Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (12)

Дванайсета глава

Беше слънчев ден в Конкорд. Небето над старата къща беше онова светлосиньо, което човек може да види на картините на холандските майстори от седемнайсети век. Слънцето грееше силно и приятно, а листата на дърветата бяха започнали да жълтеят.

Местността наоколо сякаш бе създадена от самия Тарзан. Храсти, увивни растения, фиданки, бурени, избуяли декоративни растения, увити и вкопчени в къщата, скупчени пред нея, долепени до стените и скриващи твърде голяма част от нея.

— Така е грозно — отбеляза Сюзан. Беше облечена в джинси, маратонки и лилава фланелка с отрязани ръкави, потъмняла от пот. Пот се стичаше и по лицето й, скрито под дългата козирка на бейзболната й шапка. Лъскава пот очертаваше и малките, твърди мускули на ръцете й.

— В този вид никога не биха те разпознали в „Бърдждорф“ — подразних я аз.

Не ми обърна внимание, както винаги, когато бе съсредоточена напълно върху проблема, който занимаваше съзнанието й. Носеше кафеникави кожени работни ръкавици и стискаше в ръка брадва.

— Трябва ни автоматичен трион — заключи Сюзан.

— Исусе!

— Да не мислиш, че не знам как се работи с него?

— Автоматичните триони са опасна работа. Ако не бях съвсем безстрашен, сигурно щях ужасно да се страхувам от тях.

— Така ще се справим много по-бързо.

— А закъде бързаме? Разполагаме с целия си живот оттук нататък, за да оправим къщата.

— Много добре ти е известно, че аз винаги бързам.

— Почти винаги.

— Да, с изключение на тези случаи.

Пърл се зададе на бегом откъм потока в основата на хълма и скочи с два крака върху гърдите на Сюзан. Тя се наведе напред, за да може кучето да я близне по лицето, и то пламенно се възползва от тази възможност. Сюзан се намръщи и изтърпя ритуала, докато Пърл не забеляза една катерица и не я погна.

— Боже, ама че гадост! — възкликна Сюзан.

— Може да й кажеш да не го прави.

— Но на нея й харесва.

Катеричката се стрелна нагоре по едно дърво, а когато се озова на безопасно разстояние, Пърл се изправи на задните си лапи и започна да дращи по кората на дървото, без да откъсва поглед от нея.

— Смяташ ли, че би изяла катеричката? — попита Сюзан.

— Изяжда всичко друго, до което се докопа.

Сюзан замахна силно към основата на един храст с размерите на дърво. Онова, което й липсваше като техника, компенсираше със сила, затова не й казах, че замахва като неопитно малко момиченце. Върнах се вътре и продължих да разрушавам задните стълби с един огромен чук и с лост.

В кухнята бях пуснал радиото, което свиреше джаз. Пърл навираше нос в оградата и намираше всякакви отвратителни неща, в които да се въргаля. От време на време се връщаше, за да ни демонстрира новата си миризма, и се мотаеше около развалините с искрено достойнство. Виждах Сюзан през предните прозорци. Служеше си с брадвата, с градинските ножици с дълги дръжки, с ръчния трион и с мачетето. Замахваше, кълцаше, режеше и стържеше, а от време на време спираше, за да изхвърли отрязаното на голяма купчина. Тениската й беше потъмняла от пот. Но аз си знаех, че няма да се откаже лесно. Въпреки самоиронията, с която наричаше себе си еврейска принцеса в Америка, тя обичаше да работи. И беше много по-щастлива, когато е изцяло погълната от някакъв вид дейност.

Пъхнах лоста под едно парченце на покритата с летви стена и откъснах голям къс, като по този начин оголих подпорите на стълбите. С тежкия чух избих подпорите, стълбите се огънаха и след това се срутиха с трясък, който ми донесе удовлетворение.

„Това е много по-приятно — помислих си аз, — отколкото да се опитвам да открия убиеца на Крейг Сампсън“.