Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (49)

Четирийсет и девета глава

Хок беше облечен с бяло кожено манто и авиаторски очила и стоеше облегнат на колата си, когато отидох на среща с него на паркинга на хотел „Холидей Ин“ на Портсмут Съркъл, на юг от моста над река Пискатауей. От другата страна на моста беше Мейн. Близо до водата беше студено, затова Хок бе вдигнал яката си и се бе облегнал на белия си ягуар.

— Отишла е малко по-далеч, отколкото предполагаме — казах аз.

— На втория етаж отзад е — съобщи Хок. — Вини наблюдава стаята отвън. Единственият друг изход е през фоайето и през тази врата.

— Имаше ли някакви проблеми със служителя на рецепцията? — попитах аз, когато тръгнахме към фоайето.

— Никакви. Внимателно те наблюдавам и май съм понаучил нещичко.

— Понякога е трудно човек да се оправи със служителите на рецепцията — признах аз.

Влязохме в малкото фоайе. Трапезарията се намираше отдясно. Рецепцията беше точно срещу нас. Там се виждаше приятна на вид чернокожа жена с огромни обеци с формата на халки. Тя се усмихна лъчезарно на Хок, а той й кимна.

— Но друг път не е — добавих аз.

Щом стигнахме на втория етаж, Хок каза:

— Стая 208, отдясно.

— Имаш ли ключ? — попитах аз.

— Разбира се — ухили се той и го извади от джоба си.

— Какво й каза?

— На сестричката на рецепцията ли? Че е най-вълнуващата жена, която съм срещал.

— И?

— Обясних й, че си ми шеф, че това е първата ти годишнина от сватбата и че си решил да устроиш приятна изненада на съпругата си.

— И че ми трябва ключът, за да стане номерът?

— Аха.

— И след това отново спомена колко привлекателна е тя.

— Аха.

— Това ми намирисва на полова дискриминация.

— Нали?

Стигнахме до 208-а стая. Той пъхна ключа в бравата.

— Ако е сложила стола, действаме заедно — предупредих аз.

Хок кимна, завъртя ключа и бутна вратата. Вратата се открехна и спря, задържана от предпазната верига.

— Кой е? — разнесе се женски глас.

Хок се изпъна и отстъпи назад.

— На три — казах аз. — Едно, две, три.

Блъснахме вратата заедно. Хок — с дясното си рамо, аз — с лявото, верижката се откъсна от рамката, вратата се отвори рязко и се удари в стената. Озовахме се в стаята пред Джослин.

Затворих вратата зад гърбовете ни.

Облечена в джинси и твърде широка фланелка, Джослин Колби седеше на леглото, подпряна на възглавниците, гледаше телевизия, а на скута й беше отворено списание „Ел“. Зяпаше ни с отворена уста. Минах покрай леглото, показах се навън и направих на Вини знак да се качи. След това се обърнах, приседнах на рамката на прозореца, скръстих ръце и се втренчих в Джослин.

— Дойдохме да те спасим — обявих аз.

Джослин продължи да ни зяпа с отворена уста. След това я затвори и спусна крака на пода.

— Слава богу, че сте тук.

Изправи се, притисна се до мен и обгърна кръста ми с ръце. Погледнах към Хок. Той се ухили.

— Искаш ли да изляза? — попита той.

Вратата се отвори и влезе Вини. Слушалките на уокмена висяха около врата му. Само като ме зърна, се развесели дори повече от Хок.

— Ще се въргаляте ли? — попита той.

— Вини, имаш душа на поет — отбелязах аз.

— Лонгфелоу — отвърна Вини и се засмя на остроумието си. Хок го хареса.

— Лонгфелоу — повтори той и двамата с Вини се захилиха.

Джослин явно не забеляза нищо. Продължи да се притиска към мен, облегнала глава на гърдите ми и обгърнала кръста ми с ръце.

Не спираше да повтаря тихичко:

— Слава богу, слава богу!

Предполагам, че просто печелеше време, за да измисли някаква история.

Огледах стаята над рамото й. Беше най-обикновена стая в мотел: бежови стени, двойно легло с бежова покривка, бюро, върху което имаше телевизор, баня, гардероб в една ниша, нощно шкафче с бежов телефон и един стол.

— Защо някой от вас, поети такива, не провери гардероба и бюрото и не се опита да открие някакви улики? — подканих помощниците си аз.

Все още развеселени от забележката за Лонгфелоу, двамата се подчиниха. Хок потъна в нишата с гардероба и се върна с камера на статив. Вини претърси бюрото и извади оттам черен комбинезон, бял копринен шал и около пет метра въже за пране. Хок взе стола и го постави до голата стена срещу вратата, точно срещу прозореца. Нагласи статива и камерата на няколко метра от стола. Вини уви черния комбинезон и белия шал около облегалката на стола и пусна навитото въже на седалката.

— Джослин — провикнах се аз.

Тя зарови лице още по-плътно в гърдите ми. Стиснах я за ръцете, дръпнах я и я задържах на разстояние от себе си.

— Джослин! Престани с глупостите!

Тя се разплака.

— Добре. А сега вдигни набразденото си от сълзи лице и ме погледни умолително.

Отдръпна се от мен и ни изгледа и тримата. Възползвах се от възможността да си вдигна задника от рамката на прозореца и да се изправя.

— Една жена и трима мъже — каза тя. — А мъжете стоят и се хилят. Типично за вас, нали?

Не знаех доколко е типично за нас, затова пропуснах забележката й покрай ушите си.

— Не разбирате ли, че съм преживяла нещо ужасно! — проплака тя.

— Може и така да е, Джослин, но със сигурност не си била отвлечена.

— Отвлякоха ме — възрази тя. Разплака се още по-силно, но това явно не се отразяваше на говора й.

Хок влезе в банята.

— Нищо подобно. Регистрирала си се в този мотел със собствената си кредитна карта. Сама си се снимала с камерата и дори си прекопирала един театрален афиш, макар че нищо чудно да не си го осъзнавала.

Джослин направи крачка назад и се строполи на ръба на леглото. Хок се върна от банята с шепа хартиени салфетки, които подаде на Джослин. Тя ги взе, без да му обръща внимание и ги стисна в шепата си.

— Разкажи ми за това — подканих я аз.

— Каква полза? — попита тя, а сълзите се стичаха по лицето й. — И бездруго няма да ми повярвате.

Зарови лице в шепите си и се разплака още по-силно. Този път в добавка на сълзите се разнесоха и сърцераздирателни ридания.

— Падала си си по него, а той не ти е обръщал внимание, затова си започнала да го следиш — казах аз.

Тя се обърна, легна на леглото, зарови лице във възглавниците и продължи да ридае.

— Имаме време, Джослин. Заникъде не бързаме. Когато престанеш да плачеш, ще си в състояние да ми разкажеш.

Тя се разрева още по-силно и зарови глава още по-дълбоко във възглавниците. Зачаках. Хок се бе облегнал на стената и я наблюдаваше, както човек следи интересен, но не особено вълнуващ филм. Вини стоеше облегнат на вратата със скръстени ръце и гледаше през прозореца към улицата. Уокменът вече беше на ушите му. Слушаше музика. Юмруците на Джослин бяха здраво стиснати, а в дясната си ръка все още държеше неизползваните кърпички. Заудря по матрака. След това зарита с крака. След малко плачът й утихна. Ударите по матрака престанаха, а краката й ритаха само от време на време. Започна да стене: „Господи! Господи!“ и да се извива върху леглото, сякаш нещо я боли. Най-сетне престана, застина неподвижно, заровила лице във възглавницата, и дишането й постепенно се нормализира. Нуждаеше се от въздух, затова изви глава върху възглавницата — не срещу нас, а към прозореца. Стаята притихна.

— Е, защо инсценира собственото си отвличане? — полюбопитствах аз.

Виждах как Джослин преценява въпроса ми и премисля отговора си. Следях как тялото й се отпуска от безсилие да се справи с положението.

— Няма да ми повярвате — каза тя с треперлив гласец. — Трябваше да ви убедя, че се нуждая от помощ.

— За какво? — попитах аз.

— О, господи!

— Всеки човек се нуждае от Божията помощ — уверих я аз. — Нещо друго?

— Това е… — подхвана тя и замълча, за да си поеме дъх, — … нещо, от което се нуждае всяка жена.

— Любовта на някой свестен мъж — опитах се да отгатна аз. Започвах да нагаждам езика си към нейния.

— Да! — възкликна тя. — Ти беше онова, което винаги съм искала, но имаше нея!

Каза го така, сякаш говореше за някакво чудовище.

— Сюзан — припомних аз.

— Да. Сюзан, Сюзан, Сюзан. Винаги съществува по някоя проклета Сюзан.

— Ама че работа! — възкликнах аз. — И Де Спейн ли си има някаква Сюзан?

Цялото й тяло се стегна. Извърна глава към мен, обърна се на една страна и ме погледна, сякаш бях казал нещо на патагонски.

— Де Спейн ли?

— Да. Нали помежду ви е имало нещо във Фрамингам? Преди около десет години? Ти си работила в Метро Уест Тиътър и си се оплакала, че някой те следи. Той е бил офицерът, натоварен с разследването.

Джослин седна на ръба на разтуреното легло. Очите й бяха червени и подпухнали, тъканта на покривката се бе отпечатала върху лицето й. Оправи косата си.

— Почти не си спомням за този случай — каза тя.

— Независимо от факта, че същият този Де Спейн в момента е шеф на полицията в Порт Сити, където живееш и работиш, когато не се връзваш за столовете в хотелски стаи?

— Това е нещо, което оставих зад гърба си. Случи се много отдавна и беше доста неприятно.

— Беше женен, нали?

— Да, за едно жалко подобие на жена.

— Което напусна заради теб.

— Желаеше ме, имаше нужда от мен.

— Какво се случи?

— Що за въпрос?

— Защо тогава двамата с Де Спейн не си останахте буза до буза за цял живот? — попитах аз.

Тя се намуси.

— Нали го изясних? Всичко свърши.

— Да не би да се е оказало, че той не е мъжът на мечтите ти? Че е гадно прасе?

Зачаках. Тя погледна покрай мен, покрай Хок и покрай Вини към неща, които никой от нас никога не беше виждал. Пое си дълбоко въздух и пусна една отчаяна въздишка.

— Аз се нуждаех от любов, а той искаше просто секс.

— Подобна комбинация никога не работи — додадох аз.

— Да.

Пак зачаках, но тя не каза нищо повече.

— Как стана така, че и двамата се озовахте в Порт Сити? — попитах аз.

— Дойдох тук да работя.

— А Де Спейн?

— Питайте него.

— Кой те следеше във Фрамингам?

— Работех на половин ден в един център за детски грижи — каза тя. — Възпитателят ме следеше.

— Осъдиха ли го?

Тя се засмя. Беше странен смях, гърлен и някак зловещ.

— Добрата стара система на момчетата не осъжда подобни типове — отвърна тя.

— Може пък да съществува някаква пробойна, защото много хора лежат в затвора за подобни неща.

— Знаете какво имам предвид.

— Да.

Замълчахме. Денят неусетно се бе превърнал в късен следобед. Прозорецът на мотела гледаше на изток, към паркинга, който постепенно потъваше в мрак. В стаята светеше единствено лампата до леглото, а малката й жълта светлинка само правеше останалата част от стаята да изглежда по-тъмна.

— Разкажи ми за Христофолус — подканих я аз.

— Не е това, което си мислите.

Не продумах. Гласът й звучеше уверено и макар все още да беше тъничък, постепенно набираше сила. Разбрах, че загрява за изпълнението си. Останала сама, в центъра на вниманието на трима мъже, то започваше доста да й допада.

— Бяхме луди един за друг — каза тя. — Едва се сдържахме да не се спуснем в прегръдките си пред останалите.

— И защо да не го направите? — попитах аз.

— Той ме желаеше безумно, а аз го обичах повече от живота си.

— Но вече не е така?

Тя направи дълга пауза.

— Всичко свърши — промълви най-сетне.

— Защо?

— Защото той си намери друга.

— Друга Сюзан ли? — попитах аз.

Джослин кимна бавно, за да изглежда замислена.

— Точно така. Друга проклета Сюзан.

— Познаваш ли я?

Джослин поклати глава.

— Но усещаше, че има друга, така ли?

— Той ме обожаваше, докато тази кучка не впи ноктите си в него.

— Значи се налагаше да го следиш, за да разбереш коя е?

Тя разпалено закима с глава.

— И за да бъда близо до него. Да мога да го виждам, макар и отдалеч. Да бъда наблизо, ако изпита нужда от мен.

— И няма значение, че това ще причини известно неудобство на проклетия кучи син — казах аз.

— Копеле! — поде Джослин.

— Откри ли коя е въпросната Сюзан?

— Така и не ги хванах. Но имам подозрения. Начинът, по който разговаряха и по който тя го гледаше. Как си тръгваше рано или пък закъсняваше за срещите на настоятелството, за да я забележи. И това, че той не беше в кабинета си, както и тя не беше там, където твърдеше, че ще бъде. Притежавам своите подозрения.

Сърцето ме заболя, като осъзнах накъде тръгват нещата.

— Рики Ву?

— Точно тя. Здравата го беше омотала в мрежите си.

— Затова ти се обади анонимно.

Тя изглеждаше леко изненадана.

— Както когато се обади на Сюзан за мен.

Учудването й нарасна.

— Свързала си се с Лони Ву и си му намекнала, че жена му му изневерява.

— Трябваше да я спра. Той беше всичко, за което съм си мечтала.

Тази фраза започваше да ми звучи като парола. Очите й горяха и лицето й леко поруменя. Върхът на езика й потръпваше върху долната устна. Много пъти повтори онази фраза за мъжа, за когото винаги си е мечтала, а аз така и не успях да проумея кого точно има предвид.

— Исусе Христе! — възкликна Хок зад мен.

Кимнах му, без да се обръщам.

— И след това Лони се заел със случая и открил, че имаш право. Жена му наистина се забавлявала, обаче не с Христофолус. С кого се забавлявала тя, Хок?

— С Крейг Сампсън — отвърна той.

— Бинго.

— Затова Лони Ву изпратил едно от момчетата си да сложи край на тази работа.

— Точно когато онзи пееше „Щастливо влюбен“ — добавих аз. — Символиката сигурно много е допаднала на Лони.

— Повече отколкото на Сампсън — обади се Хок.

Стаята отново потъна в мълчание. Тримата стояхме, вперили погледи в Джослин. Навън вече бе съвсем тъмно. В сумрачната стая единствено лицето на Джослин беше осветено от нощната лампа. Наблюдавах го доста дълго. Беше красиво, но някак неопределено, не беше лице за главна роля, а по-скоро за прислужница или за гаджето на гангстера. Нито много старо, нито особено умно. Беше някак безвредно, почти празно, безполезно лице, върху което животът не бе оставил следите на никакъв жизнен опит. Не бе преживяла нищо съществено. Просто се бе вмествала в клишетата. Ако изобщо бе разбрала нещо за живота, изживяването не ще да е било никак дълбоко. Дори маниите й стояха някак плитки… Бавно въздъхна.

— Знаеш ли кое е най-тъжно? След всичко, което съм преживяла, след всичко, което съм направила, все още съм сама.

Мълчах. Нямаше нищо за казване. Погледнах блудкавото й, празно, неразбиращо изражение, потънало в бездънна самовлюбеност, лицето на едно чудовище.

— Събери си нещата! — наредих й аз. — Тръгваме.

Тя се отърси от унеса си и изгледа всички ни в тъмната стая, сякаш не бе усетила кога сме дошли. Сякаш всяко нейно действие беше предназначено за обектива на камерата. Вини се приближи към гардероба, извади куфара и го отвори на леглото пред нея. Посочи й го. Тя сви рамене, сякаш искаше да покаже, че полага усилие да се съвземе, и започна да си прибира нещата.

— Имаш ли представа кой е пребил Лони? — попита Хок. Не се виждаше в тъмното, както се бе облегнал на стената и не помръдваше.

— Да.

— И това май не ти харесва особено.

— Никак.

— Не ни останаха много възможности — каза Хок.

— Така е.

— Значи се връщаме обратно в Порт Сити — каза той.

— Да.

— А какво ще правим с тази Норма Дезмънд?

— Ще я вземем с нас. Нищо чудно да ни бъде от полза.

— Разбира се. За всяко нещо си има първи път.