

Луси ги погледна.

— И какво ще правите сега?

— Баща ми намина да ме види, докато разчиствах кабинета си тази сутрин — отговори Куин. — Струва ми се, че все още е в шок.

Жена му изсумтя презрително.

— Най-вече от факта, че именно синът му му спаси живота.

— Дяволски права е, че ти му спаси задника, Куин — обади се Мейсън. — Можех да стрелям, но шансът да улуча Дилън, преди да е успял да забие онзи стар тирбушон в гърлото на Уорнър, не беше голям. Вместо това можех да прострелям баща ти. Или пък теб, естествено, защото ти стоеше точно зад тях двамата. Беше само на крачка да осъществи отмъщението си, а подобна мания трудно се потиска, когато човекът е изгубил самоконтрол.

Куин повдигна рамене.

— Баща ми даде ясно да се разбере, че ще се разведе с кобилата си за разплод… искам да кажа с Ашли и ще се посвети изцяло на възстановяването на „Колфакс Инкорпорейшън“. Желая му успех. Предложи ми да оглавя винарната.

Джилиън изглеждаше отвратена.

— Уорнър беше решил, че това е предложение, което Куин не може и няма да откаже.

— Но аз му отказах — продължи съпругът й. — Което вбеси стареца, защото се оказа като в капан. Дава си сметка, че няма как успешно да съживява компанията си и в същото време да насочи цялото си внимание към избата. Наясно е, че ще му се наложи да избира. Обзалагам се, че ще продаде винарната.

— Ние с Куин имаме собствени планове — съобщи Джилиън. — Ще продадем част от имотите в долината, които придобихме през последните няколко години благодарение на съветите на Нолън Кели и наследството от леля Мери. С парите ще купим и ще ремонтираме старата странноприемница „Харвест Голд Ин“ на площада. Ще я превърнем в истинска винарска дестинация, която ще предлага и спа център.

— Ако има нещо, което съм научил от работата си във винарната на Колфакс, е как да създам търговски имидж, свързан със страната на виното и нейния начин на живот — каза Куин. — Ще поставя странноприемницата на туристическата карта.

Луси го погледна.

— По груба преценка, колко според теб струва старата овощна градина на леля ми?

Той й назова цифрата.

— Мили боже! — възкликна тя. — Значи Кели не се е опитвал да ме изкуши с цената.

— Не — отвърна Куин. — Нолън беше дяволски добър брокер на недвижими имоти.

— Ами акциите в корпорацията на Колфакс? — обади се Дик.

— В момента не струват много — каза Куин. — Но баща ми е изключително добър инвеститор. Ако някой може да съживи компанията, това е той. Предлагам ти да ги задържиш.

— Не — отвърна Луси. — Ще ти ги преотстъпя. Тези акции вече са твой проблем.