Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (34)

Трийсет и четвърта глава

Седях в кабинета на Де Спейн и го бях попитал какво е станало с Драконите на смъртта, които арестува.

— Навън са — отвърна той.

— Вече?

— Да. Когато ги доведохме, адвокатът им вече ги чакаше. Пък и в какво точно можехме да ги обвиним? Просто са се разхождали по улицата, когато вие сте им опрели дулата в корема.

— Имаха ли разрешителни за оръжията, които носеха? — поинтересувах се аз.

Де Спейн се ухили просто ей така.

— Нещо ново по убийството на Крейг Сампсън? — попитах го аз.

— Нищо.

— Аз понаучих това-онова.

Де Спейн се облегна на стола си и сключи ръце на тила.

— Ще ми съобщиш ли?

— Да.

Точно това направих. Казах му какво знам и какво предполагам. Разказах му за Рики Ву, за снимките, за Крейг Сампсън и за кариерата му като военен, а също и за Джослин и за въображаемия й преследвач. Де Спейн скръсти дебелите си ръце на гърдите, наведе стола си назад и застина неподвижен, докато говорех. Силната флуоресцентна светлина размиваше чертите му и му придаваше измъчен вид. Вероятно и с мен правеше същото. Когато свърших. Де Спейн не помръдна. Изражението му също не се промени.

— Е и? — каза той.

— Какво става тук? — попитах аз.

Той не продума. Само си седеше.

— Позвъних на един агент, с когото работих едно време. Нарича се Хийли, познаваш ли го?

Де Спейн остана равнодушен.

— В момента е шеф на Отдела за криминални разследвания. Той те познава. Твърди, че си страхотно ченге. Малко си бил краен понякога, но иначе си добро ченге. Заяви, че си имал голямо бъдеще в държавната агенция. Щял си да оглавиш отдела вместо него.

— Познавам Хийли — отвърна лаконично Де Спейн.

— Тогава защо не си се докопал до отпечатъците на Сампсън?

Той сви рамене:

— Може би тъпата компютърна система пак се е скапала. Чиновниците допускат грешки. Но открих, че Сампсън е служил в армията.

Гледаше ме право в очите, но лицето му оставаше безизразно.

— Намерих снимките само за няколко минути.

— Е и?

— Значи прикриваш нещо.

Бръчките около устата му се врязаха още по-дълбоко.

— Ако продължаваш да говориш така, ще си навлечеш сериозни неприятности.

— А ти ще си навлечеш сериозни неприятности, ако се храниш в „Щастливата риба треска“ — предупредих го аз.

— Аха.

Де Спейн завъртя стола си на колела и застана с гръб към мен, вперил поглед през прозореца в мрачната сива утрин.

— Не съм искал да те плаша. Познавам те. Едва ли си работил за Лони.

Стъпи с единия крак върху рамката на прозореца и наведе облегалката на стола си още повече. Навън се виждаха прилежно паркираните редици полицейски автомобили, които дъждът миеше.

— И въпреки това аз съм шеф на местната полиция. Подложен съм на огромен натиск и наистина трябва да свикна да се оправям с това.

— Защо напусна щатската полиция? — попитах аз.

— Защото, да си шеф на участък в такова малко градче, означава да си независим и ако наистина си добър, си в състояние да поставиш нещата под контрол.

— Тогава защо не се опиташ да разбереш кой е убил Крейг Сампсън?

— За да мога здраво да хвана поводите в ръце, се налага най-напред да реша някои дребни проблеми с дисциплината.

— Ву плаща ли ти? — попитах аз.

— Първоначално трябва да съм сигурен, че всичко е наред горе, на хълма, че улиците са безопасни. Трябва да държа всички имигранти настрани от хубавите квартали.

— Свързан ли си със Сампсън? С Джослин Колби? С Рики Ву?

— Ако всичко на хълма е наред, човек може много лесно да си върши работата тук, долу — тихо и меко се носеше гласът на Де Спейн. Завъртя стола си обратно към мен с едно сръчно движение на крака. Погледна ме, но очите му бяха напълно безизразни.

— Тук, долу, е възможно да правиш каквото си поискаш.

Почаках. Де Спейн — също. Дъждът продължи да се сипе върху черно-белите полицейски коли на паркинга.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — попитах аз.

— Сега имаш шанс да се махнеш оттук. Възползвай се и си върви. Ако продължиш да душиш по следата, ще попаднеш на нещо огромно и много гадно, което ще те погълне целия.

В кабинета му се настани напрегнато мълчание. Двамата с Де Спейн се измервахме с поглед, без да продумаме. Най-сетне аз се изправих.

— Аз съм си такъв, Де Спейн. Душа по следите.

— Знам — отвърна той. — Знам.