Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (13)

13.

Това не е среща.

Мейсън стоеше в подножието на стълбището на странноприемницата и наблюдаваше как Луси се спуска по стълбите към него. И мълчаливо изрече мантрата, която повтаряше през целия ден. Това не е среща. Придружаваш я на приема, защото не можа да я уговориш да не ходи, а няма как да я оставиш да се изправи сама срещу гладиаторите. Но това не е среща.

Ала със сигурност изглеждаше точно като такава, при това втора. И тази мисъл караше кръвта му да кипи. Нощта може би нямаше да настъпи скоро. Но сега беше тук, той беше тук и я чакаше.

Тя слизаше по стълбите в ефирна рокля, която се развяваше около коленете й. Деколтето беше скромно. Късите ръкави разкриваха чудесните й ръце. Тесният колан подчертаваше тънката й талия. Носеше елегантни сандали, а през рамото й беше преметната чанта, която сигурно едва побираше мобилния телефон и кредитната й карта. Бижутата се свеждаха до чифт златни обеци и тясна гривна, обвиваща изящната й китка. Върху раменете й беше наметнат бял шал. Тоалетът, в който нямаше нищо показно или крещящо, само подсилваше излъчването на хладна женствена самоувереност.

— Да, наистина става — измърмори той и се усмихна.

— Благодаря ти — кокетно се завъртя Луси. — Получих доста полезни съвети в магазина на Тереза Вега. Някога носеше фамилията Алварес. Помниш ли я?

— Естествено. Чудесно момиче. С очила. Винаги се носеше странно — с високи ботуши и дълги, черни рокли.

— Това е бил нейният готически период. Вече го е преживяла.

— Надявам се. Трудно ми е да си представя комбинация между готик и небрежно-елегантен винарски стил.

Луси се разсмя и забърза към вратата.

— Можем да вземем моята кола. — Бръкна в малката си чанта и извади ключовете.

Мейсън я настигна, успя да обвие пръсти около ръката й и да я спре.

— Благодаря за предложението, но тъй като ще карам аз, ще идем с моята.

Тя примигна, но не се възпротиви. Той отвори вратата и я поведе навън в лятната вечер. Очакването, което го изпълваше през целия ден, внезапно премина в твърда увереност. Беше точно там, където искаше — с тази жена.

Пъхна ключа в ключалката на лъскав черен автомобил, паркиран пред входа.

Луси го погледна, без да си направи труда да прикрие веселите пламъчета в очите си.

— Това означава ли, че няма да използваме пикапа? — попита тя.

— Не и тази вечер. Може би някой друг път.

— Страхотна кола — отбеляза младата жена едновременно с признателност и нотка веселие. — Консултантските услуги сигурно се заплащат добре.

— Работата с престъпността си има едно предимство — постоянна е.

— Не е взета под наем, а седалището на фирмата ти е във Вашингтон. Нали не искаш да ми кажеш, че си шофирал през половината страна?

— Очевидно разследването ти се удава. Да, наистина изминах цялото това разстояние. Трябваше ми време да обмисля някои неща. Дългите магистрали между отделните щати са чудесно място за подобно занимание.

Тя му хвърли бърз, изпълнен с любопитство поглед, но не зададе повече въпроси.

Той й отвори вратата откъм пътническата седалка и не откъсна поглед от нея. Всичко в него се обърна. Какво имаше в жените, облечени в летни рокли? И по-точно — какво имаше в Луси, когато носеше такава рокля?

Какво имаше в самата Луси?

О, по дяволите. Нещата отиват на зле.

И внезапно си даде сметка, че това изобщо не го притесняваше. В живота на мъжа нямаше много нощи като тази. Много жалко, че щеше да пропилее по-голямата част за някакво парти, на което трябваше да я пази, докато тя се изживяваше като детектив. За беда Луси си играеше с огъня.

Той също.

Опита се да охлади заливащата го топлина и рязко блъсна вратата. Заобиколи колата и седна зад волана.

— И за какво толкова мислеше по време на дългото пътуване от Вашингтон дотук? — не се стърпя тя.

— За различни неща. — Включи двигателя и бавно напусна паркинга.

Чу телефонът й да звъни. Въздъхна от облекчение. Беше доволен от прекъсването на разговора. Имаше чувството, че започне ли веднъж да му задава въпроси, няма да се откаже лесно.

Тя извади апарата от малката си чанта и погледна дисплея. После го пусна обратно.

— От агенцията — съобщи небрежно.

— „Брукхаус Рисърч“?

— Не, електронна брачна агенция. Уведомяват ме, когато компютрите им открият подходящ кандидат.

Внезапно не се почувства толкова благодарен за прекъсването на разговора.

— Така ли? — Даде си сметка, че изрече думите през стиснати зъби. — И често ли получаваш такива съобщения?

— Това е второто за днес.

Мейсън полагаше усилие да запази спокойствие.

— И досега без късмет?

— Нищо, което да сработи.

— А, да, проблемът с обвързването.

— Да. Но профилът ми е направо завиден. Самотна, по подразбиране добре образована, неомъжвана, без деца, добра работа, съвършено здрава. Впрочем добрата работа се оказа най-големият ми плюс.

— Така ли? — отново попита той.

— Казаха, че обикновено жените предпочитат мъже, които печелят добре. Но обратното също е вярно. Ще останеш изненадан от броя на мъжете, които си търсят съпруги с добри заплати.

Крайно време беше да сменят темата.

— Имаме ли план за тази вечер?

— Всъщност не — погледна го тя. — Смятам този прием за нещо като разузнавателна мисия.

— Разузнаване не е първата дума, която ми идва наум. По всичко личи, че кланът Колфакс поразително прилича на гнездо на змии. Ако имахме малко разум, щяхме да си стоим настрана.

— Погледни го по друг начин. Това е чудесна възможност да се събере допълнителна информация.

— Ти наистина смяташ, че някой от тях е убил Сара и Мери, нали?

— Все още не съм съвсем сигурна, но всеки един има мотив, а и фактът, че катастрофата е станала точно когато са избухнали скандалите около сливането на фирмата, не ми се струва случаен.

— Акциите са мотив, съгласен съм — кимна той. — Но има нещо, което трябва да имаш предвид, в случай че убиецът е там, той ще бъде много ядосан. Сметките му са се оказали грешни. Нямало е как да знае, че делът на Мери ще се озове в ръцете ти.

— Или тя.

— Какво?

— Говориш за убиеца в мъжки род. Жените също могат да убиват.

Ръцете му стиснаха волана по-силно.

— Повярвай ми, напълно наясно съм с този факт. Главното, което съм научил от собствен опит е, че склонните към насилие социопати, особено когато са гневни, са изключително опасни.

— Знам. Но го дължа на леля Сара. Преди тринайсет години е направила онова, което е смятала за необходимо, за да ме предпази. А сега пък аз трябва да открия истината за автомобилната катастрофа.

Дълго време Мейсън не каза нищо. После бавно въздъхна.

— Разбирам.

Устните й потрепнаха в едва забележима усмивка.

— Знам, че разбираш.

Луси стоеше мълчалива и наблюдаваше пътя. Мейсън усещаше решителността й като приливна вълна. Нямаше смисъл да спори с нея.

Мина през центъра на града, покрай затворените бутици и малките, претъпкани ресторанти, опасващи трите страни на площада.

— И аз направих малко разследване днес — каза накрая.

— Какво разследване?

— Порових се в случая на серийния изнасилвач. Една от теориите е, че Бринкър не е действал сам.

— Имал е съучастник?

— Вероятно някой, когото е водел да гледа. И да записва изнасилванията.

— О, по дяволите. Изобщо не се сетих, че може да става въпрос за целенасочено заснемане — измърмори Луси. — Просто реших, че е настройвал таймера на камерата и е документирал издевателствата си.

Мейсън смени предавката и зави към Ривър Роуд.

— Според рапортите, които изчетох, един от следователите, занимаващи се със случая и пенсиониран по-късно, е оставил записки, в които категорично заявява, че определени моменти в някои от клиповете навеждат на мисълта за присъствие на трети човек в стаята. Преди всичко сенки. Всички записи са изтрити, така че няма как да проверим.

— Ами жертвите?

— Били са силно упоени с някакъв халюциноген. Не може да се разчита на спомените им. Но две от тях са заявили, че на местопрестъплението наистина е имало и друго лице.

Луси скръсти ръце пред гърдите си.

— Значи Бринкър е бил много по-отвратителен, отколкото сме го мислили. Полицаите проследили ли са профила на съучастника му?

— Опитали са, но са се озовали в задънена улица. След изчезването на Тристън, записите са престанали да се появяват в мрежата. Случаят някак прекалено бързо минал в архив.

— Смяташ ли, че шериф Уайтакър ще го поднови?

— Не. Изнасилвачът е действал в района на залива, а не тук, в Самър Ривър.

— Може би Бринкър е искал аз да съм първата му жертва в града.

— Ако е така, значи леко е изневерил на стила си. Останалите потърпевши са предимно студентки, докато по онова време ти все още учеше в гимназията.

— Искал е по-млади, много по-беззащитни момичета.

— Възможно е. Серийните изнасилвачи, също като серийните убийци, са склонни към все по-голяма жестокост. Какъвто и да е случаят, мисля, че Уайтакър е доволен от предложения от мен сценарий за смъртта на Бринкър.

— Той е нападнал леля Сара. Тя се е съпротивлявала, убила е насилника, после е скрила тялото му, защото се е страхувала да не бъде осъдена за убийство.

— Има само едно погрешно нещо в твоята теория. Сара определено не се вписва в профила на жертвите. Уайтакър е наясно с това, но се съмнявам, че ще тръгне по тази следа. Няма какво да спечели. Много по-лесно ще извлече полза, ако си затвори очите.

— А ако е бил замесен и друг човек? — настоя Луси.

— Той има много по-спешни случаи, с които да се занимава.

— Аз също. Трябва да открия какво в действителност се е случило със Сара и Мери.

— Ние — поправи я Мейсън.

— Какво?

— Ние трябва да открием какво в действителност се е случило със Сара и Мери.

Луси му отправи продължителен замислен поглед. После леко се усмихна.

— Благодаря ти.