Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (36)

Трийсет и шеста глава

— Отиваме в типична квартира за имигранти — обясни Мей Лин.

Беше рано вечерта. Намирахме се в ягуара на Хок, паркиран на Харисън авеню, близо до Медицинския център „Тафтс“ насред китайския квартал, пред голяма кооперация от червен камък.

— Една китайска госпожа държи жилище под наем и го е превърнала в място за ергени. Незаконно е, разбира се — каза Мей Лин.

— Направо съм шокиран — отвърнах аз.

— Братовчед ми живее тук с още девет мъже. Всички, освен него са сервитьори и в момента са на работа. Уверих го, че няма да съобщите на никого.

— Обещавам.

— Съществува ли наблизо някоя хубава закусвалня, Мей Лин? — попита Вини.

— Не знам. Никога не идвам тук, за да се храня.

— Онова място на ъгъла ми се струва добро — отсъди Вини. — Искате ли пиле с кашу?

Хок кимна и погледна към Мей Лин. Тя също му се усмихна.

— Тук сме, госпожице — успокои я той.

Тя поклати глава и излезе от колата с мен. Вини също излезе и се запъти към ресторанта „Бо Шин“ на ъгъла на Нийланд. Двамата с Мей влязохме в жилищната сграда. Имигрантската квартира се намираше на третия етаж. Нямаше асансьор.

— Много от китайците, които пристигат тук, не могат да си позволят да доведат и съпругите си — обясни ми Мей Лин, докато се качвахме по стълбите. — Отнася се най-вече за незаконните имигранти.

— Братовчед ти нелегален ли е?

— Да, господине. Идват тук, живеят възможно най-евтино, плащат на контрабандистите, изпращат пари у дома и спестяват, за да отворят собствен бизнес и да доведат семейството си.

Сградата се отличаваше с обичайната за общинските жилища липса на уют. Не бяха харчени излишни средства за линолеум или за каменна облицовка, а кабелите бяха закрепени отвън за арматурите на тавана. Похлопахме на гола врата без табелка и номер. Отвори ни слаб китаец, облечен в бяла риза и черни панталони, усмихна се и ни се поклони. Мей Лин го заговори на китайски.

— Братовчед ми се казва Лян — информира ме тя.

Лян отново се поклони и подаде ръка.

— Приятно ми е — здрависах се с него аз.

Той се дръпна от вратата и ни покани с жест да влезем. За миг изгубих ориентация. Точно пред входната врата имаше гола стена от шперплат. Наляво и надясно се точеше коридорът, успореден на външния коридор на сградата. По цялата му дължина се виждаха врати от шперплат с катинари. Единственият източник на светлина беше мъжделивата крушка в аплика в другия край на коридора. Лян ни поведе през коридора към последната врата в дъното, където се намираше неговата стая. Беше толкова тясна, че ако разперех ръце, бих могъл да докосна с пръсти стените. Беше дълга около два метра и почти цялото й пространство се заемаше от две легла, поставени едно над друго. Под леглата се виждаха два куфара, а на закачалките на стената висяха няколко ризи и панталони. Помещението беше осветено с една портативна лампа, закрепена на винт за рамката на леглата. Бях виждал гробове, които изглеждаха по-уютно.

— Колко плащате за тази стая? — попитах аз.

Лян погледна към Мей Лин. Тя му преведе думите ми и той отвърна.

— Лян плаща сто долара месечно. Същото се отнася и за другия мъж — поясни тя и кимна към горното легло.

— И има още четири килийки като тази тук, така ли? — зададох втория си въпрос аз.

Мей Лин преведе и Лян отново кимна.

— Като се има предвид, че наемът към общината е фиксиран, това място едва ли струва на собственика си повече от двеста или двеста и петдесет долара на месец — отбелязах аз по-скоро на себе си, отколкото за Мей Лин. За нея това не беше нищо ново. — А това означава, че месечната й печалба е около седемстотин и петдесет — осемстотин долара.

Лян изрече нещо на Мей Лин.

— Иска да ни покаже и останалото — каза Мей Лин и двамата го последвахме по коридора към кухнята. Вътре се мъдреше много стар газов хладилник, газова готварска печка и порцеланова мивка с тъмни петна. Кранчето капеше. Хладилникът не работеше. Печката беше в изправност, но явно никой не я използваше. До кухнята имаше тоалетна с клекало и душ без завеса.

— Има ли работа? — попитах аз Мей Лин.

— Да. Продава плодове и зеленчуци на една сергия. Може да си позволи да живее по-добре, но не желае. Предпочита да спестява.

Тя се обърна с някакъв въпрос към Лян, а той придружи този си отговор с много жестове и мимики.

— Миналата година е спечелил трийсет и една хиляди долара и е спестил двайсет и пет хиляди. Не плаща данъци. Вече е изплатил таксата на контрабандистите на имигранти. Надява се, че догодина ще доведе от Китай и съпругата си.

— Попитай го как е дошъл тук.

Мей Лин преведе, а той ме изгледа скришом, докато тя говореше. Отговори й. Тя поклати глава и му каза още нещо. Лян кимна и говори няколко минути.

— Лян е от провинция Фудзиен. Срещнал се е с местния човек, който урежда тези неща. Изпратил го е първо в Хонконг, а след това в Банкок. Оттам Лян летял до Никарагуа. Отишъл с камион до Вера Крус в Мексико и след това пристигнал с кораб в Съединените щати.

— На кое пристанище?

— Довели го на брега в Порт Сити с малка лодка посред нощ. Останал там една седмица, след това дошъл в Бостън. Пътуването траяло три месеца.

Стояхме в отвратителната кухня и непрестанното капене от кранчето на чешмата беше единственият друг звук, освен гласовете ни. Няколко хлебарки пробягаха по плота и се шмугнаха зад печката. Погледнах Лян, а той ми се усмихна учтиво.

— Три месеца! — повторих аз.

— Понякога пътуването е още по-дълго — обясни ми Мей Лин. — Налага им се да спират на много места и да работят. Някои от тях пренасят наркотици или се връщат и уреждат трафика на други хора, за да платят за своя собствен. Ако са жени, често пъти трябва да проституират по време на пътуването.

— Знае ли името на човека в Порт Сити, който урежда трафика на хора?

Тя преведе въпроса ми на Лян, а той поклати глава.

— Казва, че не го знае.

— Вярваш ли му?

— Не знам, но съм сигурна, че няма да ви го съобщи.

— Лони Ву?

Лицето на Лян остана безизразно.

— Разбира се, че е той. Всички го знаем. Но дори и да го каже на мен, Лян никога не би го повторил в съда.

— Да, господине, така е.

Огледах се.

— Първоначално това място е било единичен апартамент, а сега в него живеят десет души.

— Да, така е.

Поклатих глава. Желаех да кажа, че не би трябвало нещата да стават така, но знаех твърде много и бях живял твърде дълго, за да говоря как би трябвало да е уреден светът.

— Хайде да се махаме оттук — настоях аз. — Умирам за малко чист въздух.