Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (11)

11.

На следващата сутрин Луси седеше на една маса в „Градината на Беки“ — приятно бистро в съседство с „Харвест Голд Ин“, отпиваше от прясно сварения зелен чай и дъвчеше препечен хляб, за който в местната хлебарница също гарантираха, че е само от биопродукти, когато чу някой да я вика по име.

— Луси. Луси Шеридън. Стори ми се, че вчера те видях да излизаш от железарския магазин.

Нямаше как да сбърка гласа на някогашната мажоретка — ясен, жизнерадостен и закачлив. Луси погледна към вратата и видя Джилиън Колфакс да се промъква към нея през претъпканото кафене. Изобщо не се беше променила през изминалите тринайсет години. Само русата й коса беше по-къса. Носеше я в стилен стегнат кок, вместо на конска опашка. Част от младежкото излъчване беше заменено от скъп спа блясък и като че ли беше качила някой и друг килограм. Но все още си беше забележително привлекателна жена. Сигурно щеше да изглежда добре и на деветдесет. Природата й беше такава.

Освен това умееше да подбира дрехите си. Днес беше образец на онова, което Луси определи като местна мода — скъп, небрежно-елегантен стил, предназначен да разкрие мистиката на земята на виното. Тоалетът показваше, че тази, която го носи, се чувства като у дома си сред работещите в лозята.

Истината, естествено, беше, че същинската работа се вършеше от същите отрудени хора, които събираха реколтата из целия Западен бряг — наемните работници. Луси се съмняваше, че някой от тях излиза в полето с маркови дънки, копринена риза и сандали на „Прада“. Беше готова да се обзаложи, че отдавна са се отказали от пръстените с диаманти и елмази.

Джилиън се приближи до масата и седна, без да дочака покана.

— Толкова се радвам да те видя отново — подхвана тя. — Можеш ли да повярваш, че минаха цели тринайсет години?

— Без проблем — отвърна Луси и остави химикалката, с която си водеше записки в бележник с пожълтели листове.

Джилиън изглеждаше озадачена от реакцията й, но не се предаде.

— Времето лети толкова бързо. Между другото, изглеждаш страхотно. Много си се променила. Когато те видях вчера, не бях сигурна, че си ти. Харесва ми прическата ти. Много ти отива.

— Радвам се, че я одобряваш — колкото може по-любезно се отзова Луси. Взе каната и си наля още чай.

Джилиън реши да предприеме друг подход:

— Съжалявам за обстоятелствата, които те върнаха отново в Самър Ривър — продължи, като успя да си придаде подходящо мрачно изражение. — Всички бяхме шокирани, когато научихме за катастрофата. Леля ти беше нещо като опора за малкото ни общество. Толкова я харесвахме. Зная, че бяхте много близки, или поне докато ти беше тийнейджърка.

— Обичах я — простичко отвърна Луси, като остави каната на масата. — Както и Мери.

— Сигурна съм. И двете много ще ни липсват.

— Така ли?

— Разбира се. — Пълните устни на Джилиън се стегнаха едва забележимо, а очите й изгубиха няколко градуса от топлината и няколко карата от блясъка си. — Както вече казах, всички бяхме в шок. Но пък отдавна беше известно, че онзи участък край брега на стария път е много опасен. Нямам представа защо са избрали него.

— Винаги минаваха оттам, когато отиваха към брега. Познаваха го отлично. Обичаха да спират и да си правят пикник недалече от мястото на старата община, където са се запознали. Беше нещо като седмичен ритуал за тях.

— Ами да. Както и да е, трябва да си призная, че най-голямото изумление за нас дойде тази сутрин, когато двамата с Куин чухме, че ти и Мейсън сте открили тялото на Тристън Бринкър в камината на Сара. Направо невероятно.

— Да, беше нещо като изненада.

— А през всичките тези години ние се питахме какво ли е станало с него.

Привлекателна жена на средна възраст, която преди малко беше приветствала Джилиън при влизането й в заведението, се движеше преднамерено сред тълпата. Представи се като Беки Спрингър и очевидно беше собственичката. Беше набита, закръглена и надарена със спокойната енергичност, необходима за доброто управление на малкия й бизнес. Накрая спря до масата, на която седяха Луси и Джилиън.

— Кафе, Джилиън? — попита с любезна усмивка, която така и не стигна до очите й.

Другата я изгледа нетърпеливо.

— Здрасти, Беки. Да, ако обичаш.

— Веднага се връщам.

Кой знае защо, думите й прозвучаха като закана. Луси едва потисна усмивката си. Ако се четеше между редовете, очевидно Беки не беше сред почитателките на Джилиън Колфакс.

Щом жената се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, Джилиън се наведе леко напред и сниши глас:

— Имаш ли някаква представа, защо леля ти е убила Бринкър?

В тона й се прокрадна нотка на безпокойство и при по-упорито вглеждане можеха да се видят сенки около очите й, мислено отбеляза Луси.

— Още не се знае дали тя го е направила — отвърна й хладно. — Да не говорим, че няма как да сме сигурни, че сме открили точно тялото на Бринкър.

— Говори се, че там е била и шофьорската му книжка, както и някакъв вестник с оградено заглавие за някакъв сериен изнасилвач, който тероризирал местния колеж.

— Видях и книжката, и вестника, но съм сигурна, че властите ще искат да проведат някакво разследване, преди да обявят случая за приключен.

— Трябва да е той — заяви Джилиън. — Трябва да е той. Това обяснява внезапното му изчезване. Не мисля, че разследването ще продължи дълго. Единственият му близък роднина беше баща му. Джефри Бринкър почина само няколко месеца след сина си. Няма кой да настоява за ново разглеждане на случая. В крайна сметка, той изглежда набързо отворен и отново приключен.

— Така ли?

Напрегнатите бръчки около устата и очите й станаха по-дълбоки.

— Не ми казвай, че искаш полицията да започне да задава въпроси. Това само ще усложни нещата.

Беше нещо между нареждане и молба.

— Определено ще ги усложни — отвърна Луси.

— Знаеш какво имам предвид. Нямам желание да се ровя в миналото.

— Какво толкова има да се рови?

— Бринкър нарани някои хора. Може би повече, отколкото предполагаме, ако наистина е бил сериен изнасилвач. Повярвай ми, жертвите му няма да са ти особено благодарни, ако извадиш скелета от гардероба.

— Не знам много за Тристън Бринкър. Единственият път, когато съм се приближавала до него, беше на онзи купон в старото ранчо на Харпър. Сигурно си спомняш случая. Ти ме покани.

Джилиън леко се изчерви, но освен че погледът й стана по-твърд, с нищо друго не показа, че споменаването на онова злополучно събиране събужда у нея неприятни спомени или угризения на съвестта.

Може би защото нямаше нищо такова — помисли си Луси. В нейното съзнание събитията през далечната нощ без никакво съмнение бяха свързани единствено с младежко забавление и възбуждащи игри.

— Единственото, което помня от онзи последен купон е, че ти си тръгна прекалено рано с Мейсън Флечър — каза Джилиън.

— Да — кимна Луси и си записа нещо в жълтия бележник.

Бившата мажоретка я наблюдаваше с безпокойство.

— Набелязвам си някои неща, за да не ги забравя. Трябва да свърша доста работа, докато съм в града.

— Колко време смяташ да останеш в Самър Ривър?

— Нямам никаква представа. Имах намерение да прекарам тук две седмици, за да подготвя къщата за продан, но ти си права, че едно полицейско разследване ще усложни нещата. Защо питаш?

— Знам, че моментът не е подходящ да говорим за бизнес, но трябва да знаеш, че „Колфакс Инкорпорейшън“ е в етап на тежки преговори. Замесени са много пари.

— Чух нещо за предстоящо сливане.

— Да. Получихме много изгодно предложение от „Рейнтри Асетс“. Двамата с Куин наскоро разбрахме, че по някаква приумица на Мери Колфакс ти си наследила дяла й в корпорацията.

— Изобщо не е било приумица — възрази Луси. — Мери беше жена с невероятен нюх към бизнеса. В замяна на доста голямата сума, инвестирана в компанията ви, още в самото начало е настояла да получи пълен контрол върху акциите си. Предпочела е да ги остави на Сара, от която на свой ред ги наследих аз.

— Предполагаше се, че всички акции ще си останат в семейството. Уорън много държеше на това.

— Но е направил едно изключение, когато двамата с Бринкър са основавали компанията. Имал е отчаяна нужда от парите на Мери, затова е приел условията й. Което, уверявам те, е напълно законно. И неоспоримо. Всички документи на Сара и Мери са нотариално заверени. Знаеш какво твърдят юристите. Завещания се оспорват по всяко време, но завереното от нотариус не може да се развали. Това е нещо, за което мога да гарантирам. В работата си съм виждала десетки примери за подобна неоспоримост.

Джилиън постави ръце с перфектно поддържан маникюр върху масата и снижи глас:

— Според Куин нещата не е трябвало да се развият така — прошепна тя.

Луси се разсмя.

— Не мога да ти изброя колко пъти съм чувала тези думи в работата си.

Джилиън се облегна на стола и върху лицето й се изписа объркване.

— Ти с какво всъщност си изкарваш прехраната?

— Съдебен генеалог съм.

— Това пък какво означава?

— Прекарвам дните си в издирване на изчезнали наследници и им помагам да получат наследството си.

— Не знаех, че съществува такава професия.

— И други са ми го казвали.

В очите на Джилиън блесна подозрение.

— А ти беше ли наясно, че си сред наследниците на акциите на Колфакс?

— За мен беше абсолютна изненада. Знаех, че ще получа цялото имущество на Сара, но никога не съм допускала, че тя от своя страна е наследила Мери.

— Нито пък някой друг в цялата вселена, дявол да го вземе — изстреля в отговор Джилиън.

Беки Спрингър избра точно този момент да приближи до масата с изящна порцеланова кана за кафе, украсена с жълти цветя. Наля горещата напитка в чашата на изнервената жена.

Две тъмни сенки паднаха върху слънчевото заведение.

Беки хвърли бърз поглед през рамото си.

— О, я вижте — възкликна тя, преструвайки се на изненадана. — Двама закъснели за закуска посетители. По-добре да ида да направя още кафе.

Джилиън седеше с гръб към вратата. Не извърна глава, за да види кой влиза в помещението. Очевидно това изобщо не я интересуваше. Цялото й внимание беше съсредоточено върху събеседничката й и акциите от корпорацията на Колфакс.

Но Луси наблюдаваше с приятно вълнение как Мейсън и Дик си проправят път между изисканите маси и столове. И не беше единствената. С изключение на Джилиън, всички останали в кафенето гледаха с прикрито или явно любопитство двамата мъже. В уютното, обляно в слънчева светлина заведение те изглеждаха като двойка стрелци от Стария запад, прекосяващи обсипана с цветя поляна.

Изглежда, Мейсън беше успял да се наспи. Наболата брада, която беше забелязала миналата нощ, беше изчезнала. Носеше дънки, дочена риза и ниски ботуши.

Сара и Мери често бяха споменавали, че много прилича на чичо си. Преди тринайсет години Луси не би се съгласила с тях. Но тази сутрин семейната им връзка просто биеше на очи. Тъмната коса на Дик беше посребряла, но генетичното им наследство си личеше по златистите като на вълк очи и строгите им, сякаш издялани от камък черти на лицето.

— Нещо ми подсказва, че Дик и Мейсън ще поискат да се присъединят към вас, дами — подхвърли Беки и намигна на Луси. — Ще донеса още две чаши.

Едва тогава Джилиън се обърна. Хвърли им бърз поглед, изпълнен с неприязън, и отново се обърна към събеседничката си.

— Не можем да говорим тук. Трябва ни по-усамотено място.

— Аз пък не виждам никакъв проблем да продължим да си приказваме — отвърна Луси и нарочно отправи към двамата сияйна, приветлива усмивка.

Дик кимна учтиво. Мейсън изглеждаше развеселен.

Беки се отдалечи от масата, за да посрещне новите клиенти.

— Настанявайте се — покани ги тя. — Ей сега ще ви донеса кафе.

— Благодаря ти, миличка — каза Дик.

Наведе се и целуна с обич жената, докато минаваше покрай него на път към бара. Беше нещо като приятелски утринен поздрав, който двама души, били някога любовници, си бяха разменяли в продължение на доста време.

Е — помисли си Луси. — Ето как стоят нещата тук.

Очевидно Мейсън беше забелязал реакцията й, защото й отправи бърза усмивка и й намигна.

После двамата седнаха на една от свободните маси. Никой от тях не беше прекалено едър, но заедно някак си успяха да преградят слънчевата светлина, проникваща от прозореца зад тях.

— Я виж ти, малката Луси Шеридън — подхвърли Дик и я изгледа одобрително. — Не си ли станала истинска красавица? Подозирах, че така ще стане.

— Приятно ми е да ви видя отново, мистър Флечър — отвърна младата жена.

— Съжалявам за Сара и Мери.

— Благодаря — тихо прошепна тя.

— Добро утро, Луси — обади се и Мейсън. — Джилиън. Имате ли нещо против да се присъединим към вас?

Жената отвори уста с изражение, което категорично подсказваше, че беше на път да откаже.

— Моля, заповядайте — изпревари я Луси.

Никой от двамата не се поколеба. Грабнаха столовете от съседната маса, сложиха ги до тяхната и се настаниха.

Джилиън изглеждаше силно раздразнена, но беше хваната натясно и го знаеше. В края на краищата, самата тя се беше натрапила на събеседничката си.

Дик наклони глава към нея с типичен жест на бивш военен, с който отчете присъствието си, но не издаде нищо от онова, което мислеше в момента.

— Джилиън — каза той, — изненадан съм да те видя тук тази сутрин.

— Чух, че Луси е в града — отвърна тя, изричайки всяка дума с леден тон. — Двете с нея имаме общ бизнес.

— Така ли? — обърна се към другата жена Дик, повдигайки учудено вежди.

Луси се усмихна.

— Повярвайте ми, не е нещо, което не търпи отлагане.

Джилиън схвана намека и бързо се изправи.

— Извинете ме — каза нервно. — Имам ангажимент. Луси, ще ти се обадя по-късно да си уговорим лична среща.

— През следващите няколко дни ще бъда много заета — заяви Луси. — Ще погледна в бележника си и ще проверя дали мога да ти отделя малко време.

— Сигурно ще е в твоя полза да го направиш — равно отговори Джилиън. — Става въпрос за огромна сума пари и само ще спечелиш, ако успееш да намериш няколко свободни минути, за да обсъдим подробностите.

— Звучи примамливо — засмя се другата. — Обичам да говоря за пари като всеки човек. Но точно сега съм малко заета.

Джилиън изглеждаше оскърбена. След това, очевидно, взе важно решение. И каза с усмивка:

— Разбирам. Виж, тази вечер с Куин даваме малък прием във винарната по случай рождения ден на Уорнър. Ще отворим първите бутилки от колекцията „Ризърв“ на Колфакс. Всички във винарната са на мнение, че тя ще взриви света на винарството. Знам, че не разполагаш с много време, но ще бъде прекрасно, ако успееш да дойдеш.

— О, това е дежавю. Всичко се завърта отначало — през смях отбеляза Луси. — И този път ли сте ми приготвили изненада?

— Уместен въпрос — подметна Мейсън.

Джилиън ги изгледа с празен поглед.

— Нещо не схванах шегата.

— Последният купон, на който ме покани, не трябваше да свърши добре за мен, нали? Затова се запитах, какво ли би следвало да очаквам от този.

Очите на другата жена станаха леденостудени.

— Оттогава мина много време…

— … а Бринкър е мъртъв — довърши съвсем тихо вместо нея Луси.

Джилиън нервно стисна дръжките на дамската си чанта.

— Да. И не вярвам наоколо да има някой, който да скърби за него.

Около масата настъпи напрегнато мълчание. Луси си даваше сметка, че всички очакват да видят реакцията й.

— Благодаря за поканата за приема — каза тя. — Но ще се чувствам много неловко, ако дойда сама. Имаш ли нещо против да си доведа компания?

Джилиън въздъхна с неприкрито облекчение.

— Не, разбира се. Естествено, че можеш да дойдеш с когото пожелаеш. Но си мислех, че си пристигнала сама в Самър Ривър. Имаш ли някого предвид?

— О, да, ще дойда с Мейсън — обърна се любезно към него Луси. — Стига да не ми откаже.

Мейсън я наблюдаваше с преценяващ поглед.

— Естествено, че няма да откажа. Никога не съм бил канен на прием от такава класа. Сигурно ще бъде интересно.

Джилиън не беше очарована от развитието на нещата, но успя да скалъпи вежлива усмивка.

— Чудесно. В такъв случай ще се видим с вас довечера. В седем и половина. — Забави се, колкото отново да отправи към Луси приветлив поглед. — Дрескодът е както обикновено — небрежно-елегантен винарски стил.

— Непременно ще лъсна ботушите си — увери я сериозно Мейсън.

Тя не обърна внимание на хапливата забележка. Нагласи чантата на рамото си и рязко закрачи към вратата.

Луси се обърна към двамата мъже.

— Небрежно-елегантен винарски стил? — попита озадачена.

Дик се засмя.

— Недей да гледаш мен. Никога не съм стъпвал на шумните партита в луксозните им винарски изби.

Беки веднага застана до масата.

— Аз също, но мога да ти дам един съвет, Мейсън. Каквото и да става, недей да обличаш костюм. Ще изглеждаш като турист.

— Което в никакъв случай не бих искал.

Жената се отдалечи, за да настани новите клиенти, появили се на вратата.

Мейсън погледна към Луси и понижи глас:

— Питам само от любопитство. Какво, по дяволите, си мислеше, като прие поканата на Джилиън?

— Ами че събирането на цялото семейство Колфакс е чудесно място да задам няколко въпроса.

— Проклятие — изруга той. — Точно от това се страхувах.

Дик изглеждаше искрено заинтригуван.

— И какви по-точно въпроси смяташ да зададеш?

Племенникът му издиша бавно.

— Тя смята, че катастрофата, в която загинаха леля й и Мери, не е случаен инцидент.

— О, по дяволите — измърмори под носа си Дик.

— В началото бях склонна да приема това заключение — обясни Луси. — Такива неща се случват постоянно. Но сега работя върху теорията, че смъртта на Сара и Мери е свързана с акциите на корпорацията, които наследих.

— Хмм… — изсумтя възрастният мъж още по-заинтригуван.

— Сигурно има връзка със завръщането ми в Самър Ривър — продължи тя. — Подозрителността ми се пробуди.

— Моята също — призна Мейсън.

Дик се обърна към него.

— Я стига, през целия си живот си бил подозрителен.

— Също като теб — не остана длъжен племенникът му. — Вероятно се дължи на кръвната ни връзка.

— Вероятно — кимна чичото и отново се обърна към момичето: — Имаш ли някакви доказателства за тази твоя теория?

— Трима души са мъртви, при това всеки един от тях по някакъв начин е бил свързан с „Колфакс Инкорпорейшън“.

Мейсън вдигна чашата с кафето.

— В качеството си на единствения професионален следовател тук съм длъжен да отбележа, че едната смърт е настъпила преди тринайсет години и по всяка вероятност едва ли има връзка с тази на Сара и Мери.

— Наясно съм с това — сряза го Луси. — И както ти казах, съм напълно съгласна с теб. И все пак става въпрос за трима загинали.

— Имаш ли намерение да споделиш подозренията си с шериф Уайтакър, когато говориш с него утре сутринта? — попита Мейсън. Тонът му беше неутрален, но в очите му гореше живо любопитство.

— Засега не — отвърна тя. — Той ще иска доказателства. От собствен опит знам, че ченгетата и съдиите искат поне няколко неоспорими улики.

— От собствен опит? — повдигна въпросително вежди Дик.

— По-голямата част от работата ми в „Брукхаус Рисърч“ се състои в събиране на солидни доказателства или в опровергаването на претенции на изгубени наследници. Повярвайте ми, това изисква прецизно проследяване, тъй като обикновено са замесени големи пари. Почти всеки е готов да се бори със зъби и нокти в съда, за да се добере до значително състояние.

— Не се съмнявам — кимна мъжът. — Хората се избиват по улиците за няколко долара и доза дрога. Да не говорим на какво са способни, когато става въпрос за наследство от няколко милиона.

— Вярно е, че досега не съм се сблъсквала със стрелба и кръв — продължи Луси, — но трябва да се проследяват събития като раждания, сватби и смърт, които биха помогнали за изготвянето на родословното дърво на няколко поколения назад. Често прибягвам до емиграционните и преброителни доклади. Ровя се в архиви. Във военни документи. В нотариални актове, завещания и така нататък. Повярвайте, знам какво значи да се образува дело.

Мейсън се загледа в жълтеникавия бележник. Не изглеждаше особено впечатлен.

— И ще се опиташ да направиш същото тук, в Самър Ривър?

— Да — тросна се Луси, като придърпа бележника към себе си със защитен жест. — Това е наследствена черта.

Дик присви очи.

— Като се има предвид, че семейството, за което става дума, управлява цяло състояние, без да споменаваме онова, което се случва в града, няма да е лошо да оставиш теорията си между нас тримата поне за известно време.

— Не се притеснявайте, точно това имам намерение да направя. — Луси взе бележника и чантата си. — А сега, ако ме извините, има да свърша някои неща.

— Къде отиваш? — попита Мейсън.

— Днес е голям ден. Първо трябва да се срещна с шериф Уайтакър, а след това — да напазарувам.

— Ще обикаляш по магазините?

— За нещо подходящо за довечера. Не съм си донесла вечерен тоалет. Пък и трябва да разбера какво означава небрежно-елегантен винарски стил. Насладете се на кафето, господа.

Запъти се бързо към вратата, но не се беше отдалечила достатъчно, за да не може да чуе приглушения коментар, прошепнат от Мейсън на Дик:

— По дяволите. Нещата все повече се усложняват.