Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (37)

37.

Той излезе в коридора и затвори вратата. За момент остана неподвижен, като се чудеше защо е толкова тъмно. Със закъснение си спомни, че е със слънчеви очила. Свали ги, пъхна ги в джоба на ризата си и тръгна към залата за дегустация. Туристите си бяха отишли. Лети също.

Излезе навън. Блясъкът на слънцето беше толкова силен, че усети остра болка в очите. Бръкна за очилата, сложи ги отново и пое по широките стълби към паркинга.

Настани се зад волана и постоя така известно време, удивен от начина, по който светлината се процежда между дърветата и се плиска на земята. Като течно злато. Би било чудесно да прави любов с Луси на такава красива светлинна феерия. Но тя не беше тук. Трябваше да я намери.

След няколко опита успя да запали двигателя и напусна паркинга. Пътят покрай реката му се струваше с повече завои, отколкото си спомняше. Сякаш се виеше в безкрайността. И внезапно го озари прозрение. Отговорите, които търсеше, се намираха в края на шосето. Единственото, което трябваше да направи, беше да продължи да кара напред. Там някъде го очакваше Луси.

Светът беше кристалночист, сякаш зрението му бе увеличило многократно силата си. Всичко — от клоните на дърветата до бялата линия на тротоара — изглеждаше ярко и прозрачно, като направено от стъкло. Цветовете бяха зашеметяващи. Никога не си беше давал сметка, че в природата съществуват такива нюанси.

Дори отраженията в огледалото за обратно виждане оживяха. Огромният черен джип, който бързо приближаваше към него, се движеше като на филмова лента. Мейсън се засмя. Чудеше се дали не е завил в погрешна посока и не се е озовал на някоя снимачна площадка.

Джипът вече беше съвсем близо. Стъклата му бяха затъмнени. Не можеше да види лицето на шофьора. Вероятно беше каскадьор. Всичко започна да изглежда като в един от онези филми, в които лошото момче се опитва да избута доброто от пътя.

Точно както някой бе изтикал Сара и Мери от шосето.

Но катастрофата беше станала на Манзанита Роуд. А това тук беше Ривър Роуд. Запита се дали не трябва да предупреди каскадьора, че се е озовал на грешно място.

Точката, от която се откриваше гледка към реката, приближаваше прекалено бързо. Само още един завой.

Джипът предприе изпреварване. Това беше глупаво. И освен всичко друго, грубо нарушаване на правилата. Но нали беше филм. В киното лошите момчета правеха неразумни и незаконни неща, които до едно време им се разминаваха.

Е, добре. Чудесно. Щом лошият искаше да рискува и да си счупи врата, като навлезе с такава скорост в завоя, това си беше негов проблем.

Само че нямаше никакво намерение да попада във филма, помисли си Мейсън. Искаше само да намери Луси и да я люби под подобната на течно злато слънчева светлина, която се процеждаше през дърветата. А, да. И да открие отговорите в края на пътя.

Огромният джип се изравни с колата му. Близо. Прекалено близо. Внезапно сценарият стана кристално ясен, както всичко останало. Това беше голямата сцена, в която лошото момче се опитваше да избута доброто от скалата.

Но добрият герой не беше в настроение да си играе. Искаше само да намери Луси. А на пътя му беше застанал проклетият каскадьор.

Мейсън натисна спирачките и спря рязко. Чу се остро стъргане на метал в метал, когато задният калник на джипа закачи предната част на колата.

Очевидно шофьорът не беше очаквал подобна промяна, защото мощното возило започна да криволичи. Едва успяваше да се задържи на пътя. В следващия момент последният завой го скри от погледа.

За момент Мейсън остана неподвижен, загледан в откриващата се през предното стъкло гледка. Адреналинът в кръвта временно прочисти мислите му. Сви в крайпътната отбивка и изключи двигателя.

Заслепяващата слънчева светлина и кристалночистият свят искряха около него. И отново се почувства изгубен сред това чудо. Закъде беше тръгнал? Луси. Опитваше се да намери Луси. Но по някаква причина му се струваше неразумно да продължи да кара напред.

Извади телефона си и се загледа в него, очарован от светещия дисплей. На кого искаше да се обади?

Луси.

С особено внимание докосна мястото на екрана, където беше изписано името й. Тя отговори още след първия сигнал.

— Здрасти — каза той в слушалката. — Искам да правя любов с теб, но не знам дали ще имам време, защото може би ще умра. Затова ти се обадих, за да се сбогуваме.

— Мейсън. Какво не е наред?

— Попаднах в някакъв филм и каскадьорът се опита да ме избута от пътя.

— Мили боже! Говориш така, сякаш си пиян.

— Не. Изпих само чаша кафе. Нищо друго.

— Къде си?

— На Ривър Роуд, струва ми се. Чакай да проверя. — Той се огледа наоколо. — Всичко блести ослепително, но съм сигурен, че съм на Ривър Роуд.

— По-точно? — Въпреки напрежението в гласа й, тя говореше търпеливо, сякаш се обръщаше към дете.

— На последния завой. Нали се сещаш, онова място, на което туристите спират, за да снимат реката.

— На последния завой? Сигурен ли си?

— Абсолютно. — Той чу в далечината рев на мощен двигател. — Опа, трябва да затварям. Струва ми се, че каскадьорът се връща.

— Какъв каскадьор? Слушай, не мърдай оттам. Разбра ли ме? Остани където си. С Дик идваме веднага.

— Сбогом, Луси.

Големият автомобил вече беше съвсем близо. Моторът намали оборотите.

— Май трябва да сляза от колата — каза Мейсън.

Прекъсна разговора и непохватно откопча предпазния колан. Някак си успя да извади пистолета от жабката, после започна да се бори с вратата, докато най-сетне я отвори. Залитна към дърветата, без да е сигурен защо трябва да се скрие, но въпреки това продължи, подчинявайки се на инстинкта си.

Главата му се въртеше, но все пак стигна гората. Клекна зад купчина скали и зачака, стиснал оръжието с две ръце. Близо до него се беше образувало малко езеро от златиста слънчева светлина. Загледа се в него с възхищение.

После Мейсън чу как огромният джип мина покрай колата му, без да спира. Внезапно се сети, че е оставил страничната врата отворена. Запита се какъв ли извод си е направил от това другият шофьор.

Вероятно си мисли, че съм скочил в реката. За негова сметка си е.

Мощният двигател избоботи още веднъж като разярен хищник, току-що изпуснал плячката си. Миг след това джипът изчезна.

Мейсън много внимателно отпусна пистолета върху скалата, седна на земята и отново потъна в чудото на кристалния пейзаж и мисли за Луси, когато чу приближаването на друго превозно средство. Свистене на гуми раздра тишината. Затръшна се врата на кола.

— Мейсън?

Гласът й го накара да скочи на крака. Взе оръжието и тръгна обратно между дърветата. Видя я, застанала до мантинелата, загледана с тревога надолу към реката. Не беше дошла сама. С нея беше Дик.

— Здрасти — подвикна Мейсън.

Младата жена рязко се обърна към него. Същото направи и чичо му.

— Мейсън — обади се тя. — Мили боже. За момент си помислих, че… О, няма значение.

И се втурна към него.

— Какво става тук, по дяволите? — настойчиво попита Дик, крачейки по посипаната с чакъл странична отбивка на пътя. — Ей, дай ми тоя пистолет. Не си в състояние да се оправиш с него.

— Знам — съгласи се Мейсън. — Но в онзи момент не можах да измисля нищо друго. Тогава ми се стори добра идея.

Внезапно се почувства още по-замаян. Подаде оръжието на Дик.

В следващия момент Луси беше в прегръдките му и вече нищо друго нямаше значение. Престана да се бори с тъмнината и потъна в нея.