Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (22)

Двайсет и втора глава

Хок изчака да стигна до вратата на дома си на Марлборо стрийт и едва след това потегли. Живеех в стара градска къща от кафеникав камък близо до парка, която бе превърната в съвместно владение през осемдесетте, когато това се ценеше високо, а животът беше лесен. Фоайето беше облицовано с бежов мрамор. Дъбовото стълбище се виеше между ъгловатите площадки покрай откритата шахта на асансьора.

Пъргав както винаги, пренебрегнах асансьора и поех по стълбите. Носех новите си спортни обувки с морскосини светлоотражатели и се качвах удивително безшумно за човек, натоварен с толкова оръжие, колкото мъкнех в момента. След посещението на Лони и неговите момчета реших, че имам нужда от още амуниции. На хълбока ми висеше деветмилиметров зареден „Броунинг“ и още тринайсет резервни патрона в клипс. Носех и един усилен „Магнум .357“ отляво на колана с шест патрона в барабана. Все пак реших да не прибягвам до любимата си старинна пушка.

Живеех на втория етаж и когато завих покрай асансьора към вратата си, усетих цигарен дим. Спрях и продължих да душа. Проверих клетката на асансьора. Кабинката се намираше най-отгоре, на шестия етаж. Моят апартамент заемаше целия втори. Миризмата на цигари идваше от моя дом. Беше свежа миризма, не застоялата неприятна миризма на отдавна загасена цигара, а на току-що запалена, от която някой силно си е дръпнал и е издишал дима. Погледнах към вратата на жилището си. През шпионката проникваше светлина, както обикновено. Свалих броунинга от хълбока си, освободих предпазителя и тихо прекосих късия коридор до стълбището зад шахтата на асансьора.

Само Сюзан притежаваше ключ, а тя не пушеше. Ако някой беше насилил ключалката, трябва да е бил много добър, защото по рамката на вратата нямаше никакви следи. До прозореца на кухнята ми бе разположено аварийно стълбище и най-вероятно бяха влезли точно оттам. Но засега начинът, по който бяха влезли, не беше важен колкото факта, че в момента са вътре.

Разбира се, съществуваше хипотетична възможност да е и вълшебната фея, която си пафка блажено, преди да ми остави четвърт долар под възглавницата, но много по-вероятно беше да са едно-две въоръжени типчета с пищови, изпратени от Лони Ву. Ако беше така, исках поне един от тях да остане жив — освен мен, естествено.

Стълбището беше тихо. Асансьорът остана неподвижен на последния етаж. Обикновено само аз се качвах по стълбите. Хората от първия етаж не се нуждаеха от асансьор, а тези от третия винаги го ползваха. Както и да бяха влезли в дома ми, начините, за да излязат, бяха само два. Единият беше по аварийното стълбище, което стигаше до оживена уличка между Марлборо стрийт и Бийкън стрийт, другият — входната врата. Уличката можех да покрия от Арлингтън стрийт, а вратата — от стълбището. Нямаше да е зле да имам подкрепление.

Когато човек стои безмълвен и слуша внимателно, звуците в една притихнала сграда винаги удивляват. Лекото скърцане от непрекъснатата борба на постройката със земното притегляне и напрежението, циркулацията в отоплителната и вентилационната система, далечното приглушено бръмчене на хладилниците и на компютрите, почти въображаемото мърморене на телевизорите и на музикалните уредби. Отвън долитат шумовете на уличното движение, на вятъра и доловимият звезден шум на Земята, която се движи в космоса.

Знаех, че мога да чакам по-дълго от тях. Бях способен да дочакам и второто пришествие, ако се наложи. Обаче нямах нищо против да знам откъде ще излязат, когато им писне да чакат. Нямах представа от колко време са вътре. Ако бяха двете хлапета, които придружаваха Лони, едва ли бяха от търпеливите. Децата не се отличават с огромно търпение, а пъзльовците на Лони — вероятно още по-малко. Можеха да си тръгнат всеки момент. Отидех ли да потърся подкрепление, току-виж съм ги изпуснал. А не исках.

Над стълбите имаше прозорче, но късният октомврийски следобед вече се бе превърнал в октомврийска вечер и единственото осветление тук бяха мъждивите крушки над вратата на асансьора на всеки стаж. През шпионката на вратата ми не се виждаше никаква светлина. „Вечерта се понася към небето като упоен пациент на операционната маса — помислих си аз и се ухилих. — Живей бързо, умри млад и бъди грамотен труп.“

Чух как вратата на асансьора на шестия етаж бавно се отваря. За миг не се случи нищо, а след това асансьорът тръгна и бавно мина покрай мен. На първия етаж вратата отново се отвори. Чуха се стъпки. Входната врата се захлопна.

Не откъсвах поглед от вратата на апартамента си. След първите петнайсет-двайсет минути става по-трудно, отколкото си предполагал. Но аз бях прекарал целия си живот в дълго и внимателно вглеждане в нещата и се бях научил как се прави това. Вратата не се отваряше. Продължавах да я гледам. Вече не усещах цигарения дим. Носът ми бе привикнал. Ако не бях отказал цигарите преди двайсетина години, вероятно щях да отворя вратата си, без да забележа нищо, и да налетя на първия куршум, последван тутакси от още много. Ето още един аргумент срещу проклетата тютюнева индустрия.

Не бях измислил начин да ги накарам да излязат оттам и не бях решил как ще действам, ако тръгнат да бягат през аварийното стълбище. Затова се придържах към седмото правило от наръчника за залавяне на престъпници на Спенсър: „Когато не си сигурен какво трябва да направиш, просто се навъртай наоколо“. Облегнах се на ъгъла на асансьорната шахта и продължих да се взирам във вратата си. Нищо не се случи.

Поразсъждавах малко върху сексуалния потенциал на една телевизионна водеща, която ми допадаше. Реших, че е значителен. Както и моят. После се замислих дали сексуалните помисли по отношение на известна жена са признак на полова дискриминация и заключих, че е така. Питах се дали изглежда добре и без дрехи. Наложи се да си напомня, че естествено, който изглежда добре с дрехи, би изглеждал още по-добре без тях.

Свих рамене и се поразкърших, за да поразхлабя малко ремъците на кобурите си. Поразмърдах крака. Свих и разтворих лявата си длан двайсетина пъти, след това хванах с нея пистолета и повторих същото и с дясната си ръка. Сетне отново върнах броунинга на място.

Някой в сградата готвеше лук. Бях гладен. Смятах да се прибера у дома, да пийна нещо и да си приготвя вечеря, но не бях допускал вероятността на пътя ми да се изпречат един или повече страстни пушачи. Възнамерявах да си приготвя вкусно барбекю от свинското филе, което пазех в хладилника. За гарнитура имах фасул, ориз и салата от зеле, а също и царевични хлебчета, които щях да си опека сам от полуфабрикатната смес. А вместо това си стоях тук на тъмно, едва успявах да си държа очите отворени и слушах къркоренето на червата си.

Да бъдеш герой не е нескончаемо удоволствие.

Опитах се да изредя наум любимите си неща: кучета, джаз, бира, жени, работата на открито, игрите с топка, книгите, китайската храна, рисуването, дърводелството. Бих включил и секса, но всички го правят, а аз държа да съм различен. Помислих си и за своята зала на славата от комикси. Али Ууп, Лил Абнър, Дунсбъри, Калвин и Хобс, Танк Макнамара… Писна ми да чакам. Преместих пистолета в лявата си ръка и взех револвера с дясната. Пуснах предпазителя, излязох иззад шахтата на асансьора и изстрелях един откос с револвера по входната си врата. След това изстрелях три откоса с броунинга и още един с магнума. Сетне хукнах по стълбите към Марлборо стрийт с по едно оръжие във всяка ръка, завих по Арлингтън стрийт и стигнах до уличката, която минаваше под прозореца ми.

Беше тъмно. Прилепих се до стената зад преградата около няколко кофи за боклук. Усещах как сърцето ми бясно тупти и се опитва да поеме внезапния прилив на енергия. Макар да беше хладна октомврийска нощ, потта съхнеше по лицето ми. Луната осветяваше малка част от сградата. Ако планът ми беше успял, вече трябваше да са на аварийната стълба. Постарах се да отворя широко очи и да обхвана с поглед цялата странична стена на сградата, а не да се концентрирам. В тъмното така се вижда по-добре. Особено ако някой се движи. Както ставаше в този момент под прозореца ми. Две фигури слизаха надолу. „Ах, Спенсър, хитрец такъв! И този път успя!“, похвалих се наум. Щях да съм още по-впечатлен от себе си, ако не ми беше отнело цял час да измисля плана.

Двете фигури скочиха на земята и хукнаха по уличката към Арлингтън стрийт. Единият прибра пистолета си под сакото. Тихо се придвижиха по уличката — бързо, но без да тичат и без да излизат от сенките. Бяха се гмурнали от лунната светлина в мрака и очите им се нуждаеха от време, за да привикнат. Минаха покрай мен, без да ме забележат. Приличаха на двете хлапета, които бяха дошли с Лони Ву и ме бяха уплашили до смърт. Пристъпих зад тях, сграбчих единия за косата и наврях дулото на пистолета в ухото му. Не изрекох нищо — и бездруго едва ли говореха английски. А и не знаех как се казва „Ще ги го навра до гърлото!“ на китайски. Хлапето изръмжа и приятелчето му се обърна с извадено оръжие. Стоях зад малкия пикльо, така че другият да не може да стреля. Той започна да отстъпва към Арлингтън стрийт приведен, насочил пистолета си към мен с две ръце, в очакване на възможност да го използва, която така и не получи. Боях се да не ме застреля въпреки това, макар че щеше да убие и приятеля си. Извадих оръжието от ухото на пленника си и го размахах към другия, за да му покажа, че трябва да се омита. За миг останахме така. Хлапето, което бях стиснал, опита да се освободи, но аз бях много по-едър и по-силен от него и го държах здраво, а главата му се удряше в гърдите ми. В далечината се разнесе воят на полицейска сирена. Моите съседи не си падат по екшъна — вероятно някой от тях не беше съгласен да се гърми на стълбището му и беше повикал ченгетата. Момчето чу сирената и въпреки това остана приклекнало още известно време. След това се обърна и хукна. На ъгъла на Арлингтън стрийт се насочи към Бостън стрийт и изчезна от моя поглед. Не ми пукаше за него. Бях заловил единия и това ми стигаше.