Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (33)

Трийсет и трета глава

Седяхме в кантората. Вини слушаше някаква музика на уокмена си, Хок продължаваше да чете Корнел Уест, а аз седях зад бюрото си и преглеждах досието на Крейг Сампсън от ФБР. Когато приключих, го подадох на Хок. Той подгъна страницата на книгата си, остави я върху бюрото ми, взе папката и се зачете. Когато свърши, ми я върна.

— Откъде каза, че е китайската курва? — попита той.

— Рики ли? От Тайпей.

Хок кимна и отново се задълбочи в книгата си. Седях и зяпах папката. Вини клатеше глава в такт с музиката, която чуваше само той. Зад мен стъклата на прозореца издрънчаха. Завъртях се на стола си и се загледах навън за разнообразие. Беше слънчев и твърде топъл за ноември ден, но духаше силен вятър. Небето, което се виждаше между сградите, беше бледосиньо, а разпокъсаните облаци се носеха на изток, към пристанището.

Според досието, което Лий Фаръл ни беше донесъл, Крейг Сампсън беше на четирийсет и пет години и все още беше жив. Беше постъпил в армията през август 1971-а, беше преминал базовото обучение във Форт Дикс, беше учил във военното училище за чужди езици в Монтерей и беше прекарал година и половина с военен помощен отряд в Тайван. Беше се уволнил през юли 1974 г. с ранга специалист трети клас.

Отнякъде се разнесе воят на сирена. Полицейският участък на Бъркли стрийт беше съвсем наблизо, а малко по-нататък се намираше пожарна. Сирените бяха музиката на този град, неговият бибоп ритъм.

Завъртях стола си обратно. Хок вдигна очи, отново прегъна страницата на книгата си и качи крака на ръба на бюрото ми. Ботушите му бяха излъскани до блясък.

— Накъдето и да се обърнем, все са замесени проклетите жълтурковци — каза той.

— Май не трябва да ги наричаме така — отбелязах аз.

— Добре, а как би възприел „господата от Азия“?

— Според мен можеш да вмъкнеш някъде фразата „Тихоокеанско крайбрежие“.

— Чакай да опитам. Сигурен съм, че ще се получи.

— Добре — съгласих се аз. — Но засега, накъдето и да се обърнем, все са замесени проклетите жълтурковци.

— Знаем, че Рики Ву е от Тайван. Крейг Сампсън е служил в Тайван. Рики Ву най-вероятно се е въргаляла в леглото с него. Съпругът на Рики Ву е човекът на Куан Чан в Порт Сити и ти нареди да се разкараш оттам. Ти не го направи и доста хора от Тихоокеанското крайбрежие се опитват да ти пръснат мозъка. Знаеш ли откъде е Лони Ву?

— Не.

— Смяташ ли, че Крейг може да се е въргалял с Рики от по-отдавна?

— Възможно е.

— А според теб дали и Де Спейн знае и затова ти е съобщил, че няма досие за Крейг Сампсън, за да не можеш да го откриеш и ти?

— Възможно е, но е вероятно и да е проверил само в полицейския компютър и понеже там няма нищо, да се е отказал да рови по-нататък.

— Като че ли не знае, че стават грешки — каза Хок. — Познаваш Де Спейн. Убеден ли си, че може да е толкова немарлив по време на разследване на убийство?

— Не.

— Освен това обръщат стаята на Сампсън с краката нагоре, обаче не намират под леглото голите снимки, които дори малко дете би намерило.

— Знам. И мен ме озадачава този факт.

Вини извади касетата от уокмена си и пъхна друга. Не прояви никакъв интерес към разговора ни.

— Значи имаш някаква теория? — попита Хок.

— За снимките — да. Според мен полицията в Порт Сити не е провела истински обиск в стаята на Сампсън. Просто са отишли, разхвърляли са всичко и са опразнили няколко чекмеджета, за да прилича на обиск. Едва ли им е отнело повече от пет минути.

— Това обяснява бъркотията — изкоментира Хок.

— Аха. Разбира се, Де Спейн може просто да е изпратил там хората си, а те да не са си дали много зор.

— И Де Спейн не знае, че са го преметнали — каза Хок.

— Да.

— Склонен ли си да вярваш, че хората на Де Спейн си правят каквото си щат, а той не знае? — попита Хок.

— Категорично не — отвърнах аз.

— Тогава?

— Де Спейн прикрива нещо.

— Едно от нещата, които прикрива, е връзката между Ву и Сампсън.

— Да.

— Знаеш ли защо?

— Не.

— Виждаш ли някаква връзка между това и преследвача?

— Не, но съм измислил нещо и по този въпрос.

Разказах му за Джослин и за телефонните обаждания.

— Тя е побъркана! — заключи Хок. — Да си падне по теб, след като е видяла мен!

— Преди мен си е падала по Христофолус, ако се окажем прави.

Хок поклати глава.

— Със сигурност е някоя откачена история. Смяташ ли, че Лони е убил Сампсън?

— Възможно е. Нищо чудно да е разбрал, че снима цветето на Рики, и да е изпратил някой да го очисти на сцената, за да е сигурен, че тя ще забележи.

— Значи имаш теория за преследвача. Наясно си и кой е убил Сампсън. Защо просто не обявим случая за приключен и не се омитаме?

— Не мисля, че е така.

— Щото ти харесва да се мотаеш с мен и Вини по цял ден ли?

Свих рамене и отвърнах:

— Това са само предположения. Не разполагаме с никакви улики срещу Лони. Дори да кажа на Де Спейн каквото знам, дали ще тръгне по следата?

— Едва ли.

— Не сме сигурни, че Джослин е следила Христофолус.

— Сигурни сме. Само че не можем да го докажем.

— Все тая.

— Не и в моя свят.

— Да, но сега работиш в моя.

— Което е доста отегчително — отбеляза той. — Ако работехме по моя метод, щяхме доста по-бързо да се оправим с тая каша.

— Знам, но дори и да постъпим както казваш, нещо в Порт Сити ужасно намирисва. Ако отстраним Лони Ву, да предположим, вследствие на хирургична намеса, Куан Чан ще изпратят нов да гъ още на следващия ден.

— Ще стане, независимо от начина, по който бъде отстранен Лони.

— Известно ми е.

— Тогава какво значение има?

— Едно истинско полицейско управление би трябвало да е в състояние да се противопостави на един тун — казах аз. — Трябва да разбера как стоят нещата с Де Спейн.

— И после какво? — ухили се Хок.

— Обещах на Сюзан, че ще оправя нещата — обясних му аз.

— Аха.

И двамата се ухилихме.

Познавахме се от много-много отдавна.