Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (50)

Петдесета глава

Намирах се в полицейския участък на Порт Сити, в кабинета на Де Спейн, а вратата му беше плътно затворена. Шефът на полицията седеше зад бюрото си намръщен и със зачервени очи. Наведе глава напред и започна да разтрива врата е лявата си ръка.

— Намерих Джослин Колби — казах аз.

Престана да се разтрива, но главата му остана наведена напред.

— Добре ли е? — попита той. Гласът му звучеше дрезгаво, сякаш го измъкваше от много дълбоко и тъмно място.

— Не е ранена.

— Хубаво.

Постоя мълчалив известно време, свел поглед, а лявата му ръка почиваше неподвижна върху врата му. През грапавото стъкло на вратата на кабинета на Де Спейн струеше светлина от общата зала. Върху бюрото му все още стоеше запалена лампата със зелен абажур. Така че в стаята не беше тъмно, но беше някак сумрачно, като че ли бе нощем.

— Инсценирала е отвличането — отроних след малко.

Де Спейн се замисли върху думите ми, след това бавно вдигна глава, без да сваля ръка от врата си, а пръстите му продължаваха да мачкат мускулите в основата на врата.

— Мамка му!

— Именно.

Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих кафявия плик с досието на Де Спейн, който ми беше дал Хийли. Подхвърлих го на масата помежду ни. Де Спейн го погледна и видя на него адреса на Отдела за обществена безопасност. Вдигна го бавно, също толкова бавно свали ръка от врата си, отвори плика, разгърна папката и прочете досието бавно. Заникъде не бързахме двамата с него. Порт Сити щеше да си остане там вечно, така че нямаше причина да се трепем. Де Спейн внимателно прегледа фотокопието на досието си от щатската полиция и прикрепеното към него копие от жалбата за сексуален тормоз, подадено срещу него от адвокат Виктор Куалиоси от името на Джослин Колби. Прочете и писмото, отхвърлящо обвиненията, макар че сигурно го знаеше наизуст. Когато приключи, подреди листовете, грижливо ги прибра в папката, където бяха преди, и ги прибра в плика. Побутна го на бюрото към мен. Взех го и го прибрах обратно в джоба си. Де Спейн се облегна във въртящия се стол, скръсти ръце и ме погледна право в очите.

— Е, и?

— Искаш ли да си поговорим за Джослин?

— Какво има за казване?

— Тя е луда — изрекох аз.

— Да — отвърна Де Спейн, а гласът му продължаваше да звучи така, сякаш идваше от много далеч. — Така е.

Не се обадих. Той ме погледна. От двете страни на носа му към ъгълчетата на устата се спускаха две дълбоки бръчки. Чувах как си поема въздух и издиша бавно. Разтвори скръстените си ръце, облегна лице на лявата, чийто лакът лежеше на ръчката на стола, пъхна палеца си под брадичката и притисна кокалчето на показалеца към горната си устна. Изду устни и издиша леко през полуотворената си уста.

Получи се тихо свистене.

— Беше луда и когато се запознахме — призна той, — само че аз не го знаех. Не изглеждаше луда, нали разбираш.

— Да.

— Бях женен. Децата ми бяха големи. Жена ми пиеше по малко, гаврътваше по някое преди вечеря. На някои събирания, нещата излизаха извън контрол, но общо взето се разбирахме. И тогава се появи тази пачавра с нейната история за преследвача. Заех се с разследването и се хванах на въдицата й. — Де Спейн поклати глава. В сумрачната стая очите му изглеждаха като две тъмни пещери, изровени под челото му. — Мили боже! Опипва мускулите ми, настоява да й покажа пистолета си, пита дали съм убивал човек и какво е усещането, иска да знае дали ще я защитя, навежда се към мен, притиска малките си гърди към тялото ми и ме гледа в очите, а на мен никога досега не ми се е случвало подобно нещо. Още на втората нощ от разследването се оказваме в леглото, а тя е като вулкан. Жена ми го правеше, без да съблича фланелената си нощница, представяш ли си? Със здраво затворени очи.

— А какво стана с преследвача?

— Цялата работа беше пълна глупост. Човекът не я следеше. Пуснала му се, той я отхвърлил и тя решила да си отмъсти.

— А това не ти ли подсказа да стоиш нащрек?

— Дори да ме беше простреляла в корема, пак нямаше да ми дойде умът в главата — отвърна Де Спейн. — Просто не можех да й се наситя.

— И разкара жена си.

— Да. Дори не знам къде е сега и как живее. Децата не желаят да говорят с мен.

Замълча за миг и се облегна назад. Притисна ръцете си една към друга и ги погледна, сякаш ги виждаше за пръв път, след това бавно започна да ги търка и се облегна назад, докато говореше, така че сега виждах единствено търкащите се една в друга ръце.

— Възпитателят в детския дом, онзи, когото тя обвиняваше, че я следи, я заплаши със съд за нанасяне на морални щети, затова аз се намесих и го поступах малко, колкото да се откаже, а копелето си нае адвокат и отиде право при шефа ми.

— Копеле значи — подметнах аз.

— Да. Шефът ми го успокоил. Уговорили се цялата история да не излиза във вестниците, а аз да си подам оставката. Шефът ме харесваше, обаче нямаше избор.

В тъмната стая гласът на Де Спейн звучеше така, сякаш говореше през ръждясала тръба.

— Но ти все още имаше Джослин.

— Да, само че когато се нанесох при нея — сви рамене той, — тя изгуби интерес към мен. Заяви ми, че съм бил животно, че съм искал само секс като някакъв гаден разгонен мъжкар. Един ден, като се прибрах у дома, тя си беше тръгнала. Нито бе оставила бележка, нито нищо.

— Вече не си бил забраненият плод — казах аз.

— Точно така. Но все още можех да бъда ченге. Лесно я открих и се преместих тук. Шефът ми познаваше някои хора. Нуждаеха се от началник на полицията, така че побутнахме тук-там и работата стана.

— За да си близо до нея.

Де Спейн не счете за нужно да коментира. В осветения от лампата кръг ръцете му вече стояха неподвижно. Зад него през прозореца видях как малка светкавица разсипа небето. Беше много далеч и така и не чухме гръмотевицата.

— А Лони Ву? — попитах аз. — Кога се заигра с него?

— Изобщо не я притеснявах — каза Де Спейн, сякаш не ме бе чул. — Наведе се напред, лицето му отново се появи под лампата, а здравите му ръце стояха здраво сключени върху бюрото. — Понякога ходех да я гледам в шантавите пиеси, където играеше. Изобщо не я биваше. Но никога не съм се доближавал до нея. Исках само да знам къде е, да съм наблизо, ако й се наложи да потърси помощ или нещо такова.

— Лони? — подсетих го аз.

— Скапан жълтурко! — каза Де Спейн. — Въртеше контрабанда с внос на хора. При това от доста време. Когато фабриките затворили, ония на хълма отворили рибопреработвателни заводи и имали нужда от евтина работна ръка.

— Значи повечето от нелегално влезлите в страната китайци са оставали тук.

— Отначало, докато се напълнят местата в заводите за риба. След това Лони мъкнеше заместници на онези, които умираха, които спестяваха достатъчно, за да се измъкнат, или пък биваха убити, защото не успяваха навреме да си платят таксите за пътуването. Останалите се насочваха към Бостън, откъдето ги разпределяше китайската мафия.

— Куан Чан ли?

Де Спейн кимна.

— Лони беше зет на Бързия Еди Лий — казах аз. — И ти е плащал, за да си затваряш очите за нелегалната имиграция.

— Да.

— Знаеш ли кой уби Сампсън?

— Да.

— А знаеш ли защо?

— Защото се забавляваше с госпожа Рики Ву.

— А имаш ли представа как е разбрал?

— Джослин му е съобщила — отвърна Де Спейн.

— И защо му е казала?

— Сигурно си е падала по Сампсън. Не ми пукаше.

— Падала си е по Христофолус и си въобразила, че Рики й се пречка.

Де Спейн замълча за известно време.

— Мадамата е, която трябва, но типът — не — заключи той. — А защо е инсценирала отвличането?

— За да привлече вниманието ми.

— И теб ли е погнала?

— Мой ред беше.

Де Спейн се облегна назад и се отпусна в стола си с натежали ръце, но будни длани в скута. Не каза нищо. Нито пък аз. Зад него светкавицата отново проблесна и малко след това в далечината проехтя гръмотевица, но не много силно.

— Помислил си, че Лони я е отвлякъл, нали?

Де Спейн продължи да мълчи.

— Решил си, че тя му е казала за Сампсън. Заплашила го е, че знае кой е извършил убийството, и той е искал да й затвори устата.

Де Спейн продължи да не отронва дума и остана да седи в кръга светлина, струяща от лампата.

— Смятах, че го изнудва — каза той. — Беше в стила й.

— А защо Лони просто не я уби?

— Защото знаеше за нас. Знаеше, че ако я убие, няма да му се размине. Смятах, че я държи при себе си и възнамерява да преговаря с мен.

— Затова го замъкна на остров Брант и се опита да го накараш да ти каже къде е тя.

Де Спейн седеше притихнал и неподвижен.

— Само че той не е знаел.

Светкавицата проблесна навън, за един кратък миг освети черно-белите коли на паркинга, след това се разнесе гръмотевицата — този път много по-близо до нас, и дъждът забарабани по стъклото на прозореца на Де Спейн.

— И ти го преби до смърт.

Де Спейн се замисли доста дълго, а ръцете му останаха съвършено неподвижни в светлия кръг върху бюрото му.

— Да — каза той най-сетне, — направих го.