Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (1)

Първа глава

За последен път работих в Порт Сити през 1989 година. Наел ме бе голям компютърен магнат, за да върна жена му, която избягала с някакъв рибар на име Коста. Няма да повярвате, обаче тя се казваше Минерва^[1] и ми стана симпатична. Живееше в някаква колиба на брега заедно със своя Коста. Когато рибата не кълвеше — т.е. през повечето време — той работеше за местен лихвар и събираше неизплатени дългове. Поради тази причина се чувстваше по-силен, отколкото беше в действителност, та накрая се видях принуден да му изтъкна този факт. Резултатът бе, че той прекара няколко дни в болницата, а Минерва не се отдели от леглото му. В крайна сметка заключих, че въпреки недостатъците му, ще й бъде по-добре с него, а не с компютърния магнат, и се оттеглих. Магнатът не искаше да ми плати, а когато отказах и да му съобщя къде се намира жена му, дори се опита да ми отнеме разрешителното. По-късно научих, че лично се замъкнал в Порт Сити, обаче бил изгонен оттам от шефа на полицията, бивш служител от щатската полиция на име Де Спейн, който, доколкото разбирах, беше действителният властник в града, въпреки официалното наличие на кмет и на градски съвет. Потърсих Минерва няколко години по-късно, за да се осведомя как е, и узнах, че двамата с Коста са напуснали града. Нямах представа къде са отишли.

Сега, докато двамата със Сюзан пътувахме в студения порой, който се изливаше върху предното стъкло на автомобила, имах чувството, че почти нищо не се е променило. Градът бе разположен в подобна на купа за пунш долина, която рязко се спускаше към пристанището. Риболовът се развиваше тук открай време, а някога бе процъфтявала и текстилната индустрия. След войната обаче фабриките се бяха преместили на юг в търсене на по-евтина работна ръка. Сега имаше единствено рибопреработвателни заводи и вонята от тях се усещаше в целия град. По времето на текстилните фабрики техните собственици янки живеели в красивите къщи на Кабът Хил над града, далеч от миризмата на риба и от рибарите, а хората, обработващи улова, обитавали къщите по самото крайбрежие. Богаташите основали малък либерален колеж по изкуствата с щедър бюджет, за да осигурят образованието на децата си. Играели голф и тенис, яздели и се возели на дванайсетметровите си платноходи в своя яхтклуб на север от града, в Сипикан Пойнт, където водата все още била синя и при хубаво време слънцето весело огрявало гребените на малките вълни.

Преместването на фабриките поразтърсило обществото на Кабът Хил, но не го съсипало. То се затворило в себе си, влязло в риболовния бизнес, продължило да си бъде все така богато, допуснало в кръга си преподавателските среди и се вкопчило в колежа както екипажът на преобърната лодка — в шамандура. На Кабът Хил имаше местно училище и тухлен търговски център, където човек можеше да си купи вносни костюми „Армани“ и „Бри“. Имаше два магазина за алкохол, кино и частна охрана със синьо-жълти автомобили. Какво повече е нужно да иска човек!

Единствената причина обитателите на този квартал да слизат до града бе театърът на Порт Сити, на чието настоятелство беше член Сюзан. Театърът бе свързан с колежа „Кабът“ по много начини. Художественият му ръководител беше преподавател там. Колежът субсидираше театъра, а по-голяма част от публиката му идваше от Кабът Хил. Театърът, който вече петнайсети сезон поставяше пиеси, които бяха твърде сложни за мен, процъфтяваше по някакъв загадъчен начин сред закованите с дъски входове на магазините и изоставените близо до брега автомобили. А точно натам се бяхме запътили ние.

— Как се озова в състава на настоятелството на този театър? — попитах я аз.

— Този беше най-близкият, който ме искаше.

— Защо изобщо трябва да си член на театрално настоятелство?

— Знаеш, че обичам театъра. Това за мен е начин да се чувствам съпричастна.

— Нали не смяташ да си сменяш професията?

— Не, вече ми е късно за подобно нещо, а и работата като психоаналитик ми допада. Освен това ми доставя удоволствие да бъда свързана с театъра, макар и малко отстрани.

Силен вятър от североизток донасяше дъжда от морето. Винаги съм смятал, че съчетанието от планина и море е причината в Порт Сити да вали много повече, отколкото на кое да е друго място в Масачузетс. Никой не подкрепя теорията ми, но аз не се отказвам от нея. Валеше като из ведро, чистачките не смогваха, прозорците на колата се тресяха между два техни маха и движещите се срещу нас коли изглеждаха като мираж през плътната пелена на дъжда.

— Какво точно правиш? — попитах аз.

— Като член на настоятелството ли? Отпускам пари, събирам пари и старателно следя административните процедури в театъра.

— Значи не правиш политика.

— Точно така — усмихна се тя.

Намирахме се от страната на Кабът Хил, обърната към градчето, което вече се виждаше под нас — скупчено на брега и по-красиво под дъжда, отколкото го помнех. Подминахме автомобил на охраната на хълма, паркиран в една пресечка.

— Оттук нататък ни очакват чудовища — отбелязах аз.

— Демаркационната линия е съвсем недвусмислена, нали?

— Безопасно ли е човек да идва тук на театър вечер?

— Частните охранители винаги се навъртат наоколо. Ако пък чак толкова те е страх, можеш да паркираш на хълма до търговския център и да се качиш на автобуса, който колежът осигурява, за да превозва хората до театъра.

— Ти едва ли паркираш на хълма, за да вземеш автобуса.

— Не.

— И защо така?

— Като член на настоятелството — важно снижи глас тя, но после продължи с нормален тон — имам право да паркирам непосредствено до театъра.

— Смахнато местенце — заключих аз.

Сюзан сви рамене.

Отвъд пресечката сякаш започваше съвършено друг град. От двете страни на улицата се виждаха триетажни къщи, разположени толкова нагъсто, че тесните алеи помежду им бяха почти непроходими. В канавките по стръмните склонове на хълма водата влачеше със себе си боклуци, а където склоновете ставаха полегати, канавките се запушваха и по улиците се образуваха дълбоки локви дъждовна вода, които преливаха към тротоарите. Пороят беше прогонил хората от улиците, но от време на време забелязвах как някой възрастен китаец седи на покритата предна веранда на дома си, увит в сивкава дреха, и пуши, вперил поглед в дъждовната пелена. Минахме покрай една от затворените фабрики с разкривена и ръждясала ограда, покрай полуразрушените товарни площадки, палетите, гниещи на един напукан от капризите на времето паркинг и заобиколени от изпочупени бирени бутилки и празни кутийки от бира с избелели надписи, които се сливаха в еднакъв за всички жълтеникав цвят. Бяха се опитали да пригодят огромните тухлени постройки за други цели. Парите явно бяха дошли от хълма и инвеститорите ги бяха вложили в неща, които биха искали да имат, ако живееха долу, в градчето. Над непотребните входове висяха килнати от старост надписи на занаятчийски работилници, бутици за блузи, млекарници и антикварни магазинчета. Фабриките бяха останали празни.

— Направо тръпки ме побиват — отбеляза Сюзан.

— А някога тук е кипял живот — отвърнах.

През няколко улички току се появяваше по някое сумрачно китайско магазинче с йероглифи на витрината. На един ъгъл някакъв старец, облечен в свободни черни панталони и риза, стоеше приведен под чадъра си и продаваше нещо от картонената кутия, която стискаше между краката си. Когато минахме покрай него, нямаше никакви клиенти. По улиците не се виждаха нито кучета, нито играчки, нито деца. Нямаше училищни автобуси или паркирани до тротоарите коли. От време на време се мяркаше някой празен паркинг или ръждясал скелет на изоставен автомобил, от който бе взето всичко годно за продан. Всичко беше подгизнало от пороя и изглеждаше тясно, схлупено и мокро. Целият град мрачно вреше на бавния огън на разрухата.

— Защо има толкова много китайци? — попита Сюзан.

— Не съм съвсем сигурен, но май започнали да се стичат тук, за да търсят работа в рибопреработвателните фабрики. След първата група дошла втора и така нататък. Работели здравата. Повечето от тях пребивават в страната нелегално, затова не се оплакват. Отнасят се подозрително към профсъюзните дейци и инспекторите по безопасност на труда и се съгласяват с всякакво възнаграждение.

— Мечтата на всеки фабрикант.

На самия бряг завихме наляво по Оушън стрийт. Тук нямаше китайци, защото това беше кварталът на рибарите. Виждаха се повече едноетажни къщи, построени много по-нарядко. По и тук не можеше да се усети възродителната и свежа сила на дъжда. И тук пороят някак гибелно се изливаше върху скупчените една до друга преносими къщички, разположени в непосредствена близост до океана, чиито мазни вълни се блъскаха в наполовина скритите от водата дървени подпори на рибарските кейове. Откакто бяхме слезли от хълма, единственото цветно петно, което бях зърнал, бе рубиненочервеното на светофара, което примигваше на неравни интервали в сивкавата мрачина.