Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (37)

Трийсет и седма глава

Повечето хора, които идваха на остров Брант, на север от Порт Сити, го правеха през деня, за да наблюдават птиците. Вървяха по тесния павиран път на насипа под прежурящото слънце и отиваха в ръждясалата беседка, където нагласяха биноклите си и очакваха да зърнат някоя птица, която не са виждали никога досега.

Когато отидохме ние, беше тъмно като в рог. И студено. Вини остана в колата, паркирана встрани от пътя зад група бели борове и крайбрежни храсти. Двамата с Хок се запътихме към брега, застанали от двете страни на Мей Лин. Нямаше луна. Островът беше само на около трийсетина метра от брега, но заради непрекъснатия напор на вълните към пътя и студения натиск на мрака изглеждаше още по-далечен. Идвахме тук вече четвърта нощ, но за пръв път нямаше луна. Стигнахме до малката беседка. Беше добър наблюдателен пункт, но не предпазваше от студения вятър, който духаше откъм океана. Хок се облегна на една от колоните, които подпираха покрива, а Мей Лин застана съвсем близо до него, заровила ръце възможно най-дълбоко в джобовете на палтото си. Започнах да оглеждам океана през бинокъл за нощно виждане.

— На какъв принцип действа уредът? — попита Мей Лин.

— Има деветволтова алкална батерия в дръжката — обясни й Хок.

Изгледах го. Ама че обяснение й дръпна! Той ми се ухили. Мей Лин го дари с изпълнен с благодарност поглед, сякаш вече всичко й беше ясно. Продължих да наблюдавам морската повърхност. При нас океанът ревеше, но в кръгчетата на бинокъла вълните се надигаха и разбиваха безшумно. Ако имигрантите пристигаха веднъж месечно и предвид на факта, че идвахме тук за четвърти път, шансовете ни бяха едно към седем. Вероятно дори повече, защото нощта беше безлунна.

— Какво очаква да научим тук? — попита Мей Лин.

Не се обърна направо към мен, защото според нея бях зает и не беше редно да ме прекъсва. В резултат на това говореше за мен така, сякаш ме нямаше.

— Няма да разберем, докато не го видим — отвърна й Хок.

— Но какъв е смисълът да идваме тук всяка нощ и да наблюдаваме океана. Възможно е да дойдат чак след седмици.

— А нищо чудно и да не е така — възрази Хок.

— Можеше да се появят още първата нощ — допълних аз.

Морската повърхност не оставаше спокойна нито за миг, надигаше се и пропадаше, изглаждаше се и се набраздяваше от вълните, които образуваха бели гребени, щом наближаваха брега и се разбиваха в скалите, но след тях се надигаха и идваха други, винаги различни и все същите… На около петстотин метра от брега, в тъмния океан на тъмния хоризонт, се очерта силуетът на кораб. Не видях кога е пристигнал. Просто се появи в лещите на бинокъла ми и застина неподвижен. Свалих бинокъла и го подадох на Хок.

— На хоризонта — насочих го аз, — един часа.

Хок погледна, бавно премести бинокъла по линията на хоризонта, нагласи фокуса и задържа уреда неподвижно.

— Опалааа! — провлече той равно и носово с характерната за Средния запад интонация. Успешно имитираше, когото си поиска. Подаде бинокъла на Мей Лин.

— На хоризонта. Ако си представиш циферблат на часовник, на един часа — обясни й той.

Мей Лин погледна. След малко откри това, което търсеше. Изглеждаше доста развълнувана.

— Може и да не кара имигранти — казах аз.

— Така е — съгласи се Хок.

Почакахме известно време в мрака, заобиколени от свистенето на вятъра и от грохота на вълните долу. Редувахме се да гледаме през бинокъла и най-сетне чухме тихото бръмчене на двигател. Забелязахме го едва когато дойде съвсем наблизо и повече не го изпуснахме от поглед. Беше голям, плоскодънен катер, напълно открит и със закрепен по средата на тялото двигател. Беше претъпкан с хора. Бръмченето на двигателя беше единственият звук, който издаваше лодката. Хората мълчаха. Лодката се приближи към рифа и дойде толкова близо до нас, че виждах флагчетата, с които екипажът си даваше указания как да избегне скалите. Двигателят продължи да работи, а лодката се насочи към купчината гранит, натрупана в основата на вълнолома под нас. Хората започнаха да слизат и да се катерят по скалите. Повечето не носеха никакъв багаж или пък мъкнеха по един малък куфар, книжна торба или вързопче. Операцията ми се стори доста опасна.

Стояхме неподвижни в беседката и наблюдавахме безмълвно силуетите, движещи се в мрака само на няколко метра от нас. Трудно ги различавахме, а и никой не говореше. Движеха се в колона по един по скалите и се насочваха към пътя. Някой ги преведе през насипа. Сигурно бяха стотици. Когато и последният човек изкачи скалите, лодката бавно потегли успоредно на брега, насочи се на юг, в противоположна посока на остров Брант, и изчезна от поглед. Отправих взор към хоризонта, корабът вече го нямаше. После се обърнах към пътя. Хората също ги нямаше. Заливът на остров Брант беше празен и безмълвен. Чуваше се само ревът на океана.

Всички мълчахме като след потискащ ритуал, в който бяхме взели участие против волята си и който не разбирахме. Призрачната процесия, движеща се безмълвно и фантасмагорично в почти пълния мрак, сякаш не се състоеше просто от нелегални имигранти, макар да беше точно така. Имаше нещо свръхестествено в подобните на привидения хора, които изникнаха от океана, слязоха на брега и сетне потънаха в мрака. Явно и тримата го бяхме почувствали, защото никой не промълви и дума.

— Последният кораб от Ксанаду — отбелязах аз.