Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (28)

28.

Той беше въодушевен и развълнуван, сякаш ходеше по опънато въже без предпазна мрежа. Горещото очакване караше кръвта му да кипи. Луси беше казала „да“.

Беше едва три. Нощта беше доста далече. Да прекара останалата част на следобеда и вечерта, без да се прави на глупак, щеше да му коства много усилия на волята. Но нямаше да развали всичко, като замъкнеше Луси в най-близкия дискретен мотел. Искаше му се този ден и нощта да останат паметни и важни за нея. Определено нещо повече от уредените срещи на проклетата брачна агенция в интернет.

Не пусна ръката й, докато не приключиха с дългата разходка и не се върнаха до колата. Част от него искаше да я задържи дори тогава. Той не само я желаеше, а имаше нужда от нея. Тя беше като ярък слънчев лъч, прорязал студената сива мъгла, която го беше обвила през последните няколко месеца.

Това бяха безумни мисли и Мейсън го знаеше. Вярно, имаше някои съмнения заради случилото се преди два месеца, но не беше толкова объркан. Неговите проблеми бяха обикновени вълни по повърхността на езеро в сравнение с тъмните талази, през които Дик беше оцелял по време на военните си мисии.

Но сега беше наясно, че мълнията, която го беше ударила миналия ден, когато Луси беше влязла в магазина, не беше случайна. Вселената май наистина се опитваше да му каже нещо. Само един поглед към нея и мъглата беше започнала да се разсейва. Отново усещаше топлината на слънцето. Чувстваше се прероден.

Онова първо пробуждане не можеше да се сравни с това, което изпитваше в момента.

Луси щеше да прекара нощта с него. Щеше да бъде една специална нощ, може би най-важната в живота му. И нямаше да я прецака.

Щом се качиха в колата, той взе телефона и се опита да намери адреса на хотела, който беше открил в интернет. Преди да напуснат града, беше прекарал близо час в търсене на подходящо място за нощуване в малкото крайбрежно село. Искаше му се да е приятно, уютно и луксозно. За всеки случай.

По това време нямаше основателна причина да се надява, че Луси ще се съгласи да остане с него, но ако кажеше „да“, трябваше да бъде подготвен. Не искаше да я заведе в някоя евтина кичозна бърлога.

И беше намерил хотел, отговарящ на изискванията му. Цената говореше сама по себе си — няколкостотин долара на вечер, но не спомена тази подробност пред Луси. Последното, което искаше, беше нов спор за поделяне на разходите.

След като изминаха малкото разстояние до „Оушън Вю Лодж“, с облекчение видя, че поне външно хотелът отговаряше на рекламата. Приятната сграда в провинциален стил се намираше на склона на един хълм и предлагаше чудесна гледка към бреговата ивица. Паркира колата пред самия вход.

— Веднага се връщам — каза й той.

— Ще дойда с теб да се регистрирам — настоя Луси и се протегна за чантата си на задната седалка.

— Не. Ще се погрижа за това.

Тя примигна и за момент го погледна неуверено. Може би тонът му беше прекалено строг. И вероятно вече беше прецакал вечерта.

Проклетият й телефон избра точно този момент да иззвъни радостно. Тя го извади от чантата и погледна дисплея.

Мейсън затръшна силно вратата и тръгна към фоайето.

Нае най-хубавата стая, която можеше да им предложи администраторът, и отново излезе навън. Премести колата на малкия паркинг на хотела. Последва кратък неловък момент, в който трябваше да извади кожената си раница от багажника, но Луси се престори, че не забелязва. Във всеки случай не последваха иронични коментари по повод предварителната му подготовка да прекара нощта извън града.

Когато тя се протегна към задната седалка за чантата си, беше готов да се обзаложи, че тежи поне тон. Струваше му се, че жените винаги носят със себе си невероятно количество вещи, но тази изглеждаше особено тежка. Надяваше се, че Луси също беше дошла подготвена за откраднатата нощ далеч от Самър Ривър. Тази вероятност още повече повиши настроението му.

За негово облекчение стаята изглеждаше много добре. Широката баня блестеше с полиран гранитогрес и стъкло. Хавлиите бяха меки и плътни. Леглото беше истинско произведение на изкуството. Когато погледна Луси, му се стори, че лицето й изразяваше задоволство.

— Мисля, че е чудесна — каза тя.

Да. Стаята й беше харесала. Вече беше на светлинни години пред проклетата брачна агенция.

Доволен, той захвърли раницата върху скрина. Луси остави чантата си на масата. От нея извади друга, доста по-малка, и я преметна през рамо.

Това е отговор на един от въпросите — помисли си Мейсън. Тя не мъкне огромната торба със себе си навсякъде.

Слязоха отново долу и извървяха пеша малкото разстояние до селото. Луси изглеждаше очарована от няколкото малки магазинчета на кея, въпреки че по негово мнение сувенирите от мидени черупки и дърво не бяха нейният вид изкуство. Нямаше претенции да е експерт, но намираше акварелите в местната галерия за скучни. Въпреки това покорно я придружаваше по време на обиколката. Искаше му се тя да се наслади на този ден.

Докато Луси се заплесваше по поредната витрина, той скришом погледна часовника си и се запита кога най-рано би могъл да й предложи питие и вечеря.

— Май вече започваш да се чувстваш като част от онези реклами на лекарства за ерективна дисфункция? — попита през смях тя.

Смаян, той усети, че се изчервява. Не си спомняше кога за последен път му се бе случвало подобно нещо.

— Какво?

— Нали се сещаш, онези реклами, в които щастливи двойки тичат под дъжда, танцуват в кухнята, купуват цветя от крайпътни сергии и пътуват из провинцията в кабрио със свален покрив. За фон винаги се чува бучене на водопад или плисък на вълни, внушаващ каране на сърф.

— А… тези реклами — усмихна се Мейсън. — Не мисля, че се нуждая от медикаментите, които рекламират.

Беше неин ред да се изчерви. Тя прочисти гърлото си.

— Е, във всеки случай, ние случайно имаме доста сърфисти наоколо — каза и посочи с ръка към океана.

Той се разсмя. Някои от минувачите се обърнаха да ги погледнат и се усмихнаха.

Мейсън я целуна леко, наслаждавайки се на вкуса й, и я остави да усети част от топлината, която разпалваше кръвта и въображението му. После я последва в магазина.

Денят беше прекрасен, може би най-хубавият от дълго време насам, ако не и в целия му живот. Нищо че му се налагаше да разглежда кичозните сувенири и скучните акварели. Луси беше казала „да“.