Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (25)

25.

Луси седеше на пътническата седалка и наблюдаваше как селският пейзаж бързо се изнизва покрай нея. Разстоянието от Самър Ривър до брега беше само около четиридесетина километра, но двулентовият път се виеше в множество завои. По едно време живописните лозя отстъпиха мястото си на малки ферми. Кози и крави скитаха из тревистите поляни. От едната страна на шосето висяха табели, рекламиращи домашно сирене и антики.

Тя не можеше да надвие обзелия я приключенски дух. Бяха се отправили към местопрестъпление, но във въображението й това пътуване към брега изглеждаше като превратна точка в отношенията й с Мейсън.

Не беше сигурна как приема това. Но поради причини, които не искаше да анализира, в чантата си беше сложила и някои неща от първа необходимост. Знаеше, че той мисли в същата посока, защото беше забелязала как хвърля в багажника кожена раница. Но пък от друга страна, може би имаше навика да взима със себе си малко вещи, дори когато тръгва на кратко пътуване.

— Истинско облекчение е да се измъкна от Самър Ривър поне за няколко часа — отбеляза тя. — Омръзна ми да съм основната атракция в хотела. Тази сутрин единствената тема за разговор беше пожарът в къщата.

— Не можеш да виниш хората за любопитството им — разумно отбеляза Мейсън и намали, за да вземе следващия десен завой. — Това е пътят, по който Сара и Мери винаги са ходили до старата общност, нали?

Луси забеляза някаква табела отстрани. Надписът беше толкова избледнял, че й беше трудно да разчете името на комуната „Рейншедоу“.

— Да, този е — отвърна тя. — Идвала съм с тях няколко пъти. Винаги си определяха среща тук. Бяха се преместили в града, но Сара често се връщаше тук, за да упражнява йога и да дава уроци по медитация на малкото хора, останали да живеят в района още няколко години. Последните наематели напуснаха „Рейншедоу“ година или две преди леля да ме отпрати от Самър Ривър. Но двете не пропускаха да се отбият насам, когато ходеха до брега.

— Случайно да знаеш кой е собственик на земята?

— Сара ми беше споменала, че когато и последният жител се изселил оттук, продал имота на някаква фондация за защита на природата.

Тясната ивица асфалт не беше кърпена или ремонтирана от години. Мейсън намали скоростта, за да може по-лесно да заобикаля пукнатините и дупките.

Асфалтовите остатъци отстъпиха мястото си на стара, посипана с чакъл пътека, в края на която се появиха дървените скелета и ръждясалите фургони, представлявали някога жилища за обитателите на „Рейншедоу“. Мейсън спря.

Луси отвори вратата и излезе. Той заобиколи и я настигна. Двамата заедно огледаха останките от някогашната малка общност.

— Май новите собственици не проявяват особен интерес към имота си — отбеляза Мейсън.

Тя сложи слънчевите си очила и се загледа в избелелите от времето постройки.

— Може би даже са го забравили. Или пък нямат достатъчно средства, за да разчистят района. Гледката от онези дървета горе е страхотна. Ела, ще ти покажа.

Отъпканата пътека все още си личеше на места. Тя се изкачваше към хълма и минаваше напряко през храстите, които постепенно преминаваха в стройни ели и гъсти шубраци. От лекия бриз листата шумоляха и наоколо се носеше мирис на дърво.

Чудесно беше да се намира тук и да споделя с Мейсън топлината на майския ден, мислено отбеляза Луси. Настроението й се приповдигна. За първи път, откакто беше пристигнала в Самър Ривър, почувства, че се отпуска.

— Трябваше да си вземем кошница за пикник — отбеляза тя с известно съжаление.

— Спри — каза Мейсън. Това беше заповед, изречена с доста мек тон.

Първата й мисъл беше, че е видял змия. Застина на място и му хвърли бърз поглед през рамото си.

— Какво? — попита тихо.

Но той не й обърна никакво внимание. Разглеждаше дебело стъбло бамбук.

— О, глупости — прошепна тя. — Определено не е естествено.

— Използвали са го, за да скрият маркуч — поясни той.

И тогава тя също го забеляза — през бамбука минаваше тънка черна тръба.

— Май трябва да забравим живописната гледка — каза с въздишка.

— Точно така. — Мейсън се огледа наоколо. Светлината проблясваше в слънчевите му очила, но очевидно не разкриваше нищо обезпокоително. Той улови Луси за ръката и я измести пред себе си с гръб към склона на хълма. После я побутна леко, но решително: — Тръгвай.

Тя не се възпротиви.

— Можеш ли да караш кола с ръчни скорости?

— Ами, да, поне на теория.

— Много добре. Ти ще шофираш.

Той й подаде ключовете. Луси се настани зад волана и си пое дълбоко въздух. Ще се справя.

Мейсън седна на пътническата седалка и повтори:

— Тръгвай.

Наведе се напред и посегна към жабката. Чу се тихо изтракване, сякаш се беше отключила ключалка. С периферното си зрение Луси забеляза как вади отвътре пистолет.

Мамка му. Той май изобщо не се шегува.

— Предполагам, това обяснява защо никога не ползваш коли под наем — отбеляза тя.

Мейсън не отговори.

Луси включи безпроблемно двигателя, но щом премести скоростния лост, колата рязко отскочи напред. Изпод гумите се разхвърча чакъл. Тя се намръщи.

— Извинявай.

— Просто карай.

И тя потегли, като стискаше зъби всеки път, когато попаднеше в дупка.

Мейсън седеше полуобърнат на седалката и наблюдаваше оставената след тях диря.

Луси погледна в огледалото за обратно виждане и въздъхна с облекчение, щом установи, че отзад няма никого.

Той не се обърна напред, докато не изминаха цялата покрита с чакъл алея и не се включиха в главния път. Едва тогава си позволи да се отпусне.

— Извадихме късмет — заяви накрая. — Зад нас няма зловещ джип със затъмнени стъкла, нито въоръжени мотоциклетисти. Чудесен ден да се наслаждаваш на гледката в незаконна ферма, в която се отглежда марихуана.

Луси отново си пое въздух, може би за първи път, откакто беше включила двигателя.

— Е, това звучи доста страховито — отбеляза тя. — Питам се дали природозащитниците, купили „Рейншедоу“, знаят, че някой отглежда марихуана на склоновете на хълма?

Мейсън върна пистолета обратно в жабката. Вече познатото изтракване се чу отново.

— Вероятно не — отвърна той.

— Изглежда използват маркуча, за да точат вода от стария кладенец в имота.

— Това може да обясни случилото се със Сара и Мери — замислено отбеляза Мейсън. — И ако е така, то ще разбие на пух и прах конспиративната теория за семейство Колфакс.

— Мислиш, че двете са станали жертва на производители на дрога, които са защитавали реколтата си?

— Възможно е. Този бамбук изглеждаше забоден там съвсем скоро. Марихуаната също е садена неотдавна. Сара и Мери са направили последния си пикник преди три месеца. Сигурно са пристигнали точно когато производителите са оформяли плантацията. Освен работници емигранти, които се грижат за растенията, в големите незаконни ферми често наемат въоръжена охрана. От това се правят много пари и понякога се убиват невинни случайни минувачи.

— Значи някой е проследил Сара и Мери от комуната и ги е изхвърлил от пътя?

— Това е доста удобен начин да се отървеш от две жени, които са видели прекалено много.

— Така е — съгласи се Луси. — Но производителите черпят вода от стария кладенец. Сара и Мери познаваха „Рейншедоу“ като дланите си. Струва ми се, че щяха веднага да забележат маркуча и бамбука. И биха се досетили какво означава това, също като нас. И тогава нямаше да се навъртат наоколо.

— Май си права. Тук има нещо, което не се връзва. Да изхвърлиш кола от пътя е мръсен и неефективен начин да се отървеш от някого. Няма как да си сигурен в крайния резултат. Хора оцеляват в автомобилни катастрофи постоянно. Освен това подобни инциденти задължително привличат вниманието на полицията. Ако са искали да ги премахнат насилствено, щяха да ги застрелят, да заровят телата и да откарат колата колкото може по-далече оттук.

Луси стисна по-силно волана.

— И какво ни говори това?

Последва кратко мълчание, преди Мейсън да отговори:

— Показва, че който и да е убил Сара и Мери — ако действително са били убити, не е бил професионалист. Катастрофата създава впечатление за решителен аматьор, гледал, може би, прекалено много филми с автомобилни гонки.

— Някой с много нисък самоконтрол.

— Липсата на контрол върху емоциите е характерна за около деветдесет и осем процента от престъпниците, с които съм си имал работа.

— А какво ще кажеш за останалите два процента?

— Те мислят стратегически. Имат реална представа за излизане от криза. Но по-голямата част от лошите момчета никога не градят успешни планове при извънредни ситуации. Може би причината се корени в това, че са прекалено обсебени от идеята да постигнат целта си. А обсебването е другата характерна черта за деветдесет и осемте процента.

— Не знаят кога да се оттеглят.

— По-скоро не могат да се насилят да го направят.

— Сара беше жена с изключителен самоконтрол — каза Луси. — Вероятно се дължи на йогата и медитацията. Освен това беше изключително умна.

— Поради което убиецът на Тристън Бринкър остана неразкрит до смъртта й. Както казах, най-добрият план се гради върху три основни положения.

— Застреляй, зарови и замълчи.

— Точно така. Можеш да спреш тук, за да се сменим. Между другото, шофираш много добре.

Поради някаква нелепа причина похвалата му я стопли.

— Малко грубичко, опасявам се — усмихна се тя. — Мина доста време, откакто баща ми ме научи да карам кола със скоростен лост. Твърдеше, че това е умение, което дава на шофьора по-силно усещане за колата.

— Доколкото си спомням и Дик каза нещо подобно, когато ме учеше да шофирам. Освен това единственото превозно средство, с което разполагахме по онова време, беше пикапът.

Тя отби встрани от пътя.

— Но сега караш кола със скоростен лост, защото обичаш да работиш с хубави инструменти.

Мейсън се усмихна и повтори думите й:

— Обичам да работя с хубави инструменти.

Луси изключи двигателя и го погледна.

— Като този пистолет, който държиш в жабката?

Ако искаш вярвай, но почти никога не съм използвал оръжие в работата си. Но в редките случаи, когато ми потрябва, ми е по-спокойно, ако знам, че е добро.