Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (14)

Четиринайсета глава

В десет сутринта двамата с Хок пиехме кафе, седнали на една малка масичка до набраздения от дъждовни струйки прозорец на кафене „Щастливата риба треска“ на Оушън стрийт, близо до театъра. Ръчно изработена табела зад барплота рекламираше някакво яйчено предястие, борш и свинска пържола с миди.

— Дали да не изядем по един борш? — попита Хок.

— Не, по-добре няколко най-обикновени понички.

— Добър избор — похвали ме Хок.

Стана, отиде на бара и се върна с чиния с четири обикновени понички.

— Истинска храна за залавяне на престъпници — заяви той.

Кафенето беше почти празно. На бара имаше тъмнокосо момче с вързана на опашка коса и редки мустаци. Носеше изцапана престилка и розова тениска с надпис на някаква туристическа агенция. Една старица с безформена рокля и вързана с кърпа коса стържеше грила с извита шпатула. Двама възрастни мъже с карирани ризи и пластмасови бейзболни шапки седяха на бара, пиеха кафе и пушеха.

— Вече никой не следи гърка, освен мен — каза Хок.

— Ако изобщо някога го е следял.

— Смяташ, че си го е измислил?

— Не.

— А че си е въобразил, че го следят, но не е било така?

— Не.

— Объркан си и не знаеш какво да мислиш.

— Да.

Хок кимна.

— Може би изобщо не е имало никакъв преследвач — предположи той. — Или пък преследвачът се е покрил, защото убийството разбуни духовете. Или пък е надушил за мен. Знам само, че ако е имало преследвач, със сигурност не ме е забелязал.

— Знам.

— Започва да ми писва.

— И това знам. Забравяме за случая. Може и да има преследвач, обаче няма да се появи, докато си тук.

Хок отчупи малко парче от втората си поничка и внимателно избърса пръсти с книжната салфетка.

— При теб има ли нещо ново? — попита той.

— Да. Но не знам какво е.

Хок хапна още едно парче от поничката и почака.

— Една жена на име Рики Ву е в театралното настоятелство заедно със Сюзан. Преди няколко дни обядвах с нея и си поговорихме за убийството.

— Китайка ли е?

— Да.

— Красива ли е?

— Да.

— Харесвам китайките — заяви Хок.

— А също и ирландките, французойките, жените от Катманду и…

— Никога не съм си лягал с някоя от Катманду — възрази Хок.

— Много са изгубили. Тя не ми беше особено полезна, но на следващия ден съпругът й Лони Ву дойде в кантората заедно с двама млади виетнамци и ми заповяда да се разкарам.

— Много мило! — каза Хок с кристално британско произношение. — Значи добре владее разговорния език.

— Предупреди ме да стоя настрани от жена му.

— Че кой не би стоял?

— Освен това ми забрани да припарвам до града.

— Явно много се тревожи за жена си — заключи Хок.

— Или за нещо друго — добавих аз.

— Да, или за нещо друго — съгласи се той. — Спомена ли какво ще предприеме, ако не го послушаш?

— Спомена, че ще ме убие, струва ми се.

— Аха. Ако го стори, позволяваш ли да изям и твоята поничка?

— Да, обаче ще трябва да довършиш и къщата в Конкорд за Сюзан.

— Няма проблем. Тун^[1] използват виетнамците за охранители. На хлапетата не им пука от нищо. Убиват, без да им мигне окото.

— Членове на тун ли? В Порт Сити?

Хок сви рамене:

— Тук има голям китайски квартал. По-голям от този в Бостън.

— Така е.

— Смяташ ли, че може да е работа на членовете на някакъв тун?

— Не знам.

— А допускаш ли Ву да е замесен в убийството?

— Не знам.

— Много често го повтаряш.

— Да, дори се замислям дали да не го отпечатам на визитната си картичка.

Не валеше толкова проливно, колкото при последното ми посещение в Порт Сити, но все пак не спираше и утрото бе мрачно. Светлините от прозорците на ресторанта се отразяваха върху мокрия асфалт. Бавно мина полицейска кола на участъка в Порт Сити със запалени фарове и работещи чистачки. Вратата на кафенето се отвори и вътре нахлу влажната миризма на пристанището заедно с Джослин Колби, облечена в кафяв дъждобран с колан и зелено-бял чадър в ръка. Затвори чадъра, подпря го на стената и влезе вътре.

— Слава богу — каза тя. — Видях ви през прозореца. Трябва да поговорим.

Посочих й свободния стол. Тя изгледа неловко Хок и седна. Запознах ги.

— Кафе? — попитах аз.

— Не. Да. Черно. Благодаря.

Станах, поръчах три чаши и ги отнесох на масата. Единият старец на бара смушка другия и двамата зяпнаха Джослин. Момчето на бара продължи да чете рекламите в някакъв вестник. Вероятно си търсеше вакса за мустаци.

— Какво ново? — попитах аз, настанявайки се до масата.

Джослин хвърли кос поглед към Хок.

— Може ли да говоря свободно?

— Разбира се.

— Аз… става дума за убийството.

Кимнах. Тя се поколеба.

— Можете да говорите пред Хок. Той е твърде глупав, за да запомни какво ще кажете.

— И добре, че е така, защото съм голямо дрънкало — добави той.

Джослин не беше сигурна дали се шегуваме. Непрекъснато местеше поглед ту към него, ту към мен.

— Говорете без притеснение. Той е с мен.

Джослин хвана чашата си с кафе с две ръце, отпи малка глътка, допря я до долната си устна и отново ме погледна.

— Следят ме — отрони тя.

Помълча и изчака думите й да произведат цялото въздействие, на което бяха способни.

— Напоследък това е доста често срещано явление — отбеляза Хок.

— Разкажете ми.

— Той е средно висок и слаб. Носи черно палто и черна шапка с широка периферия.

— Кога започна да ви следи?

— Преди две вечери.

— А защо не отидете при ченгетата?

— Ами нали Джими каза, че сте тук, защото някой следял някого. И както си вървя по улицата, ви виждам…

— Разбирам — казах аз. — Пък и понеже съм толкова мил човек.

— Да, така е.

— Какво искате да направя?

— Какво искам ли? Ами смятах, че сигурно ще ви заинтересува. Не знам точно, но… Всъщност си мислех, че може би ще проявите готовност да ме защитите.

— Да не би да желаете да ме наемете?

— Да ви наема ли?

— Да. С това си изкарвам прехраната. Или поне така беше, преди да дойда в това градче.

— Да… разбира се… Но аз нямам пари.

— И това е доста често срещано явление напоследък — отбеляза Хок.

Седеше загледан в улицата. Внезапно протегна лявата си ръка и събори Джослин от стола й на земята. Прикрих я с тялото си, а Хок се просна до нас с „Магнум“ 44-и калибър в ръка. Над главите ни прозорецът на кафенето се разтресе и се разнесе оглушителният откос на автоматично оръжие. Върху ни се посипа стъкло. Джослин се разпищя. След това настана тишина. Установих, че и аз бях извадил пистолета си. Огледах кафенето. Сякаш всичко бе застинало на стопкадър. Момчето със списание в ръка, старицата зад плота, двамата дядковци на бара — всички бяха застинали като на много забавен каданс. Никой не изглеждаше ранен. Хок стоеше прав. Човек никога не усещаше кога той променя позата на тялото си, сякаш просто се превъплъщаваше от едно положение в друго. Опитах да се изправя и установих, че Джослин ме е стиснала в прегръдка, която изглеждаше продиктувана колкото от страст, толкова и от страх.

— Останете на пода — наредих аз, освободих се от нея и внимателно надникнах през прозореца. Улицата беше празна. Дъждът валеше в помещението от дупката, където допреди малко имаше прозорец.

— Узи — заключих аз.

— Аха. Кафеникав буик пикап, може би модел деветдесета или деветдесет и първа. Движеше се бавно със спуснато стъкло на предния прозорец до шофьора. Защо му е притрябвало на някой да кара със свален прозорец в този дъжд? И тогава се показа дулото.

— Много бързо.

Хок кимна.

— Би трябвало да се приближи с нормална скорост и вдигнати прозорци — каза той. — Стрелецът трябваше да е облечен в черно. Трябваше да се престорят, че паркират до тротоара. Шофьорът би трябвало да натисне копчето за задния прозорец, а стрелецът — да стреля, докато се спуска стъклото. Вече щяхме да сме мъртви.

— Възможно е да са млади и да са чужденци — предположих аз.

— Какво беше оръжието? — попита момчето от бара.

— Щурмова пушка — отговори един от старците. — Бас ловя, че беше проклета щурмова пушка.

Възрастната жена беше потънала в задната стаичка, без да продума. Прибрах пистолета си и протегнах ръка на Джослин Колби. Пое я, изправи се и не я пусна. Старицата изникна от задната стаичка.

— Полицията идва — съобщи тя.

— Защото те тутакси ще оправят нещата — обади се Хок. — Трябваше просто да влезе и да започне да стреля. — Прибра магнума си под сакото. Погледна към празната улица и поклати глава. — Момчетата в колите са много немарливи.

Старицата внимателно помете и събра парчетата счупено стъкло на купчина в средата на помещението. Движеше се неумолимо и бавно, сякаш движението винаги й е причинявало болка, но въпреки това го е правила. Джослин продължи да се притиска до ръката ми.

— Мен ли се опитваха да убият? — попита тя.

Хок се ухили, но не каза нищо.

— Може би не — отвърнах аз. — Може би се опитаха да убият мен.