Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (43)

43.

Мейсън оглеждаше малката вила в средиземноморски стил, която се използваше като къща за гости в имението на Колфакс. Завесите закриваха плътно прозорците. Отпред беше паркиран черен джип. Интуицията и пулсът му се разиграха почти едновременно.

Трябваше още от самото начало да проверим Сесил Дилън — помисли си той.

Още три малки къщи бяха разпръснати из покрайнините на имението, но алеите пред тях бяха празни.

— Не ти ли се струва странно, че завесите са спуснати? — обади се Луси. — Може да спи.

— В четири следобед? — Мейсън разкопча предпазния колан. — Не е изключено Дилън да подремва, но според мен е по-вероятно да има нужда от усамотение за онова, с което се занимава в момента.

— Може да се получи доста неловко, ако е в леглото с втората мисис Колфакс.

— Виж, не сме тук, за да обсъждаме сексуалния график на Сесил. Интересува ни единствено какво става в корпорацията на Колфакс — каза той, после замълча и се замисли. — Което не означава, че втората мисис Колфакс няма да бъде една от темите за обсъждане. Имам чувството, че е замесена във финансовите машинации от самото начало.

Луси също разкопча предпазния колан и се измъкна от пътническата седалка. Джо изскимтя.

Мейсън отвори задната врата.

— И ти можеш да дойдеш, но само ако се държиш прилично. Няма да пикаеш на предните стълби, поне докато не приключим с Дилън.

Кучето изскочи от колата с наострени уши. Стоя търпеливо, докато Мейсън му слагаше нашийника.

— Съмнявам се, че Сесил ще се зарадва да го види в къщата — отбеляза Луси.

— Може да изчака отвън.

Тръгнаха към стълбището. Мейсън натисна звънеца. Отговор не последва. Почука на вратата няколко пъти.

Джо изръмжа тихо и закова поглед във входната врата.

— Какво му става? — попита Луси.

— Проклет да съм, ако знам.

В къщата се чуха бързи стъпки. Мъж, помисли си Мейсън, и отива към задната част на къщата.

— Изглежда, наистина сме сварили изпълнителния директор по средата на важен брифинг — каза той.

Изтича надолу по стълбите, като взе кучето със себе си. Луси тръгна след тях, подтичвайки, за да не изостава.

Завиха зад ъгъла на вилата. Мейсън спря няколко секунди, за да вдигне резето на малката дървена порта. Задната врата на къщата се отвори рязко, точно когато тримата влязоха в неголяма, елегантно оформена градина.

Сесил Дилън се втурна по задната веранда. Щом забеляза Луси, Мейсън и Джо, застина на мястото си. Вторачи се в тях поразен.

— Вие не разбирате — извика той. — Не съм го направил. Това е постановка.

— Джо! — Мейсън свали каишката на кучето. — Пази!

То пристъпи напред и застана точно пред Дилън. Сесил впери поглед в него, едновременно ужасен и ядосан.

— Извикай проклетото куче — каза той.

— Нищо не те заплашва, докато стоиш мирно — предупреди го Мейсън. — Носиш ли оръжие?

— Нямам оръжие, кълна се. Пистолетът вътре не е мой.

— Сложи ръце зад гърба си.

Сесил се подчини. Мейсън извади белезниците, които винаги носеше в задния си джоб. Закопча ги около китките му, после набързо го претърси.

— Сядай на земята — нареди той.

Мъжът седна на пода. Джо не откъсваше поглед от него. Мейсън се обърна към Луси:

— Обади се на деветстотин и единайсет и ела с мен. Не искам да те изпускам от поглед, нито пък да те оставя тук с него. Ако се размърда, Джо знае какво да прави.

— Разбрано — покорно отвърна тя и извади телефона си от чантата.

Мейсън си даде сметка, че младата жена е особено развълнувана от промяната, настъпила с Джо.

— Пенсионирано военно куче — поясни той.

— А, ясно. — Луси набра спешния номер.

— Трябва да ме изслушате — обади се Сесил. — Не бях аз. Копелето ме е натопило.

— Кой е в къщата? — попита Мейсън.

— Ашли Колфакс — отвърна другият. — Сигурно я е проследил дотук и я е застрелял. Прибрах се преди няколко минути и я намерих във всекидневната. Пистолетът все още е там. Не съм го докосвал. Казвам ви, натопил ме е.

— Кой те е натопил? — продължи да разпитва Мейсън.

— Уорнър Колфакс. Очевидно е разбрал, че с Ашли сме любовници. Тъпата кучка, изглежда, се е изпуснала.

Мейсън влезе във вилата. Луси го последва.

Не им отне много време да открият Ашли. Беше просната на пода с лицето надолу. От зейналата на гърба й дупка бликаше силна струя кръв.

Мейсън я обърна внимателно. Изходната рана не беше толкова ужасяваща. Свали ризата си и я притисна силно към кървавия отвор.

— Още е жива — каза той. — Кажи на оператора, че имаме нужда от линейка.