Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (8) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Седма глава

В детството ми след края на учебната година август винаги ми се струваше отдалечен на стотици километри. Дори на календара периодът между юни и август изглеждаше безкраен. Обаче в действителност летните дни отминаваха толкова бързо, че дори сега спомените ми за тях са замъглени. Само няколко впечатления от този период от живота ми никога не избледняват — банановите сладоледи на клечка, които се разтапят и текат по пръстите ми, тропотът на летните ми кънки по тротоарите и вледеняващият страх от въжето.

Сърцето ми биеше до пръсване. Вече няколко минути не помръдвах и приятелите ми губеха търпение.

— Хайде бе, какво се мотаеш? — провикна се Кевин Пъркинс. Двамата с Роджър Лъкър стояха под дъба, на който едва се крепях. С лявата си ръка се бях вкопчил в един клон, а с другата стисках дебелото въже.

Въпросното въже беше нещо като местна забележителност. Беше завързано за най-високия и дебел клон на стария „генералски дъб“, извисяващ се на брега на езерото Боман. Преди години няколко по-големи момчета се бяха изкатерили догоре и след като бяха завързали въжето, бяха заковали на друг клон тясна дъска, намираща се поне на дванайсет метра от земята. Стъпили на нея, бяха направили възли на въжето и го бяха отрязали по мярка.

За беда тяхната мярка отговаряше на някой, който е с три-четири години по-голям и с няколко сантиметра по-висок от хлапетата на моята възраст. Юноша със среден ръст можеше спокойно да застане на дъската, да хване с две ръце въжето и преспокойно да се залюлее над водата, преди да цопне в нея.

Първия си опит бях направил едва преди три седмици, но поради ниския си ръст не успях да се хвана здраво за въжето. Разбира се, осъзнах този факт чак когато преждевременно излетях във въздуха и се разпищях. Тежестта на въжето ме беше изтръгнала от дървената платформа. Отчаяно се мъчех да се задържа, подскачайки върху всеки възел, накрая притиснах последния под мишницата си в мига, в който своеобразното махало достигна езерото. В този момент силите ме напуснаха, отпуснах ръце, прелетях през един бодлив храст и паднах във водата. Носът ми беше разкървавен, целият бях покрит с драскотини и синини… но бях жив!

Сега, докато стоях като истукан, споменът за ужасното преживяване отново ме връхлетя. Пуснах въжето и се обърнах, за да скоча от дървото. Изведнъж една дума, изречена от приятелите ми под дъба, ме върна към действителността:

— Шубе такова!

Ужас. Трябваше да предположа какво ще стане. И аз щях да нарека „шубе“ момчето на дървото, ако бях в безопасност на земята.

— Шубе!

От хилядолетия „шубе“ е начело на списъка с думи, които със сигурност биха подтикнали към действие всяко момче. То може да плаче, може да ти отвърти як шамар, но наречеш ли го шубе, нещо ще се случи. Омразната дума пришпори и мен. Бих се примирил да ми лепнат етикета убиец или женчо, но не и шубе.

— Шубе!

Нямаше да допусна да ме наричат така! Обърнах се и се хвърлих към въжето…

Всъщност денят беше започнал съвсем мирно и нищо не предвещаваше бъдещите събития. Беше съботата преди началото на лятната ваканция. С Кевин и Роджър яхнахме велосипедите и се срещнахме в горичката зад железарията на Хенли.

— Какво искате да правим? — поинтересува се Кевин.

— Да покараме колелата — отвърнах. — Ако искате, може да си построим укрепление.

— Това е занимание за невръстни дечица — намръщи се Роджър. — И пръста си няма да мръдна заради някакво тъпо укрепление.

— Ами редник Джо? — попитах. — Редник Джо строи укрепления, а изобщо не е невръстно дете. — „Хванах ли те натясно? — помислих си. — Толкова е приятно да си прав!“

Роджър беше с една година по-голям от нас с Кевин, което според него му даваше право да ни командва. Откровено казано, приемахме доста недоверчиво идеите му, понеже заради тях неизменно се забърквахме в ужасни каши. Пиратките в училище? Идея на Роджър. Прашките в църквата? Идея на Роджър. Балонът с вода в обществената библиотека, кучето на баскетболното игрище, магнетофонът в тоалетната на родителите ми? Все идеи на Роджър.

Ако не ме лъже паметта, татко ме беше предупредил не само за въжето, а и за Роджър.

— Не е умен колкото го мислиш — каза ми назидателно. — Ако наистина му сечеше пипето, нямаше да го хванат с парите от автомата за кока-кола.

Логиката на баща ми беше желязна. В продължение на няколко месеца госпожица Луна Майер съобщаваше, че липсват пари от автомата за кока-кола в общинския здравен център. Всички в Сойертън Спрингс знаеха какво се случва. Събитието беше отразено дори в местния вестник. „Кой ограбва единствения автомат за кока-кола в града ни?“ — гласеше заглавието на редакционната статия.

Крадецът, разбира се, беше Роджър. Или както възрастните го наричаха „хлапето на Лъкър“. Той измъкваше монетите с помощта на ножовка и парче изолирбанд. И като нищо щеше да му се размине, ако не беше непреодолимото му желание да притежава въздушна пушка. Влязъл наперено в железарията на Том Хенли, избрал си пушка и платил четирийсет и девет долара… в монети от по двайсет и пет цента!

Такъв си беше Роджър. И тъкмо това ме тревожеше: какво ли щеше да му хрумне през този ден?

— Може да си устроим бой с буци пръст.

— А, не! — възрази Кевин. — С нов панталон съм. Мама ще ме убие.

— Добре де — промърмори Роджър. — Тогава да отидем в методистката църква и да ловим златни рибки. Какво ще кажете?

С Кевин се спогледахме и свихме рамене.

— Ами… добре.

В градината за молитви на Обединената методистка църква имаше езерце със златни рибки, които често бяха непреодолимо изкушение за момчетата на моята възраст.

Предвид факта, че баща ми беше пастор в Баптистката църква, щях ужасно да загазя, ако ни хванеха, но, от друга страна, рибките бяха методистки… следователно ловенето им не беше грях.

Докато въртяхме педалите на път за поредното приключение, от главата ми не излизаха думите, които татко винаги използваше по адрес на Роджър:

— Той е добро момче, обаче някой трябва да го вкара в правия път. — После неизменно добавяше: — Ако дружиш с него, и ти ще се нуждаеш от напътствие.

Думите му всяваха страх у мен. Напътствието от баща ми често приемаше формата на дебел кафяво-черен колан.

Навярно трябваше да бягам от Роджър като дявол от тамян. Родителите на Кевин също го бяха предупредили за „лошите приятели“. Само че Роджър притежаваше особен магнетизъм. Всичките му хрумвания изглеждаха вълнуващи и прекрасни. Предлагаше например плаване с шнорхели в канала с отходни води и накрая идеята му ме вдъхновяваше и ми се струваше блестяща.

Хванахме няколко златни рибки, после здравият ни разум надделя и ни възпря да ги занесем у дома („Привет, татко, откраднах тези рибки. Ще ме нашибаш ли с колана?“), затова отидохме пеш до езерото Боман и ги пуснахме във водата. Стояхме на брега и се питахме дали ще бъдат изядени от грамаден костур или сом.

— А може би — замислено промърмори Кевин — един ден някой ще хване тук петкилограмова златна рибка. Филе от златна рибка… ммм, вкусно!

Тримата се засмяхме. Изведнъж Роджър се загледа в езерото и каза:

— Вижте! На въжето няма никой. Да отидем дотам.

Затича се към грамадния дъб и Кевин незабавно го последва, обаче аз поведох разговор със себе си. „Разумно ли е? — запитах се. — Няма ли пак да загазиш? Не е ли по-добре да симулираш изкълчване на глезена и да се измъкнеш?“

Бързо взех решение и извиках:

— Ей, чакайте ме!

Докато стигна до дървото, Кевин и Роджър вече стояха под въжето и го измерваха с погледи. Като ме видяха, се смушкаха с лакти и се закискаха.

— Леле, братче, колко те беше страх, когато увисна на въжето! — възкликна Роджър.

— Не е вярно! — сопнах се.

— Сериозно? Тогава защо ревеше като бебе?

— Какви ги дрънкаш? Не плачех, нещастнико! — озъбих се и почувствах как по врата ми се разлива топлина. Давах си сметка, че той ме предизвиква, но не бях в състояние да му попреча.

— Ами щом не си плакал и не си се страхувал — ухили се Роджър, — направи го пак.

— Кое? — измънках, опитвайки се да скрия страха си.

— Направи го пак. Спусни се по въжето.

Умът ми заработи на шеметни обороти.

— Не мога — отвърнах, вкопчвайки се в спасителната мисъл. — Нямам бански.

В очите на проклетника проблесна злостно пламъче и той изигра най-големия си коз:

— Голямо чудо. Съблечи се по бельо. И без това няма кой да те види. Само че май те е шубе.

„Какви ги върша? — запитах се, докато си свалях дрехите. Знаех отговора: голяма глупост. — Престани! — помислих си. — Поне веднъж прояви мъжество и кажи: «Роджър, знам какво правиш и този път няма да се хвана на въдицата ти».“ Само че не го сторих. И той отново победи. След няколко секунди се катерех по дъба. Ето как за втори път се озовах на дървената платформа.

— Шубе!

Сляпо се хвърлих към въжето, което не беше най-умната постъпка в краткия ми живот. Както споменах по-рано, епитетът шубе ликвидира здравомислието на всеки младеж. Не бях изключение. Скокът от дървената платформа беше грешка, мигновено регистрирана от останките на здравия ми разум. Не ми достигна близо половин метър да хвана въжето.

Сринах се надолу, тялото ми подскачаше от клон на клон; шеметното падане трая не повече от няколко секунди, но краткото време беше достатъчно да преосмисля предимствата на спускането по въже. Колкото и да е странно, не изпитвах страх, а ликувах. Да, спукана ми беше работата! Сто процента! Но пък на надгробния ми камък щеше да пише: „ТОЙ НЕ БЕШЕ ШУБЕ“.

Основното в тази история не е, че можеше да се пребия (което не се случи) или че татко можеше да ме натупа с вездесъщия си колан (както и направи). Разказах ви я като доказателство, че от най-големите пакостници може да излязат свестни хора. Сега Роджър Лъкър притежава агенция за недвижими имоти и е полицай доброволец в Сойертън Спрингс. Женен е и си има две деца. Онова негово качество, заради което му бяха лепнали етикета „баш злосторник“, се оказа съзидателна енергия.

Днес бих проявил много по-голям интерес към момче като Роджър. Непокорството и странните идеи доказват водаческите качества на детето. С подходящите напътствия това дете един ден ще превърне света ни в по-добро място за живеене… стига междувременно да не побърка всички.