Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (39)

39.

— Престани да ме гледаш така — каза Мейсън.

— Как те гледам? — попита Луси.

— Като че ли се чудиш, дали всеки момент няма да се свлека на земята. — Мейсън отпи от лимонадата в чашата си. — Чувствам се чудесно. Най-лошата част беше миналата нощ в болницата.

Седяха на предната веранда на къщата на Дик. Луси и Мейсън се бяха настанили на люлката. Тя бе пъхнала крак под себе си, а с другия беше стъпила на дървения под. Мейсън се беше излегнал до нея. Дик стоеше подпрян на парапета. Джо се изтягаше на най-горното стъпало и дремеше.

За двамата с Дик нощта се бе оказала доста дълга, отбеляза мислено тя. Бяха я прекарали до леглото на Мейсън, като наблюдаваха внимателно как той ту се буди, ту отново потъва в неспокоен сън. На сутринта ефектът от халюциногена отшумя напълно. Една социална работничка намина и прекара доста време, предлагайки им съвети за самолечение на евентуалните му проблеми с наркотиците. Тримата се взираха втренчено в нея. Накрая жената напусна стаята с озадачено изражение. Лекуващият лекар, вече напълно отърсил се от опасението, че ще бъде обвинен в небрежност, задето изписва пациента толкова скоро, му позволи да се прибере у дома. На тръгване му даде две страници с инструкции и напътствия, които Мейсън смачка и захвърли в кошчето за боклук веднага щом затвори вратата.

— Миналата нощ беше тежка — съгласи се Луси. — Но болницата не беше най-лошото. Истински ужасното е това, че Куин се опита да те убие.

— Да, наистина не е приятно — призна Мейсън, като замислено разклащаше лимонадата в стъклената чаша. — Ако приемем, че е бил Куин.

— Сипал е опиат в чашата ти — обади се Дик. — Това е единственото логично обяснение. Слава богу, че не си го допил.

Луси потръпна.

— Трудно ми е да повярвам, че Куин Колфакс най-хладнокръвно се е опитал да те отрови, при това в собствения си кабинет.

— Е, не че имаше по-удобно място — усмихна се Мейсън. — Трябва да му го признаем. Действал е като професионалист. Така и не видях кога го е направил. По дяволите, почти бяхме започнали да изпитваме симпатия един към друг заради общата ни благодарност към Сара.

Дик изсумтя.

— Едно нещо е сигурно — отравянето не е планирано предварително. Трябва да е било моментен импулс. Куин не е знаел, че ще отидеш да се разправяш с него във винарната. Което означава, че опиатите са му някъде под ръка.

— Каква ужасяваща мисъл — каза Луси. — Никога повече няма да пия вино от избата на Колфакс.

— Можеш да пропуснеш и кафето им — мрачно отбеляза Мейсън.

— Сигурно са органични — продължаваше да разсъждава на глас Дик. — Трябва да проверим това.

— Какво, по дяволите, става тук? — ядоса се Мейсън.

— Куин Колфакс се опита да те убие, дявол да го вземе! — Чичо му стисна силно с ръце парапета и очите му станаха тъмни и студени. — Упоил те е, а после се е опитал да те блъсне в реката на най-опасното място на Ривър Роуд. Можеше да оцелееш в катастрофата, но щеше да си в безсъзнание заради дрогата и тогава неминуемо щеше да се удавиш. Това си е хладнокръвен опит за убийство. Какво ще предприемеш по въпроса?

Мейсън отпи още една глътка от лимонадата и остави чашата настрана.

— Първо — ще се опитаме да разберем какво става тук, по дяволите, а после — ще потърсим доказателства.

Той стана от люлката. Луси го наблюдаваше с безпокойство, но Мейсън се държеше здраво на краката си. Слезе по стълбите и започна да оглежда предната броня на колата си. Тя се изправи и го последва. Дик се отдръпна от парапета и приближи до тях. Джо лениво тръгна след него.

Всички се заеха да оглеждат щетите по бронята.

Луси скръсти ръце.

— Мога да кажа само, че не съм го направила, докато карах колата дотук.

— Имам някои откъслечни спомени — обади се Мейсън. — Натиснах рязко спирачките, за да дам възможност на шофьора на джипа да ме изпревари.

— И вероятно точно това те е спасило — отбеляза Дик. Наведе се напред и огледа по-отблизо дълбоките драскотини върху металната решетка. — Черна боя. Помниш ли нещо за колата, която се опита да те избута от пътя?

— Не много. Струваше ми се, че съм попаднал в някакъв филм. Чудех се дали не съм станал неволен участник в сцена с преследване. Зад мен бързо се приближаваше огромна кола, май беше джип. Черен. Със затъмнени прозорци. Светлината се отразяваше в предното стъкло и не можех да видя шофьора.

— Голям черен джип с тунинговани прозорци е описание, на което отговарят поне половината коли, движещи се из пътищата в тази част на щата — мрачно каза Дик. — И една от тях по някаква случайност е собственост на Куин Колфакс. Ще бъде интересно да разберем дали има някакви поражения и върху неговата броня. Мога да отскоча до винарната и да проверя.

Мейсън набързо обмисли предложението, после кимна.

— Ако неговият джип е участвал в преследването, много се съмнявам, че ще го остави на открито, още повече ако е повреден. Но човек никога не знае.

— Ще погледна — заяви чичо му.

— Вземи малката кола на Луси — предложи Мейсън. — В града всички познават моята и твоя пикап.

— Чудесен план. — Дик се обърна към нея: — Така става ли?

— Разбира се.

Тя изтича по покритата с чакъл алея и взе голямата си чанта от предната седалка на спортния автомобил. Подхвърли ключовете към Дик, който ги улови във въздуха със сръчност, каквато се забелязваше и във всяко движение на Мейсън.

Мъжът се отправи към колата. Кучето го последва, вдигнало към него пълен с надежда поглед.

— Имаш ли нещо против да взема и Джо? — попита той.

— Няма проблем — отвърна Луси.

Дик отвори задната врата.

— Джо, в колата!

Едрото животно пъргаво скочи на седалката.

Луси и Мейсън наблюдаваха как двамата се отдалечават по алеята.

— Ако не го познавах толкова добре, щях да кажа, че чичо ти се забавлява от ситуацията — отбеляза тя.

— Да, и аз останах със същото впечатление.

— Ами ако го хванат, докато проверява колите в двора на винарната?

— Няма да го хванат. Чичо много добре знае какво прави. Какво ще кажеш да се разходим покрай реката? Трябва да си поизбистря главата и да помисля.

Разтревожена, Луси надникна в очите му.

— Какво искаш да кажеш? Да не би отново да се чувстваш замаян? Виждаш ли разни неща?

— Не, добре съм. Престани да следиш за големината на зениците ми. Просто искам да повървя и да поразмисля малко.

Той улови ръката й, вплете пръсти в нейните и я поведе надолу по стръмния склон на хълма към дърветата, опасващи брега на реката.

Луси усети силата в напрегнатите мускули и му каза да се отпусне. Мейсън разхлаби дланта си.

— Това, което едва не стана с теб, вероятно се е случило с леля Сара и Мери, нали? — попита го след малко.

Той се замисли върху думите й.

— Възможно е — каза след кратка пауза. — Но ако са били упоени, това означава, че някой не само е знаел, че същия ден ще ходят към брега, но е имал и достъп до съдържанието на кошниците им за пикник. Някакви предположения как би могло да стане това?

Луси на свой ред се замисли.

— Винаги вземаха продукти от „Градината на Беки“. Но не мога да си представя, че Беки би имала някаква причина да нарани Сара или Мери.

— Не, пък и съм сигурен, че няма никакви финансови интереси около компанията на Колфакс. Но не е изключено някой друг да е имал достъп.

— Убиецът трябва да ги е преследвал през целия път в очакване на удобен момент — подметна Луси.

— Може изобщо да не е имало наркотици. Може Сара и Мери чисто и просто да са изтикани от пътя. Случва се. Е, обикновено във филмите, но става и в реалния живот. — Мейсън направи кратка пауза, преди да продължи: — Но в истинския живот за това е нужно зад волана на втората кола да седи опитен шофьор. И както вече казах, резултатът не е гарантиран. Доста несигурен начин да се отървеш от набелязаната жертва. Затова все още си мисля, че имаме работа с отчаян аматьор.

— Което не прави нея или него по-малко опасни.

— В известен смисъл го прави дори по-опасен. По-непредсказуем. Досега успяхме да открием две основни линии в този случай — пари и наркотици. И се фокусирахме преди всичко върху дрогата. Според мен трябва да обърнем повече внимание на парите.

Мейсън спря и пусна ръката й. Луси почти усещаше напрежението около него. Той извади телефона от джоба си и набра кодиран номер.

— Арън… Да, да, добре съм. Дик ли ти се обади? Да. Ами малко е преувеличил. Да, имаше замесени наркотици, но в случая не се занимаваме с пласьори или с наркокартел. Все пак става въпрос за пари. Искам да използваш „Алис“, за да ги проследиш. Трябва да знам всичко, което успееш да откриеш за статуса на компанията „Колфакс Инкорпорейшън“.

Луси приближи към водата.

Зад гърба й Мейсън продължаваше да разговаря с брат си. В момента диктуваше точния адрес на фирмата.

— … Да, знам, че е частна корпорация. Но това не означава, че няма да има хиляди слухове около предстоящото обединение. Попитай „Алис“. Знаеш колко обичам да правя това. Качи в базата данни цялата информация, която успееш да намериш, и виж какво ще излезе. Търся някакви признаци за финансови проблеми, които Колфакс се опитват да прикрият. Точно така. Обади ми се веднага щом откриеш нещо важно. Благодаря ти.

Мейсън прекъсна връзката и пусна телефона обратно в джоба си. Приближи се и застана зад Луси. Ръцете му се обвиха около раменете й. Тя се усмихна и покри дланите му със своите. Можеше да усети обзелото го напрегнато очакване. Онази част от него, която беше създадена, за да преследва лошите момчета, беше нащрек, готова за действие.

— Хрумна ти нещо, нали? — попита тя.

— Може би. Представям си сценарий, в който Сесил Дилън, втората мисис Колфакс, Куин и Джилиън не просто бързат да осъществят сливането, защото искат да си получат парите и да изчезнат. Вероятно отчаяно имат нужда от него, защото им е известно нещо за „Колфакс Инкорпорейшън“, което Уорнър не знае. Нещо, което може да срине компанията. И искат да приключат сделката, докато цената е добра. В противен случай могат да изгубят всичко.

— Това обяснява единния им фронт. Но защо не казват на Уорнър?

— Защото това е неговата компания, неговата империя.

— Неговото наследство.

— Ако надуши, че има нещо гнило, ще се опита да спаси „Колфакс Инкорпорейшън“, да я възстанови, а не да я продаде на нищо неподозиращия клиент.

— Но на другите това не им харесва, защото ще постави цялата компания в риск. И съществува голяма вероятност в крайна сметка да останат без нищо.

— Очевидно доста мотиви витаят в това семейство.

— Но теб се опита да те отрови Куин — напомни Луси. — Това го прави най-вероятния заподозрян в убийството на Сара и Мери. Същата постановка и в двата случая — наркотици и автомобилна катастрофа.

— Наистина всичко сочи към него, но нещо не ми се връзва — отвърна Мейсън. Той стисна по-силно раменете й с ръце и я обърна с лице към себе си. — Вчера, когато бях в центъра на този проклет филм…

— Искаш да кажеш, когато си имал халюцинации.

— Когато имах халюцинации, спрях на една странична отбивка и извадих телефона си. Бях достатъчно в съзнание, за да си давам сметка какво става и да осъзнавам, че трябва да позвъня на деветстотин и единайсет, но знаех също така, че онзи, който се опитва да ме избута от пътя, ще се върне, за да довърши работата си. И за всеки случай исках да се сбогувам с теб.

Тя улови с длани лицето му.

— Уплаши ме до смърт.

Ъгълчетата на устата му се изкривиха.

— Да, много се извинявам. Бях прекалено объркан, за да си представя каква ще бъде реакцията ти. — Обви ръце около врата й. — Луси, нощта, която прекарахме заедно на крайбрежието, беше най-важната в живота ми. Най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

Тя знаеше, че силният емоционален заряд в думите му се дължи, поне отчасти, на скорошното му разминаване със смъртта. Но в този момент не я беше грижа. Също като него преживяваше разтърсващи вълнения, нещо като вторични трусове, предизвикани от страха и тревогата, и последвани от всепоглъщащото облекчение, че Мейсън не беше умрял.

— И за мен тази нощ на брега беше най-важната — отвърна тихо. — Никога няма да я забравя.

Не изглеждаше доволен от отговора, но не настоя за повече.

— Луси — каза, като я притегли към себе си. — Малката Луси. Сега, след като се върна в живота ми, не искам да те пусна да си отидеш.

Целуна я, преди да успее да поиска обяснение на загадъчното му изявление. Напомни си, че беше преживял твърде много през изминалите двайсет и четири часа. Можеше да казва някои неща, да изпитва някои неща, които едва ли щеше да каже и изпита, щом се върне напълно в реалността. Сигурно това щеше да се отнася и за отношението му към нея.

А междувременно не можеше да измисли една основателна причина да не се поддаде на горещия прилив на страст и желание за интимност, когато се намираше в прегръдките на Мейсън.

Отвърна на целувката с всичката страст, която той разпалваше у нея. Устните му бяха горещи, жадни, вълнуващи. Притисна я силно към себе си и й даде възможност да забележи възбудата му.

Тя се огледа наоколо. Луси знаеше, че са сами. Малко вероятно беше някой турист да се отклони към тази част на реката, но Мейсън поклати глава.

— Не тук — каза той. — Не е безопасно.

Внезапното прозрение, че току-що се беше отказал от секс на открито не защото някой можеше да ги види, а защото не го смяташе за безопасно, я накара да потръпне.

— Наистина ли допускаш, че има вероятност да ни наблюдават? — попита, като също се огледа.

— Не мога да си представя как Куин се промъква след нас със заредено оръжие, но не искам да поемам никакви рискове. Когато правя любов с теб, предпочитам да се съсредоточа върху секса, а не да се ослушвам за стъпки.

— Като поставяш въпроса по този начин…

— Пък и винаги съществува опасността да се натъкнем на отровна змия — прибави Мейсън.

Луси се засмя.

— Никога не се бях замисляла за това. Но иначе си прав. Определено не искаме да правим такива неща в гората.

Той също се засмя и мъжкото очакване и триумф прокънтяха ясно в чистия, стоплен от слънцето въздух. Улови я за ръката и заедно затичаха между дърветата към къщата.