Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (18)

Осемнайсета глава

Срещнах се с Хок на един паркинг зад театъра в Порт Сити. Ръмеше и по неравната повърхност на асфалта се образуваха локви. Мазните бензинови петна в мръсната вода се превръщаха в отблъскващи дъги. Хок носеше черна каубойска шапка и разкопчано черно кожено манто. Беше се облегнал на ягуара си, а до него стоеше Вини Морис, издокаран в кожено яке и оръфан каскет от туид.

— Вини — поздравих го аз.

— Спенсър — отвърна той.

— Малко помощ за неравната битка с жълтата напаст — обяви Хок, имитирайки противния акцент на WASP^[1].

— Спомена ли на Вини какъв хонорар ще взима? — попитах аз.

— Казах му, че ще му платим, колкото взимам аз.

— Върна ли се при Джо?

— Не.

— Нещата се развиват малко бавно.

— Да. Скътал съм малко пари, ама ми писна всеки ден да се завирам по канавките и да стрелям по разни плъхове.

— Хубаво е, че поддържаш форма. Хок обясни ли ти за какво става дума?

— Аха.

— Искаш ли да узнаеш нещо повече?

— Кой ще плаща за въоръжението ми? — полюбопитства Вини.

— Аз. Това е допълнителна облага.

— Боже, кариерата ми потръгва главоломно! — възкликна Вини.

Дъждът се усили.

— Дали сме достатъчно умни, за да се скрием от дъжда? — заинтересува се Хок.

— Несъмнено — уверих го аз. — Пие ли ви се кафе?

— Избери някакво място, което не ни харесва, така че като ни застрелят, да не съжаляваме — посъветва ме Хок.

— Трябва да се срещна с Джослин Колби в някакво кафене, наречено „Кифла-мифла“.

— Добре.

Вини изгледа Хок:

— „Кифла-мифла“ ли?

— Ще свикнеш — увери го той.

„Кифла-мифла“ в пасажа с магазини на театъра беше едно от многото заведения в Порт Сити, предназначено за богатите янки, което никога не се посещаваше точно от тази категория хора. Ако се вясваха насам, то беше, преди да отидат на театър, а тогава рядко им се прияждаше кифла.

— Има прекрасни панорамни прозорци — уточни Хок.

— Чудничко.

— Хайде да не сядаме близо до тях — предложи Хок.

Седнахме до реконструираната тухлена стена в дъното.

В задната част на заведението имаше стъклена витрина, отрупана с най-различни кифли. По стените също висяха снимки на кифли, които се редуваха с афиши за спектаклите на местния театър. Мебелировката беше белезникава, досущ като мускулестата сервитьорка, чиято дълга коса беше прихваната с розова панделка в нещо като гейзер на върха на главата. Сипа ни кафе от една термокана.

— Дали ще е възможно да получа и една кифла с кафето? — попитах аз.

Тя не се усмихна. Хората никога не оценяват шегите ми.

— Предлагаме със сини боровинки, червени боровинки, царевица, банан, моркови, ананас, портокал, череши, малини, ябълки и канела, кленови ядки, лимон и маково семе и с шоколадови пръчици — изпя сервитьорката.

— Царевична кифла — реших аз.

— Препечена или обикновена?

— Обикновена?

— С масло или с маргарин.

— Без нищо.

— Искате ли желе с кифлата?

— Не.

— А мед?

— Не.

Тя погледна към останалите двама души на масата.

— Същото — обяви Хок.

Вини кимна.

Сервитьорката си тръгна.

— Да си забелязал някой да следи Джослин?

— Същият, който следи и гърка — ухили се Хок.

— Ти.

— Аха.

— И никой друг?

— Никой.

Сервитьорката се върна с три царевични кифли и го постави пред нас. Доля ни кафе.

— Ще поръчате ли още нещо?

— Не, благодаря — отвърнах аз.

Тя кимна, откъсна сметката ни от кочана си и я остави върху масата с лице надолу. Вини ми я подаде.

— За бога! Не стига ли, че ти плащам патроните, ами трябва и кафето?

— Искам пълна програма — отвърна той.

— Нещата тук се развиват добре, нали? — рече Хок.

— Да. Ако не се бяха опитали да ни застрелят, щяхме да се намираме в задънена улица.

Опитах кифлата си.

— Няма почти никаква царевица — отбелязах.

В заведението цъфна Джослин Колби в пълно снаряжение за лошото време. Беше облечена с дълга жълта мушама, зелени ботуши и зелена непромокаема шапка с извита нагоре периферия отпред като модел от реклама на цигари. Забеляза ме и тутакси се запъти към масата ни.

Представих я на Вини. От изражението й личеше, че би предпочела да се срещне с мен насаме, ама нали беше актриса, не се издаде много.

— Заловихте ли го? — попита тя. Притежаваше огромни сини очи с дълги мигли и умееше да се възползва от тях. Много я биваше в това.

— Още не сме го виждали — отвърнах аз.

Очите й се разшириха.

— Боже! Сигурно ви е забелязал.

Кимнах към Хок.

— Не ме е забелязал — отвърна той.

Вини явно се опитваше да подобри вкуса на царевичната си кифла, защото си отчупи парченце, потопи го в кафето си и го изяде.

— По-добре ли е? — поинтересувах се аз.

— Продължава да има вкус на фризби — отвърна той.

— Сигурен ли сте? — обърна се Джослин към Хок.

— Напълно.

— Но той съществува. Видях го.

— Кога го видяхте за последен път? — опитах се да уточня аз.

— Снощи, след представлението. Спотайваше се в сянката на ъгъла на моята улица.

Погледнах към Хок, но той поклати глава.

— Може да си го изпуснал — казах на Хок.

— Стига бе! — отвърна той с развеселен поглед. Джослин не гледаше към него. Беше насочила към мен пълния си репертоар от погледи.

— Страх ме е — призна тя.

— Сигурно е така, не мога да ви виня. Да ви е заплашвал? Да се е обаждал по телефона или нещо подобно?

— Да. Имаше някакви… обаждания.

— Какво каза?

— Ами… говореше гадости — поклати глава тя. — Злобни и пошли неща.

— Сексуални заплахи ли? — попитах.

— Да. Каза, че… ще ми прави разни неща.

Кимнах. Хок също. Вини оглеждаше помещението. Сервитьорката се появи, без никой да я вика, и наля кафе в чашата на Джослин.

— Желаете ли кифла? — попита тя.

Джослин поклати глава отрицателно.

— Имаме и гевречета, ако предпочитате. Или пък сандвичи с препечена филийка?

Джослин отказа и тях.

— Студено кисело мляко?

Без да откъсва поглед от стаята, Вини рече:

— Разкарай се.

Сервитьорката зяпна. Вини я изгледа. Тя затвори уста и побърза да изчезне. Джослин не обърна никакво внимание на цялата сцена, защото бе втренчена в мен.

— Откога ви заплашва? — попитах аз.

— Съвсем отскоро. Снощи, когато се прибрах, след като го забелязах да се крие в сенките.

— Бихте ли го описали отново?

— Тъмна шапка с широка периферия, тъмно сако. Прилича на човека, който следи Джими — каза тя. — Сигурна съм, че е той. Бас ловя, че е някой, който ревнува заради Джими и мен.

— Вие с Христофолус двойка ли сте?

Тя сведе поглед към покривката и не отвърна нищо.

Хок наблюдаваше вратата, разкопчал сакото си и облегнат на стола. Якето на Вини също беше със свален цип, а очите му обхождаха заведението. Единствените посетители, освен нас бяха две възрастни жени с фланелени блузи, които си поделяха купичка студено ягодово кисело мляко. Почаках, но тя продължи да мълчи.

— За вас и Христофолус? — подканих я аз.

Тя поклати глава.

— Не исках да кажа това.

Изчаках още малко.

— Не мога да говоря за тези неща.

Продължих да чакам търпеливо. Тя вдигна невероятните си очи към мен и ме заслепи с пълния им блясък.

— Моля ви, просто не мога.

— Разбира се.

Погледът й преливаше от чувства. Вероятно се бе постарала да ме погледне умолително.

— Ще ме защитите ли?

— Естествено. Няма да се отделяме от вас.

— Не искам да обиждам никого, но не бихте ли могли да се заемете с това лично?

— С удоволствие, но всъщност ще трябва да се редуваме. Няма нищо лошо в това да желаете най-доброто.

Хок и Вини ме стрелнаха с поглед, след това продължиха да наблюдават вратата и да оглеждат помещението.

— Към театъра ли сте тръгнали? — попитах.

— Да.

— Тогава смяната ми започва веднага. Ще ви изпратя дотам.

Хок остави десетдоларова банкнота върху сметката.

— Щедър бакшиш — отбеляза Вини.

— Награда, че помни всички видове кифли — обясни Хок.

— И те ли ще дойдат? — попита Джослин.

— Само ще гледаме — отвърна Хок. — Искаме да видим какво прави най-добрият.

— Няма да ви е от полза, защото това го можем само ние, белите — отвърнах аз.

— Хубаво — каза Вини и задържа вратата, за да излезе Хок и ние след него.