Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (32)

Трийсет и втора глава

— Искам да чуеш едно нещо — каза Сюзан.

Преместих се от кухнята в дневната над кабинета й. Последният й пациент току-що бе приключил петдесетминутния си сеанс. Отвън се бе спуснал ранният зимен здрач. В камината й благодарение на мен гореше огън. Ако тя се палеше понякога, то бе благодарение на мен. Пърл бе нахранена и спеше на пода пред огъня. На печката къкреше ирландска яхния, пак благодарение на мен. Въобще, ако някога на печката на Сюзан къкреше яхния, това винаги се дължеше на мен. Пиех бира направо от бутилката, а Сюзан си бе сипала малко червено вино.

— Чуй това — заяви тя и натисна копчето за превъртане на телефонния си секретар.

Разнесе се глас: „Доктор Силвърман, обажда се Анджела Трикет…“

— Не е това — извести Сюзан и превъртя още малко от лентата.

Разнесе се друг глас: „Сюзан, обажда се Гуен…“

— И това не е — превъртя отново тя. — Следващото съобщение.

„Доктор Силвърман, сигурно няма да ви е леко да научите това, но трябва да го знаете. Вашият приятел ви изневерява. Знам от личен опит, че това е неприятно, и много съжалявам. Смятам, че имате право да знаете. Аз не съм единствената“.

Настана пауза, след това връзката прекъсна. Сюзан натисна копчето и ме погледна.

Аз й отвърнах с уж уплашен поглед.

— Скапана работа! Толкова ли не може да си държи устата затворена! — възкликнах.

Сюзан се усмихна:

— Май познах гласа.

— Пусни го пак.

Тя изпълни желанието ми и ние отново прослушахме записа.

— Още веднъж — настоях аз.

Пак го чухме.

— Джослин Колби — заключих аз.

— Мили боже! Мисля, че си прав! — възкликна Сюзан.

— Прав съм, разбира се.

— Значи има и още нещо. Тя ми се обажда два или три пъти и пита за теб. Твърдеше, че сте имали среща, но ти не си отишъл.

— Какво означава това, по дяволите? — избухнах аз.

— Първо, допускам, че не си се поддал на чара на Джослин Колби — каза Сюзан.

— Вярно е — потвърдих аз.

— Лъже, за да ме накара да повярвам, че ми изневеряваш. Вероятно ми се обажда и пита за теб, за да ме накара да заподозра нещо. Сигурно от мен се очаква да се запитам къде си. Понеже работното ти време и бездруго е странно, никога не съм се замисляла за тези неща, а и тя не остави никакво съобщение, затова дори не си дадох труда да ти предам за обажданията.

— Разговаряла ли е лично с теб? — попитах аз.

— Не, винаги оставя съобщение на секретаря. Предполагам, че нарочно се обажда в работно време, за да не вдигна лично.

Бирата ми свърши. Отидох в кухнята, отворих си нова бутилка, проверих яхнията, сипах малко бира вътре, разбърках я и се върнах в дневната. Сюзан седеше на кушетката, събула обувките си и подвила крака пол себе си. Държеше чашата си с две ръце и гледаше над ръба към огъня в камината. Седнах на канапето до нея.

— Защо го прави? — попита тя.

— Последния път, когато я видях, доста ми се разсърди, защото й заявих, че никой не я следи.

— И?

— И ме нарече шавлив мъжкар.

— Шавлив мъжкар ли? Много изискана фраза! И какво следваше от факта, че никой не я следи?

— Това, че щях да престана да се мъкна подире й.

— Според теб знаела ли е, че никой не я следи?

— Освен ако не й се привиждат разни неща. Наистина никой не я следеше.

— Тогава защо ще си измисля преследвача?

— За да привлече вниманието ми, може би?

— И в крайна сметка — компанията ти.

Пърл се размърда на пода и изскимтя нещо насън. Отпих от бирата си.

— Тъкмо преди да ме назове шавлив мъжкар, се ядоса, задето щях да прекарам уикенда с теб.

Сюзан кимна. Замълчахме. Пламъците танцуваха в камината. Мехурче задържала се в дървото влага се спука и се изпари с едва доловимо пращене.

— Да не би да не е съвсем с всичкия си? — попитах аз.

— Ревнува — отвърна Сюзан. — Привързала се е към теб и те ревнува от мен.

— Е, всяка жена на нейно място би сторила същото.

Сюзан продължи, сякаш изобщо не бях подхвърлил нищо. Когато започне да обмисля нещо, не се отказва, докато не стигне до дъното.

— Ти си силен мъж — закрилник, избавител, нещо такова.

— Наистина спомена, че иска някой да я спаси.

— В момента това е много модерна фраза сред хората с психически проблеми — обясни ми Сюзан. — Чувам я на почти всеки сеанс. Освен това е полезна концепция, стига всички да разбират, че всъщност става дума за много по-сложни емоционални проблеми.

— Наистина ли си въобразява, че може да ни скара с подобни анонимни обвинения в изневяра? — попитах аз.

— Колко мило е да го чуе човек от мъж с ей такъв дебел врат — усмихна се Сюзан.

— Нали ходя с психиатър — подсетих я аз.

— Провървяло ти е. Жена като нея се интересува само от собствения си емоционален живот. Не е способна на задълбочена връзка и не го разбира и у околните. Не може да се довери никому и смята, че и останалите хора не могат. Ако не иска мен, значи си има друга и щом се освободя от нея, ще пожелае мен. Така разсъждава тя. Това е някакво юношеско разбиране за любовта, някакво, да кажем, обвито в романтичен ореол сексуално желание.

— Благодаря ви, докторе.

— Опитай се да го разбереш. Ще те изпитам преди вечеря.

— Ще ме посъветваш ли как да постъпя?

— Не й обръщай внимание — каза Сюзан.

— Допускаш, че пак ще се обади ли?

— Вероятно, но само на секретаря ми. Няма да желае да разговаря с мен.

— Не би трябвало да те притеснява.

— Не ме притеснява — успокои ме Сюзан. — Просто поредното съобщение на секретаря ми, записано през нощта. Може дори да се окаже интересно. Току-виж ми доверила подробности за това какво правите двамката.

— Доста е хубавичка — подметнах аз.

— Аха.

— Дали пък да не й протегна ръка само за да й помогна да възвърне душевното си равновесие?

— Ами ако остане разочарована и това съвсем я разстрои? — попита Сюзан.

— Ти не си оставала разочарована досега — възразих аз.

— Защото съм завършила Харвард.

— Добър довод. Май ще е по-добре да не рискуваме с Джослин.

— Съгласна съм.

— И още нещо — добавих аз. — Тя твърди, че двамата с Христофолус са били любовници и че човекът, който го следи, вероятно ревнува заради чувствата му към нея или заради нейните към него — не се изрази съвсем ясно.

— Наистина ли? Не знаех нищо за това.

— Христофолус също. Направо се смая, като му го подхвърлих.

— А когато разбра, че това са думи на Джослин?

— Не му съобщих, че знам от нея. Опитвам се да не разкривам повече от необходимото. Поне докато не ми стане ясно за какво точно става дума.

— Струва ми се благоразумно — съгласи се Сюзан.

— Според мен Христофолус не ме излъга. Защо му е да го прави? Няма причина да не излиза с Джослин. Разведен е. Тя — също.

— Вдовица е — поправи ме Сюзан. — Не че има голямо значение.

— Тя ми каза, че е разведена.

Очите на Сюзан се разшириха:

— Така ли? На мен пък заяви, че е вдовица.

— Знаеш ли подробности? Името на съпруга й, къде са се оженили, как е починал?

Сюзан поклати глава. Един от пъновете в камината изпращя и рухна. Мимолетното проблясване освети лицето на Сюзан и после хвърли сянка, която направи очите й още по-големи, отколкото бяха.

— Не. Каза само, че загинал трагично, преди тя да се присъедини към трупата.

Облегнах се назад, протегнах крака към огъня и прегърнах Сюзан през раменете.

— Джослин май ни баламосва — отбелязах аз.

— Несъмнено.

На пода Пърл отвори очи и ме изгледа как стоя с ръка около раменете на Сюзан. Позамисли се, след това скокна от пода на канапето и най-безцеремонно се настани помежду ни.

— Пърл, изглежда, също ревнува.

— И това е вярно.

Кучето се излегна върху Сюзан, така че да ме принуди да дръпна ръката си. Погледнах го лошо, а то ме близна по носа.

— Какво е професионалното ти мнение за Джослин? — попитах Сюзан.

— Според мен е откачалка — отвърна тя.

— Дали не би могла да ми го обясниш по-простичко като на непрофесионалист?

— Според мен тя има неразрешени проблеми, свързани с мъжете и най-вече с онези, които разполагат с известна власт или просто са по-възрастни.

— Прибързано ли ще бъде, ако се допусне, че това би могло да е свързано с проблеми, които е имала с баща си в детството?

Сюзан се усмихна и каза:

— Да, ще бъде.

Наполовина седнала, наполовина легнала, Пърл премести тежестта си от мен върху Сюзан.

— А ще бъде ли прибързано да се каже, че Пърл вероятно има нерешени проблеми, свързани със статута й на кучешката принцеса на Америка? — попитах аз.

— Не, според мен разполагаме с достатъчно емпирични данни в подкрепа на подобно твърдение — отвърна Сюзан.

Пърл я близна по ухото, а Сюзан извърна глава в опит да се предпази. Пърл упорстваше.

— Макар че проблемът едва ли може да се нарече неразрешен — добави Сюзан.

Поседяхме мълчаливо известно време.

— Възможно е тя да е следила Христофолус — предположих аз.

— Смяташ ли?

— Едно от нещата, които преследвачите извличат от преследването, е усещането за сила и власт над жертвата си.

Сюзан кимна.

— Като се замисля за нещата в тази светлина, ми се струва странна забележката й, че причината някой да преследва Христофолус е ревност.

— Освен ако не е точно така — допусна Сюзан.

— И самата тя не е преследвачът.

— Тя е маниакално привързана към Джими, защото той е по-възрастен, защото ръководи трупата, в която тя участва, и защото е податлива към такива маниакални състояния — заключи Сюзан. Впери поглед в огъня. Чашата й за вино беше почти пълна. Знаех, че е забравила за него, докато обмисляше хипотезата си. — А той не отвръща на чувствата й. Тя допуска, че има друга жена и го следи, за да види дали е права.

— Или пък защото й е приятно да го следи — допуснах аз.

— Да.

— И тогава се появявам аз и какъвто съм си неустоим, заемам мястото на Христофолус във фантазиите й.

— Тя ти казва, че някой я следи, за да й обърнеш внимание.

— Ако сме прави, тази жена не е никак добре.

— Не е. Сигурно е много нещастна.

— Да не се окаже, че съм открил кой е преследвачът? — подметнах аз.

— Възможно е. А кой е убил Крейг?

— Нямам ни най-малка представа.

Сюзан се наведе към мен и ме целуна по устата.

— Но ще научиш. Какво има за вечеря?

— Ирландска яхния, франзела и доматен сос — изрекох с достойнство аз.

— Ще хапнем ли?

— Това е част от плана.

— А каква е останалата част?

— Ами след като не съм в състояние да помогна на Джослин, мога поне да…

— Последният останал бойскаут — каза Сюзан с усмивка.