Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (28)

Двайсет и осма глава

Оушън стрийт в Порт Сити се разклонява от Хил стрийт и се движи успоредно на пристанището в продължение на около километър и половина, след което извива около едно заливче и се превръща в Сийсайд Драйв. Двамата с Хок тръгнахме по двата тротоара на Оушън стрийт откъм южния й край, близо до театъра, и започнахме да разпитваме хората дали са познавали Крейг Сампсън. На всички показвахме документ, удостоверяващ, че уж провеждаме анкета за театъра. Държахме се взаимно под око, а Вини се влачеше подире ни в колата с пушка, облегната на предната седалка.

Пивницата в Порт Сити беше петото място, в което влязох. В този дъждовен следобед заведението беше същинско островче на доброто настроение. На бара седяха трима мъже, които не разговаряха помежду си, а в едно от сепаретата седеше сама жена с черна каубойска шапка с голямо перо. На масата пред нея се мъдреха няколко празни чаши и една пълна с нещо, което приличаше на ягодова сода, но най-вероятно не беше. От джубокса се носеше някакво кънтри. На мен ми приличаше на врещенето на пиле, което са стиснали за гърлото, макар че на Сюзан сигурно щеше да й хареса. На телевизора с изключен звук над бара течаха кадри от някакъв сапунен сериал. Мъжът зад бара приличаше на бабанка, отхвърлен от Световната асоциация по борба. Имаше огромна бръсната глава и увиснали мустаци. Носеше черна фланелка с отрязани ръкави и емблемата на „Харли Дейвидсън“ отпред. На дясната му ръка точно под рамото можеше да се разчете изненадващо скромната татуировка: „От мен започва адът“.

Тримата на бара май нито слушаха музиката, нито гледаха телевизия. Не бяха дошли заедно, а и едва ли изобщо си имаха някого. Където и да е. Никой от тях не обръщаше внимание на жената в сепарето. Наместих се на високото столче до един от тях и извадих снимката на Крейг Сампсън.

— Виждали ли сте този човек? — попитах аз и му показах снимката.

Носеше жълта мушама над карирана червена фланелена риза. До него имаше наполовина пълна бирена халба и празна малка чашка. Погледна снимката, сетне отново впери поглед в бирата си и поклати глава. Барманът се запъти към мен.

— Какво да бъде, приятел?

Вдигнах снимката:

— Познавате ли този човек?

— Тук не позволяваме никакви разследвания — осведоми ме барманът.

— Защо така?

— Клиентите се дразнят.

— Повече, отколкото от музиката ли?

— Ако желаеш да пийнеш, ще ти донеса питие, иначе „Хващай пътя, Джак…“

— „И не се връщай повече…“

— Точно така, приятел. Тук не е бюро за справки, ясно?

— Боже, а мястото ми се стори толкова приветливо!

Барманът носеше бяла престилка, вързана на кръста. Вторачи се в мен и кръстоса яките си ръце.

— Ще пийна една бира — кандисах аз.

Наля ми и тупна халбата пред мен.

— Три долара и четвърт.

— Запиши ми го на сметката.

— Няма.

Извадих банкнота от пет долара и я поставих върху бара. Той отброи рестото и го тръсна пред мен. Движенията му бяха доста резки.

Пак вдигнах снимката на Сампсън.

— Да е идвал тук?

— Кой пита?

Внимателно се озърнах наоколо, огледах помещението и отново вдигнах поглед към него.

— Явно аз.

— Търсиш си белята, а?

Ухилих му се:

— Ако кажа „да“, ти ще ми отговориш, че съм попаднал точно където трябва.

Барманът отвори уста и пак я затвори. Знаех, че съм отгатнал следващата му реплика. Пак надигнах снимката.

— Виждал ли си го тук? — повторих въпроса.

— Господи, ама ти си нахален като конска муха.

— Благодаря, че забеляза.

— И се правиш на голям умник.

Скромно се усмихнах и настоях:

— Е, какво ще ми споделиш за него?

— Не го познавам.

— Никога не си го виждал тук?

— Не.

— А да си чувал за една улична банда — Драконите на смъртта?

— Ти да не си ченге?

— Нещо такова. Слушал ли си за Драконите на смъртта?

— Не. Не ми звучи като банда хлапета на велосипеди.

— Не. Китайци са.

— О, мамка му, това е нещо, свързано с китайския квартал. Не знам нищо за китайския квартал.

— А да си чувал за един тип на име Лони Ву?

— Не съм?

— За Куан Чан?

— Кой?

— Не кой, а какво. Куан Чан.

Той поклати глава.

— А защо се държа толкова враждебно, когато влязох?

— Не бях враждебен, просто не те познавах.

— С всички непознати ли се държиш по този начин?

Изгледа ме така, сякаш му говорех за закона за земното притегляне.

— Да, разбира се.

Обърнах се към мъжете на бара.

— Някой от вас да е виждал този тип?

Те поклатиха глави.

— Името Дракони на смъртта говори ли ви нещо? Лони Ву? Куан Чан?

Продължиха да клатят глави. Вероятно това бе доста по-голямо физическо натоварване от онова, с което бяха свикнали. Погледнах към жената в сепарето.

— Какво пие? — попитах бармана.

— Джин с тоник и малко гренадин.

— Боже! Направи един!

Той приготви питието и го постави пред мен. Платих му, взех чашата и се приближих към жената.

— Здрасти — поздравих аз и сложих питието пред нея. — Имате ли нещо против да ви почерпя едно?

Тя ме удостои с отвлечен поглед.

— Не, разбира се.

— А да седна при вас?

— Заповядай.

Седнах, отпих от бирата, но не отроних нищо. Тя също отпи дълга глътка от питието си и едва тогава ме погледна. Погледът й беше все така отвлечен, но започна да го фокусира върху мен.

— Бива си те — каза тя.

— Старая се.

— Видях как шашна Еди.

— Кой е Еди?

— Барманът.

— Дължи се на неустоимия ми чар.

Тя поклати глава.

— Не, Еди не разбира нищо от чар. Просто в теб има нещо специално.

— Специално ли?

— Да. — Тя отпи още малко от розовия си джин с тоник. — Нещо, което обещава неприятности.

— Познаваш ли и други подобни хора?

— Познавам мъжете. Можеш да размажеш Еди, ако поискаш.

— Само ако ти ме помолиш — усмихнах се аз.

Тя се изкиска и довърши питието си. Направих знак на Еди да й донесе още едно.

— Оттук ли си? — попита тя.

— От Бостън.

Еди донесе напитката и постави чашата пред нея. Погледна към бирата ми. Поклатих глава и той си тръгна.

— Твърде готин си, за да си от Порт Сити — констатира тя.

Беше ниска, закръглена жена с гъста червеникава коса, високи скули и ярко червило на устните. Освен каубойската шапка носеше доста прилепнал пуловер на хоризонтални ивици и джинси. Не бях сигурен, защото седеше, но бях готов да се хвана на бас, че джинсите също бяха твърде тесни. Дълго джинсово яке с гарнирана с кожа яка висеше в единия ъгъл на сепарето.

— Виждала ли си някога този човек? — попитах аз и й показах снимката на Крейг Сампсън.

Тя извади очила от чантата си, взе снимката от ръката ми и я разгледа. Върна ми я, като поклати глава:

— Не съм имала този късмет.

— Познаваш ли човек на име Лони Ву?

Жената отпи от коктейла си и доста се забави, преди да преглътне.

— Боже, този път май улучих, нали?

Изчаках още малко.

— Лони Ву ли? Да, той държи китайския ресторант на Оушън стрийт близо до театъра.

— Какво знаеш за него?

— Само това, че притежава ресторант.

— Говорят, че е важна клечка в града.

Отпи от чашата и отново доста се позабави, преди да преглътне.

— Той е жълтурко — каза тя. — Как така ще бъде важна клечка!

— Добър довод — усмихнах се аз. От мен струеше чар като сок от зрял домат. — Да си чувала нещо за Драконите на смъртта?

— Какво са тия? Някоя рокгрупа ли?

— Китайска улична банда.

— Не знам нищо за тях. Не знам нищо за никакви китайци.

Примъкна се по-близо до мен и притисна бедрото си до крака ми. Погледна ме право в очите. Очите й бяха големи и леко издължени, но бяха зачервени и подпухнали и гледаха разфокусирано, като че ли им беше изгоряла някоя вътрешна лампичка.

— Знаеш ли какво? — попита тя.

— Какво?

— Харесваш ми.

— Всички ме харесват. Имам дарба за това.

Пресуши чашата си и докато размишляваше над думите ми, махна на Еди и той й донесе ново питие.

— А аз харесвам ли ти?

— Разбира се.

— Тогава защо не поговорим за мен, ами все за китайците разпитваш?

— Ами защото май са доста в това градче.

— Правилно си забелязал… как ти беше името?

— Спенсър.

— Абсолютно си прав, Спенсър. Цял трилион са и все прииждат още и още.

Вдигнах чашата си с лявата ръка и отпих малко бира. Тя прокара пръст по дясната, която почиваше върху масата.

— Силен си — каза тя по-скоро на себе си.

— Прииждат още ли?

— С кораби. Всяка седмица пристигат още скапани китайци.

— С кораби?

Тя кимна.

— Живея на Брант Айлънд Роуд. Разтоварват ги посред нощ. Женен ли си?

— Нещо такова.

— Имаш си някоя?

— Да.

Пак отпи от питието си.

— Аз съм имала толкова много, че не им помня имената.

— Разкажи ми повече за китайците, които слизат от корабите посред нощ.

Тя си пееше тихичко, а може би пееше на мен, с учудващо момичешки глас: „Всеки си има по някого…“

— Мисля, че си запомнила думите погрешно.

— Изневеряваш ли на гаджето си?

— Не.

Тя кимна:

— Майната ти тогава.

— Недей така.

„Всеки се влюбва поне веднъж…“

Вдигна чашата си, пресуши по-голямата част от съдържанието й, остави я на масата, облегна се назад и затвори очи. Разплака се, както си стоеше със затворени очи. Не продумах нищо. След малко престана да плаче и захърка.

— Е, господин Очарование — казах на глас, — пак го направи.