Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (26)

Двайсет и шеста глава

Миналата година залових голяма компания в грандиозен скандал със застраховки и застрахователната компания ми отпусна премия, равняваща се на десет процента от цялата сума. Повечето пари вложих в къщата в Конкорд, а останалите — в новия си кабриолет мустанг, защото си казах, че ще е много изискано вятърът да роши косите ми, докато разплитам загадките на престъпленията. Колата беше червена с бял гюрук, обаче, когато Сюзан се возеше при мен, трябваше да го дърпам, защото иначе вятърът разваляше прическата й. Когато возех Пърл, също се налагаше да вдигам гюрука, защото тя беше готова да скочи от колата всеки път, когато зърнеше котка. Вдигах го и когато отивах в Порт Сити, защото там винаги валеше. Чистачките обаче работеха добре, само дето не успявах да разгадая нито едно престъпление.

Отклоних се от магистралата по Хил стрийт и поех към брега, като едновременно с това слизах все по-ниско по социалната стълбица на Порт Сити. Хок седеше до мен на предната седалка, а Вини Морис се возеше отзад.

— Разполагаш ли с план за днес, капитане? — попита Хок.

— Ако всичко останало се провали, ще разследваме.

— Имаш предвид да търсим улики и други подобни неща?

— Да. Трябва да огледам апартамента на Сампсън, да поразпитам минувачите със снимката му в ръка, да обиколя баровете, магазините, ресторантите и кината и да разпитам всички там дали са го виждали, и ако са го виждали — с кого.

— А защо не си направил това досега? — заинтересува се Вини.

— Хок? — попитах аз.

— Защото полицията си върши полицейската работа по-добре от нас — отвърна той вместо мен. — Защото разполагат с много хора, а той е сам.

— Да, това е проблем — съгласи се Вини. — А защо ще го правиш сега? Понеже ченгето от Бостън ти съобщи за досието във ФБР ли?

— Да. Де Спейн ми каза, че там не разполагали с информация за него. Твърдеше, че във ФБР нямали отпечатъци на Сампсън.

— Де Спейн ли? Съществуваше един държавен агент, който се наричаше Де Спейн.

— Същият е.

— Де Спейн беше добър. Корав, но си го биваше.

— Или вече не е толкова добър, или ме е излъгал.

— Значи трябва да свършиш цялата работа, която си очаквал да свърши той?

— Аха.

— Това май ще подразни Лони Ву — заключи Вини.

— Възможно е.

— А също и Де Спейн.

— Сигурно.

— А може и някой да направи нещо, така че да ги хванем — отбеляза Хок.

— Няма да е лошо.

— Освен ако не те гръмнат предварително — добави той.

— Вие с Вини би трябвало да го предотвратите.

— Ами ако не успеем?

— Ако планът не ви допада, готов съм да чуя предложенията ви.

— Хей, от мен не се иска да мисля. Аз само убивам хора.

— Рано или късно — допълни Хок.

Стигнахме до улицата, където се намираше апартаментът на Сампсън, завих по нея и паркирах до един противопожарен кран пред сградата.

— Вероятно ще ми отнеме малко време — казах аз.

— Сигурно — съгласи се Хок.

Пъхнах в джоба си фенерчето и един от онези универсални инструменти и излязох от колата в приятния проливен дъжд. Хок седна на волана, а Вини се премести на предната седалка. Хок загаси фаровете, спря чистачките и изключи двигателя. Дъждът веднага замъгли прозорците и аз престанах да ги виждам.

Обърнах се и се приближих към къщата, където бе живял Крейг Сампсън. Беше триетажна, сива, с черни капаци на прозорците с бели кантове. Четири стъпала водеха до предната веранда и до боядисаната в черно входна врата. От двете й страни имаше високи колкото нея тесни прозорци. Бяха мръсни и закрити с прокъсани дантелени пердета. Боята на къщата беше олющена и отдолу се показваха дълги оголени участъци, но дървото беше посивяло от влага и старост, така че петната почти се сливаха с мазилката.

Видях три звънеца. Под първите два се мъдреха малки медни табелки с имена, но под най-горния нямаше нищо. Надникнах през зацапаното стъкло, което не беше покрито с парцаливите пердета. Виждаше се тесен коридор, вътрешна врата отдясно и стълбище, което се извиваше покрай дясната стена. Пробвах входната врата. Беше заключена. След това огледах звънците. Не бяха свързани с интерком. Позвъних и зачаках. Вътре хлопна вратата на първия стаж и оттам се появи слаба и сърдита на вид жена, която отвори входната врата. Проверих името на първата табелка.

— Добър ден. Госпожа Ребело?

— Какво искате? — попита тя.

Беше висока почти колкото мен, с изпънати, тесни рамене. Косата й беше с цвета на къщата и бе ситно накъдрена. Носеше рокля на цветя и гуменки. На мястото на кутрето й беше отрязано парче от гуменката, вероятно за да облекчи някаква подутина на пръста.

— Вие ли сте хазяйката? — отговорих с въпрос аз.

Тя кимна. Извадих портфейла си, отворих го и размахах пред очите й разрешителното си за носене на оръжие. Имаше моя снимка и изглеждаше доста представително. Тя го погледна намръщено.

— Полиция — обясних аз. — Трябва още веднъж да огледам апартамента на Крейг Сампсън.

Затворих портфейла си и го прибрах. Убеден бях, че няма никаква представа какво точно е видяла.

— Надявам се, този път да не разхвърляте толкова — каза тя. — Смятам да дам апартамента под наем.

— Скъпа госпожо, изобщо не ми пука за това. Интересува ме единствено фактът, че някой надупчи като решето наемателя ви.

Реших, че ако се държа мило, едва ли ще й направя нужното впечатление.

— Ама нали вече огледахте веднъж. Аз не получавам никакъв наем от жилището.

Кимнах и посочих с палец нагоре:

— Само ми отключете апартамента на убития — наредих аз.

Тя продължи да мърмори, но се обърна и пое пред мен нагоре по стълбите, накуцвайки от раната на крака си.

— Трябва да изплащам ипотеката… И да нямам доходи от тази къща, пак трябва да й плащам ипотеката… Банките не се вълнуват кой е бил убит. Ако не си платя ипотеката, ще ме изхвърлят на улицата… А вие явно никак не бързате… Освен това, какво се очаква да направя с вещите му?

На третия етаж имаше малка площадка, осветена от мъждива крушка в стенна лампа. Извади някакви ключове от джоба на домашната си жилетка и опипом затърси ключалката.

— Не съм си взела дори очилата. Нищо не виждам без тях.

Най-сетне налучка ключалката, отвори вратата и отстъпи настрани.

— Затворете вратата, когато си тръгнете. Долната също. Сами ще се заключат.

— Добре — отвърнах аз, минах покрай нея, влязох вътре и затворих вратата. Заслушах се и я чух да слиза надолу по стълбите. След това насочих цялото си внимание към апартамента.