Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (13)

Тринайсета глава

Седях в кантората си с вдигнати върху бюрото крака, пиех кафе от картонена чашка и четях „Дунсбъри“. Зад гърба ми, два етажа по-надолу, на Бъркли стрийт, туристите се снимаха до скулптурата на плюшеното мече пред „Шварц“^[1], огрени от октомврийското слънце. Приключих с вестника, наблюдавах известно време групата, която се снимаше, и поразмишлявах върху тенденцията туристите да бъдат по-големи от гардеробите си. Не успях да стигна до никакво приемливо заключение, затова насочих вниманието си към спортните страници. Тъкмо четях внимателно, за да съм сигурен, че не съм пропуснал нещо между редовете, когато вратата на кабинета ми се отвори и вътре цъфнаха трима азиатци. Влизаше се направо от коридора. Нямах чакалня. В предишния си офис имах, обаче се оказа, че никой не я използва. Един частен детектив. Никакви опашки. Сгънах вестника, оставих го на бюрото и ги поздравих.

Заговори най-високият:

— Вие ли сте господин Спенсър?

— Да.

— Казвам се Лони Ву. Мисля, че познавате съпругата ми.

— Рики.

— Да.

Беше слаб и висок около метър и осемдесет. Имаше лъскава черна коса, сресана назад, и малки, спретнати черни мустачки. Носеше сив жакет от кашмир с червена плетеница, която му прилягаше толкова добре, сякаш бяха израснали заедно, и вероятно струваше повече от целия ми гардероб. Под жилетката имаше черна копринена риза, закопчана догоре, черни панталони и черни обувки, които блестяха дори повече от косата му.

— Седнете, моля — поканих го аз.

Той плавно се отпусна на стола ми за клиенти. Имах само един. Каза нещо на двамата си придружители и те застанаха до стената от двете страни на входната врата. Леко отворих горното дясно чекмедже на бюрото си.

— Сервитьори от ресторанта ли? — полюбопитствах аз.

— Не.

— Да не би да са от север?

— От Виетнам са.

Ву се усмихна. Придружителите му изглеждаха почти деца. Бяха по-ниски от него, с крехки кости и прави коси. Единият имаше над лявото си око дълъг около пет сантиметра белег. И двамата бяха облечени в джинси, маратонки и кафеникави сатенени якета. Мъжът без белега притежаваше синя кърпа на главата си.

— Вие сте детектив — каза Ву.

Кимнах.

— И разследвате убийството на актьора в Порт Сити.

Отново кимнах.

— Неотдавна сте обядвали със съпругата ми.

— Да, във вашия ресторант.

— И сте я разпитвали.

— Разпитвам всички. Така и така сте тук, вероятно ще разпитам и вас.

— Бих искал да знам защо разпитвате съпругата ми.

— Припомнете си предишния отговор.

— Моля?

— Вече ви казах, че разпитвам всички. Съпругата ви просто е един от хората, свързани с театъра.

— Съпругата ми не е „просто“ коя да е. Тя е госпожа Лони Ву и аз бих желал повече да не разговаряте с нея.

— И защо така?

— Защото е непристойно.

— Госпожа Ву не смяташе така.

— Няма значение какво смята госпожа Ву. Не е прилично да обядва с някакъв лао уай.

— Да не би лао уай да е някакво мило расистко обръщение?

— Това е съкращение от гуей лао уай, което означава варварин — обясни ми Ву. — Но повечето хора го употребяват по отношение на някой, който не е китаец.

Кимнах.

— Никак не ми харесва да съм просто един от кюпа — заявих аз.

— Пито пък на мен да стоя тук и да си бъбря с вас. Мисля, че ще е най-добре да се намирате далеч от Порт Сити.

— Имате ли нещо против да запазя американското си гражданство?

— Какво вършите извън Порт Сити, си е ваша работа. Но ако се върнете отново — поклати глава той, така че да включи в жеста и двамата виетнамци до вратата, — ще стане наша работа.

Момчетата мълчаха. Според мен не разбираха и дума от това, което се говореше. Пък и не ги интересуваше. Стояха си спокойно до стената и в тъмните им очи се четеше само животинска сила.

— Значи затова са тук тези палета.

— Не знам какво означава палета.

— Младежи.

Ву кимна. Видях как мислено си отбеляза фразата. Следващия път щеше да я знае.

— Не се заблуждавайте, те са моряци и са преживели твърде много за възрастта си.

— И нямат нито една мисъл в главата.

— Точно така. Ще направят каквото им кажа.

Изгледах момчетата. Не бяха някаква новост. Такива като тях съществуваха отдавна — нямаха семейства, не принадлежаха към никоя култура, нямаха корени. Бяха жестоки примати, безчувствени към чуждата болка досущ като змията към плъха, който поглъща. И преди бях виждал подобни атавистични хлапета — местни чернокожи момчетии, които бяха толкова озверени от живота, че единственото останало им чувство беше гневът. Точно той ги правеше толкова сурови. Дори не бяха зли. Понятия като добро и зло нямаха значение за тях. Бяха им отнели всичко и те познаваха единствено яростта. Тя ги крепеше, тя съживяваше черните им очи и вдъхваше сили на нежното празно място, отредено да побере душите им. Момчетата забелязаха, че ги наблюдавам, и отвърнаха на погледа ми без притеснение, всъщност, без всякакви чувства. Отново погледнах Ву. Беше кръстосал крака и палеше цигара.

— Имаме проблем, господин Ву.

— Вие имате проблем.

Свих рамене и казах:

— Нека ви кажа какъв е моят проблем. Аз съм известен като корав професионалист. Доста съм умен и притежавам голям опит. Наемат ме най-вече, за да разрешавам проблеми, които другите не могат, не искат или не се осмеляват да разрешат. Разбирате ли?

Ву дръпна от цигарата си, наслади се на аромата и бавно издиша през носа. Не продума нищо.

— Как би изглеждало, ако допусна двама невръстни престъпници и един-два пъти по-нисък от мен китаец да идват в кантората ми и да ме заплашват?

— Няма да изглежда добре — съгласи се Ву, — обаче поне ще останете жив.

Ръката ми лежеше върху бюрото, точно над полуотвореното чекмедже.

— И всичко това само защото съм обядвал със съпругата ви, така ли?

— Стойте далеч от Порт Сити или ще се простите с живота си.

Пъхнах ръка в чекмеджето и я извадих, стиснала револвер, като запънах петлето, докато го изваждах. Двете виетнамчета светкавично бръкнаха под якетата си, обаче аз имах малка преднина и докато успеят да извадят пистолетите си, моят вече беше насочен към носа на Ву. И двамата използваха девети калибър.

— Ако чуя да щрака предпазител на някой пистолет, ще ви убия — заявих на Ву.

Ву каза нещо на хлапетата. С периферното си зрение виждах как те двамата са приклекнали и се целят в мен, стиснали пистолетите си с две ръце.

— Може би вече са спуснали предпазителите — сподели Ву.

Не беше помръднал, нито бе променил изражението си.

— Значи вече съм мъртъв — отвърнах аз.

В кабинета се възцари гробна тишина. Заслушах се. Дори тези хлапета не бяха толкова безразсъдни, че да ходят с патрон в цевта и пуснат предпазител. Добро предположение, но все пак — предположение. Не се чуваше нищо. Явно бях спечелил облога.

— Дори и да ме убиете, те ще застрелят вас — каза Ву.

— Аз съм много добър. Може и да не успеят.

Оръжието ми беше „Смит и Уесън .357“ с шест патрона. Беше от тъмна стомана с орехова дръжка и се твърдеше, че е в състояние да спре разярена мечка. Обикновено, когато не очаквах да срещна мечка, носех удобен пистолет трийсет и осми калибър, но в кантората ми усиленият .357 беше по-удобно средство за водене на преговори. Не свалях поглед от Ву. Вслушвах се толкова съсредоточено, че се почувствах изтощен. Радиаторът в ъгъла избръмча и това замалко не коства живота на Ву. Въпреки това той не помръдна. Хлапетата останаха приклекнали. Аз продължавах да държа оръжието си насочено към носа на Ву. Тогава той измърмори нещо на телохранителите си. Облегнах се на стола си, но продължих да се целя във Ву.

— Кажете им да оставят пистолетите на пода.

Той им каза нещо и те му отговориха.

— Ще трябва да ги убиете, ако можете, естествено, за да ги накарате да пуснат оръжията си.

Хлапетата гледаха право към мен с празните си погледи. Грешах. Изпитваха не само ярост. Бяха смели и нямаше да се откажат лесно. Нямах шанс да ги принудя. Знаех го. Можех да ги убия, но не можех да им отнема смелостта.

— Да го оставим за друг път. Доскоро виждане.

Ву отново ме измери с поглед, след това пусна запалената си цигара на пода, стана и излезе. Двамата младежи го последваха, дори без да ме удостоят с поглед. Не погледнаха назад. Не затвориха вратата.

Седях в килнатия си назад стол с револвер в ръка. От цигарата на Ву се издигаше струйка дим. Погледнах през него към празния коридор. След малко се изправих, стъпках цигарата и затворих вратата. Върнах се на бюрото си и набрах номера на полицейския участък в Бостън. Поисках да ме свържат с отдел „Убийства“. Когато ми дадоха линия, попитах за лейтенант Куърк. Той вдигна слушалката, както говореше с някой, и я задържа, докато приключи разговора.

— Зарежете Бюрото за борба с тютюнопушенето, алкохола и оръжията — нареждаше той. — Те си имат техни проблеми, ние — наши. — След това каза в слушалката: — Куърк.

— Тук е благотворителният фонд на бюрото за борба с…

— Много добре знам кой е. Какво искаш?

— Имаш ли човек в китайския квартал?

— Аха.

— Трябва да говоря с него.

— Добре. Казва се Херман Лин. Ще го накарам да ти се обади.

— Благодаря — отвърнах аз, но Куърк вече беше затворил.

Мил човек.