Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (7)

Седма глава

Седях в кабинета на Де Спейн в дъното на общата зала в спретнатата едноетажна сграда от червени тухли на полицейския участък на Порт Сити. Де Спейн беше свалил сакото си и беше извадил пистолета си от кобура, така че сега лежеше на масата, точно до телефона.

— Дяволското нещо ме ръга в ребрата всеки път, когато се облегна — оплака се той.

— Това е проблемът с всички оръжия девети калибър — състрадателно казах аз. — Никак не са удобни.

Де Спейн сви рамене, както потръпва кон, когато върху му кацне муха.

— Имаш ли нещо за убийството на Сампсън, или просто си дошъл да си почешем езиците? — попита той.

— Надявах се ти да притежаваш вече нещо.

— Ето с какво разполагам — убиецът вероятно е бил мъж. Не сме сигурни с какво точно е бил облечен — само че е носел черни дрехи. И някаква черна маска с цепки за очите. Влязъл е в залата след началото на пиесата и е стоял в задния край на пътеката може би около десет минути. Хората сметнали, че е част от спектакъла. Предполагаме, че е бил въоръжен с пистолет, ама честно да ти кажа, едва ли някой от свидетелите може да разпознае пистолет от оная си работа. Всички обаче са единодушни, че е стрелял само веднъж, прибрал оръжието и излязъл. Никой не видял къде отива. В лабораторията извадиха от трупа куршум от оръжие двайсет и втори калибър.

Де Спейн вдигна собствения си пистолет и го насочи над рамото ми.

— Бум! Право в сърцето.

— Явно този тип е доста добър стрелец. Просто се е фукал с двайсет и два калибровия.

— Преди известно време имаше такава мания — каза Де Спейн. — Мафиотите използваха двайсет и втори калибър.

— Или пък това е било единственото оръжие, с което е успял да се снабди — предположих аз.

— И му е провървяло с изстрела.

— Какво знаеш за жертвата?

— Ей, ама това да не ти е бюро за справки!

— Нали и аз ти съобщавам каквото знам.

— Още нищо не си ми казал — възрази Де Спейн.

— Така е, защото не знам нищо.

Де Спейн поклати глава, пъхна пръст в кукичката на спусъка и бавно завъртя пистолета върху бюрото си.

— И аз не знам повече. Посещавал е актьорски курсове в Ню Йорк. Играл в никому неизвестни пиеси в също толкова забутани театри. Получил работа тук. Бил затворен. Не се забърквал в неприятности. Това звучи ли ти като напредък в разследването?

— Има ли отпечатъци?

— Няма досие никъде.

— Е, какво мислиш? — попитах аз.

— Според мен и двамата не знаем абсолютно нищичко — заключи Де Спейн и продължи бавно да върти пистолета.

— А не се ли досещаш за някаква причина?

— Винаги има причина.

— Да, но тук има и още нещо — изтъкнах аз. — Смятам, че ако искаш просто да убиеш някого, няма нужда да се издокарваш в черен костюм и да го застрелваш на сцената на претъпкан театър.

— Аз поне не бих постъпил така — заяви Де Спейн.

— Именно. Явно някой се опитва да каже нещо.

— И успява — отвърна Де Спейн и се ухили с широка, хищна усмивка. — Само дето не знаем какво точно.

— Останал е в залата известно време. Какво ли е чакал?

— Може би е искал Сампсън да излезе напред, за да се прицели по-добре.

— Или пък да изрече някоя конкретна реплика, за да може убийството да придобие смисъл.

— За кого?

— Не знам.

— Нито пък аз — призна Де Спейн. Престана да върти пистолета и започна да почуква по него с огромния си показалец.

— Може да е свързано с любовна история — предположих аз. — Нали точно за това пееше, когато излезе напред?

— Щастливо влюбен — каза Де Спейн.

— Значи и ти си мислил за това.

— Малко.

— Възможно е думите да значат нещо за нечий любовник — допуснах аз.

— Само дето той е нямал такъв.

— Или поне ти не знаеш за такъв.

— А ти знаеш ли?

— Не.

Де Спейн отново се ухили хищно, като опъна назад устни и оголи зъбите си без никакъв намек за сърдечност и чувство за хумор. Имаше едри предни зъби и още по-едри кучешки.

— Може да е било просто постановка — каза той. — Да си е представял, че е някой нинджа. Купува си билет, влиза през входната врата, слага си маска, събира смелост и действа.

— И затова е стоял в залата известно време — за да събере смелост, така ли?

— Разбира се. За някои хора това не е никак лесна работа.

— Имаш ли списък с откачалките?

— Естествено.

— Някой, който да отговаря на описанието?

— Не и докато не се отчаем съвсем.

— Ами действай тогава.

— Натъпкал съм доста квадратни пирони в кръгли дупки — отвърна Де Спейн. — Трябва просто да удряш здравата.

Вдигна пистолета си от масата и започна да го върти около показалеца си като каубой от филмите.

— И ти си бил ченге — каза той.

— Може ли да видя списъка?

Без да спира да върти пистолета. Де Спейн се пресегна към компютъра на масичката до бюрото си и го включи с лявата си ръка. Когато екранът светна, той набра нещо на клавиатурата. Появи се списък с имена.

— Искаш ли да ти го извадя на принтера? Или ще го четеш от екрана?

— Разпечатай го.

Де Спейн включи и принтера, натисна още няколко клавиша и машинката започна да печата.

— След няколко години подобни неща ще представляват нарушение на гражданските права на заподозрените и няма да съм длъжен да си мръдна пръста за теб — отбеляза той.

Листът излезе от принтера, Де Спейн се протегна и ми го подаде. Посочи към списъка с дулото на пистолета.

— Хаховците трудно се следят. Възможно е данните да са непълни.

Кимнах.

— Ако научиш нещо, държа да дотърчиш право тук и да ми го съобщиш — нареди ми Де Спейн.

— Разбира се. Кой работи по случая?

— Аз.

— Обичаш да си в течение, така ли?

— Разбира се.

— Ако открия нещо, ще ти съобщя.

— Ще съм ти благодарен.

Де Спейн се почеса зад ухото с дулото на пистолета и добави:

— Тук денонощно се борим с престъпността. По двайсет и четири часа, мамка му.

— Постоянната бдителност е цената на свободата — отбелязах аз.

Хищната усмивка на Де Спейн отново цъфна на устните му. Беше му като рефлекс. Нито в нея, нито в студените му като ледени късчета очи проблясваше искрица хумор.

— Да, така е, нали?