Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (48)

48.

— След Бринкър си продължила, нали? — попита Луси. Не можеше да измисли нищо друго, освен да поддържа разговора. — Намерила си друг арогантен мъж, когото да обичаш и от когото да се възхищаваш. Уорнър Колфакс. Какво стана? И той ли те отблъсна?

— Схванала си всичко погрешно — отвърна Бет. — Никога не съм обичала Уорнър Колфакс. Но с него имахме сделка. Аз правя името му легенда в света на виното, а как ми се отплаща той? Като има намерение да ме предаде.

— Защо мислиш така? Даде ти всичко, което поиска, след като се дипломира — най-новите технологии, съвременно оборудване, всичко.

— Случайно разбрах, че копелето иска да ме уволни. Щял да си доведе друг, по-известен технолог.

— Да разбирам ли, че това сега няма да се случи?

— Не. — Бет се усмихна. — Не само компанията му ще бъде съсипана. Неговата скъпоценна винарна също ще си замине. Той имаше нужда от мен, но никога не ме е ценил. Най-накрая осъзнах това.

— Кой ти помогна да прозреш истината? Чакай, нека да позная. Сесил Дилън, нали?

— Сесил откри, че Колфакс има намерение да ме смени.

— И най-вероятно те е излъгал.

— Защо му е да го прави?

— Защото му е била нужна помощта ти, глупачко. За умна жена си тъпа като тухла по отношение на мъжете.

Бет се вторачи в нея.

— Какви ги приказваш?

— Замисли се върху това поне за половин секунда. Идеята за убийството на Сара и Мери беше негова, нали?

— Само за Мери — бързо отвърна Бет. — Той искаше да се отърве от нея. Нали разбираш, държеше акциите да идат при Куин. Опасяваше се, че тя може да застане на страната на Уорнър, когато дойде време да се гласува сливането. Само че двете със Сара ходеха навсякъде заедно. Нямахме друг избор, когато организирахме автомобилната катастрофа.

— Струва ми се, че най-мекото определение на това е вторична щета. Ти наистина си тъпа. Повярвай ми, Сесил Дилън те е лъгал от самото начало. Използвал те е също като Бринкър.

— Какво им става на мъжете? — възкликна Бет. — Ти им даваш всичко, а те те тъпчат. Спри колата.

Луси натисна спирачките, разкопча бавно предпазния колан и попита:

— Сега какво?

— Дай ми ключовете.

Тя се подчини.

Бет отвори вратата и се изниза заднишком от седалката, без да отмества пистолета.

— А сега излез и ти. Бавно.

Луси се измъкна иззад волана. Този ден във винарната цареше зловеща тишина.

— Не трябва ли да има някой тук? — попита, като се огледа. — Охранител или един-двама работници?

Другата се изсмя.

— Не и след като шефът е наредил всички да напуснат.

— Колфакс ли го направи?

— Докато държах пистолета пред лицето му. — Бет кимна с брадичка към огромната сграда, в която се помещаваха ферментационните цистерни, залата за бутилиране и останалото оборудване, необходимо за производството на вино. — Вътре.

Луси се насочи към входа. Спря пред електронната ключалка.

— Ще ти кажа кода. Въведи го.

Бет изреди няколко цифри. Луси покорно натискаше бутоните в същата последователност. Чу приглушеното изщракване на металния език. Ако успееше да влезе първа и да издърпа вратата след себе си…

— Отстъпи назад — нареди другата. — Аз ще отворя.

Дотук с план Б.

Бет сграбчи дръжката и отвори с една ръка.

— Влизай. Върви бавно и стой така, че да мога да те виждам. Ясно?

— Ясно.

Когато се озова вътре, откри, че само част от подобното на пещера помещение беше осветено от опасващите тавана флуоресцентни тела. Най-отдалечената му част тънеше в мрак. Ако нищо друго не помогнеше, щеше да се втурне нататък и да се моли Бет да не е достатъчно добър стрелец, за да улучи движеща се мишена.

Светлината се отразяваше в огромните цистерни от неръждаема стомана и свързващите ги тръби. Леденият отблясък на осветлението разкри още нещо. Уорнър Колфакс лежеше на земята напълно неподвижен.

— И него ли уби? — попита тихо Луси.

— Не е мъртъв. Още не. — Бет се усмихна. — Пи малко от моите специални запаси бутилирана вода. Скоро ще дойде на себе си. Искам го буден, за да стане свидетел на унищожаването на собствената му безценна винарна. Ще изгори в пламъците заедно с нея.

— И какво правим сега?

— Докато си тук, можеш да свършиш нещо полезно. — Тя махна със свободната си ръка. — Свали бутилките от онези рафтове и ги сложи в кашоните върху количките. Като свършиш с това, ще ги закараш отвън до вана.

— Искаш да вдигна цели сандъци с вино и да ги натоваря в микробуса?

— Защо не? Аз го правя постоянно. Изглеждаш ми доста силна.

Луси отиде до лавиците, върху които бяха подредени бутилките с етикет „Ризърв“. Взе една и я постави внимателно в картонената опаковка.

— По-бързо — подвикна Бет.

Уорнър Колфакс избра точно този момент да изстене. Тя го изгледа и се намръщи.

Едва ли ще имам по-добър шанс — помисли си Луси. Грабна две бутилки от стелажа и запрати едната право в Бет. Тя се дръпна бързо, изкрещя панически и успя да избегне удара. Бутилката се пръсна в пода и обля с червени пръски панталона и ризата й.

— Дявол да те вземе — извика тя. — Какво направи?

За няколко секунди цялото й внимание с ужас бе насочено към безценното вино, което се лееше по пода като прясна кръв.

Луси вече беше в действие. Стискайки другата бутилка, тя побягна да спасява живота си. Опитваше се колкото може по-скоро да остави лъскавите стоманени цистерни и тръби като преграда между себе си и Бет.

Пистолетът изтрещя. Тя различи няколко последователни изстрела. Повечето звучаха така, сякаш бяха попаднали в металните резервоари.

За първи път в живота й се прииска да знае малко повече за огнестрелните оръжия. Нямаше никаква представа колко пъти Бет можеше да стреля с пистолета, който използваше. Но пък от друга страна, на кого би му хрумнало да брои при такива обстоятелства?

Шмугна се зад дълга редица от бъчви, натрупани на височината на раменете й, и се опита да диша бавно и тихо. За щастие шумът от вентилационната система се носеше из цялата сграда. Тихото бръмчене на машините създаваше някакъв общ звуков фон.

— Как можа да го направиш? — крещеше Бет. — Нямаш представа какво унищожи току-що, нали? Отне ми цели три години да създам този вкус точно такъв, какъвто го исках. Три години от живота ми.

Стъпките й отекваха по пода. Пристъпваше напред предпазливо, като на всеки няколко крачки спираше за малко. Луси не можеше да я види, но й беше лесно да си представи какво се случва. Бет я търсеше из ферментационната зала.

Случайните паузи без съмнение настъпваха в моментите, когато се навеждаше да надникне под резервоарите. Те бяха поставени на разстояние от пода.

Не след дълго щеше да завие зад ъгъла и да се насочи към редицата, зад която се беше сгушила. Беше само въпрос на време.

А тя имаше нужда точно от време. И трябваше да си го спечели. Рано или късно Мейсън щеше да разбере, че е изчезнала. И щеше да я намери.

В сумрака различи някаква врата с полупрозрачно стъкло, която изглежда водеше към офис или складово помещение. Можеше да пробяга неголямото разстояние и да я заключи, но се съмняваше, че това ще й помогне. Беше въпрос на секунди Бет да я разбие с един изстрел.

Все пак възможности имаше — мислено отбеляза Луси.

Свали обувките си и направи няколко пробни крачки боса. Надяваше се, че бръмченето на вентилационната система ще заглуши шума, който би могла да вдигне.

За щастие Бет заговори отново.

— Всичко се обърка — викаше тя. — Не трябваше да става така. Щях да се превърна в истинска звезда в света на виното.

Под прикритието на монотонното бучене направи още няколко крачки. Почти стигна до вратата.

Бет беше вече съвсем близо и се движеше предпазливо по пътеката между цистерните. В следващия момент щеше да стигне до ъгъла и да забележи остъклената врата.

Луси приклекна и запълзя на колене нататък. Протегна се и изпробва дръжката почти сигурна, че ще намери стаята заключена. Но бравата изщрака с лекота.

Тя отвори вратата. Вътре цареше тъмнина, но отблясъците на светлината от голямата зала осветяваха нещо, което приличаше на сложна химическа апаратура.

— Лабораторията ми! — изкрещя Бет. — Не, не влизай там!

И се втурна към нея. Луси затръшна вратата и бързо се скри зад бъчвите, като стискаше гърлото на бутилката вино с две ръце.

Бет блъсна силно вратата и я отвори. Започна да стреля яростно в тъмнината. Някакъв стъклен съд се пропука, разби се и избухна.

Изстрелите спряха рязко, когато Луси замахна с бутилката към главата на Бет.

Тя се обърна и инстинктивно се прикри с ръка. Успя да смекчи част от силата на удара, но той, заедно с разбитата стъкленица и шока от нападението, я накара да залитне назад към лабораторията. Изгуби равновесие, блъсна се в металната скара, отрупана с най-съвременната научна апаратура, и се стовари с цялата си тежест на земята. Остана да лежи неподвижно. Кръвта й се смеси с разлятото по пода вино.

Луси се бореше да си поеме въздух. Сърцето й биеше до пръсване. Опря се с една ръка на касата на вратата, смаяна от локвата от кръв и вино.

Някакъв глас в нея крещеше да позвъни на Мейсън, а не на деветстотин и единайсет. Трябваше да подреди приоритетите си, но й беше трудно да мисли. Всяко нещо с времето си. Първо щеше да се махне от проклетата винарна и едва след това да се обади в полицията.

Добре, мога да го направя.

В тъмнината зад нея се чуха нечии стъпки.

Помощта беше пристигнала. Заля я вълна от облекчение.

Опита да се отблъсне от касата на вратата.

— Трябва да ти кажа, че не очаквах такъв развой на събитията — каза Сесил Дилън. — Но един изпълнителен директор не струва нищо, ако не притежава способността да се приспособява. Мога да работя и по този сценарий.