Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (31) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Трийсета глава

Наближава краят на юни и лятото отново е на власт в Сойертън Спрингс. През последните седмици се срещнах с неколцина приятели от града и от околността и стигнах до удивителното заключение, че не се е случило нищо забележително. Което, разбира се, ме поставя в неловкото положение да призная на вас, читателите, че липсва сензация, с която да завърша настоящата книга. Останахте с мен в продължение на една година. Обещах ви, че фактите няма да ви отегчат. Обаче тъкмо накрая те са ужасно досадни. Всъщност няма за какво да пиша. Предчувствах, че рано или късно щеше да се случи неизбежното, а именно — да остана без никаква тема. Абсолютно никаква. Това е риск, който поема всеки автор, когато се обвързва с определено място… особено ако въпросното място е Сойертън Спрингс. Признавам, че се изкушавах да си измисля нещо, както правят великите писатели, но нямаше да е честно, тъй като в случая се явявам нещо като хроникьор и вие очаквате само истината. Освен това лесно щяхте да разберете измамата.

Изправен съм пред предизвикателството да пресъздам информацията, която този месец получих от обичайните си източници, така че да предизвика интереса ви. Почти невъзможно е да напишеш нещо вълнуващо и трогателно въз основа на новината, че „жегата е нетърпима“. Седем души ми отговориха тъкмо това, когато един след друг ги попитах какво ново има в градчето. Мисля си, че донякъде именно заради жегата не чух нещо смислено, а само пуфтене и оплаквания. По принцип обитателите на Сойертън Спрингс са търпеливи и добродушни и не ми се разсърдиха, задето цяла година си пъхах носа в живота им. Само че когато дни наред температурата надвишава четирийсет градуса, дори най-възпитаните хора стават раздразнителни.

— Горещо ли ти е? — попитах вчера следобед по телефона госпожица Една Тигпен.

— Не, Анди — отвърна ми възрастната дама. — Ще ми се температурата да се вдигне с още четирийсет градуса, та кръвта ми наистина да заври!

Леле! Прииска ми се да кажа: „Извинявай, че попитах. Ще ти се обадя друг път“.

Така действа жегата на хората. Особено на онези, които не признават климатиците. По-възрастните представители на населението в Сойертън Спрингс отсичат:

— Баща ми цял живот не си купи такова чудо, а навремето имаше още по-големи горещини от тези.

За тях климатик на прозореца е очевидно доказателство за слабохарактерност.

Именно заради тези инатливи старци беше чудесно, че в повечето къщи в Сойертън Спрингс имаше климатици. Тук лятото е много горещо и влажно и без тези устройства животът щеше да е доста неприятен. Дори при наличието им от време на време хората избухваха почти безпричинно. Например на съвещанието на общинарите миналата седмица Кевин Пъркинс и Роджър Лъкър се сдърпаха за вечерния час.

— Поначало идеята беше тъпа и три дни са предостатъчни! — заяви Кевин.

Роджър, който още беше единственият полицай в градчето, беше настоял за вечерен час за юношите под осемнайсет години, и точно в двайсет и два часа включваше сирената на пожарната. Инициативата му беше подкрепена от родителите, които не бяха на себе си от тревога за децата си. Вълнението им беше предизвикано от дописка в „Часовой“ под надслов: „ЩЕ СТАНЕ ЛИ БАНДИТ МОМЧЕТО ВИ?“. Подзаглавието гласеше: „Младежките банди… Заплашват ли и нас?“.

Ефектът от дописката беше незабавен. Градът настръхна срещу младежите. Том Хенли, собственик на железарията „Хенли“, отказа да продаде на Тод Ролинс флакон с боя.

— Ако баща ти наистина смята да боядиса люлката на верандата — заяви, — да дойде лично да си вземе боята. — А когато Дик отиде в железарията, му каза: — Извинявай, ама във вестника пишеше, че ония от бандите пръскат с червен спрей, та реших да не рискувам живота на момчето ти.

Дик го разбра и не му се разсърди.

Скоро с младежите започнаха да се държат като с малолетни престъпници, пуснати под гаранция. Всяка тяхна постъпка и действие предизвикваше съмнения и опасения. Наистина ли момчетата от юношеския хор към баптистката църква събираха камъните от двора, за да не се повреди електрическата косачка, или смятаха да замерят с тях нечии прозорци? Никой не знаеше отговора.

Вечерният час беше въведен, преди да се подложи на всеобщо обсъждане, но скоро по-разумните мнения надделяха и ограничението беше отменено. Възникна въпросът каква е причината за нелепата паника, след като досега младежите в градчето не бяха направили нищо лошо.

— Освен това — заяви Кевин в края на изказването си, — когато сирената изсвири в двайсет и два часа, събужда всичко живо.

След като ми се оплака от жегата, Фонси Булард сподели, че всичко върви като по вода във ваканционното библейско училище. Тази година трите с Мелани Мартин и Гленда Пъркинс преподаваха в баптистката църква (там имаше климатик) на децата от първи, втори и трети клас. През седмицата показаха на малчуганите как да правят църкви от пластилин и ръкохватки за тенджери от парчета плат. Освен това ги научиха да пеят „Дълбоко и широко“, „Библията! Да, това е Книгата за мен!“ и „Ако си щастлив и го знаеш, плесни с ръце (пляс, пляс)“. Тъй като беше от семейство на католици, тя за пръв път узнаваше, че има още няколко вариации на последната песен, придружавани или с тропане с крака, или с хорово „амин“.

Фонси сподели с мен, че най-много й харесва заниманието, при което децата коментират героите от Библията. В четвъртък, след като Гленда и Мелани артистично пресъздадоха битката между Давид и Голиат, тя попита второкласниците каква е поуката от историята. Всички мълчаха, само едно момченце вдигна ръка:

— Поуката е да се навеждаш, когато те стрелят с прашка!

Мелани пък с удоволствие наблюдаваше как дъщеря й Миси общува с другите първокласници. Миси — интелигентно и самоуверено момиченце, си приличаше като две капки вода с майка си: същата прическа, същата закачлива усмивка. Освен това беше наследила и острия ум на двамата си родители.

Миналата година баща й Майк неволно прегази кучето й, докато изкарваше колата на заден ход. До вечерта Майк и Мелани се тюхкаха как да обяснят на Миси какво се е случило.

— Съкровище — казаха й накрая, — Малет отиде при Господ.

Малката зададе само един въпрос:

— Защо му е притрябвало на Господ умряло куче?

— Съжалявам — каза ми Норман Грийн, когато му телефонирах. — Голяма скука е напоследък. Кофти е, че няма за какво да пишеш. Бих направил нещо идиотско, ако не беше тази адска жега.

Обясни, че да се спаси от горещината, обработвал градината си през нощта. Фасулска работа — осветявал с джобно фенерче корените домати и скубел плевелите около тях. Тази година беше засадил царевица, грах, зелен фасул, краставички, бамя, чушки, тиквички и домати. Същото бяха сторили и съгражданите му. Като хлапе, израснало в Сойертън Спрингс, си мислех, че е задължително във всяка къща да има градина. Сега ми се струва доста странно. Засаждахме едни и същи растения, взаимно си правехме комплименти за реколтата, после я раздавахме.

Всяка неделя преддверието на църквата заприличваше на крайпътна сергия за зеленчуци. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше торби с домати, царевица, корнишони и тиквички — най-вече тиквички.

— Имаме повече, отколкото можем да изядем — казваше татко и подаваше на господин Роулс цял чувал с този зеленчук. — Да ви е сладко.

Господин Роулс се усмихваше, изказваше възхищение от превъзходното качество на тиквичките, които му били любими. После ни връчваше голяма торба с бамя и домати, които — ако щете вярвайте! — по една случайност бяха любимите зеленчуци на баща ми.

Макар че следващата седмица вероятно щяхме да подарим на семейство Роулс бамя и домати и да получим в замяна тиквички, никой в Сойертън Спрингс не се отказваше от тази традиция. Раздавахме всичко и като станах на осемнайсет, взех да се питам дали изобщо съм опитвал зеленчук от нашата градина.

Реколтата винаги беше изобилна с едно изключение — дините. Никой досега не беше извадил късмет с тях. Упорито ги засаждахме година след година, но сигурно нещо в почвата им пречеше да виреят. Писнало ни беше от усилията да ги принуждаваме да растат на място, където явно не им харесваше, и всяка година се заричахме да се откажем.

Всяко лято обаче „Часовой“ поместваше снимка на човек от Фоли или от Дотан, прегърнал диня, която тежеше най-малко петстотин килограма.

Няма да преувелича, ако кажа, че тези снимки действаха на съгражданите ми като червено знаме на разярен бик.

— Погледни я тази снимка! — казваше някой. — Направо не е за вярване! Тук пише, че човекът изхвърлил семки през прозореца на кухнята, а те взели, че се хванали, и виж какво е пораснало! Да му се не види! Станало е на петдесетина километра от тук! Щом онзи тъпанар може случайно да засади такава диня, значи и аз мога! — И скоро всички в града пак се хващаха да садят дини.

Историята се повтаряше всяко лято, докато една година Хейуд Пъркинс, бащата на Кевин, се изтарикати. Градината му беше зад къщата му и отвън не се виждаше добре как върви реколтата. По едно време той взе да разправя из града, че май този път му е провървяло с дините.

Никога няма да забравя израженията на хората в църквата, когато една неделя през юли господин Пъркинс пристигна с пикап, натоварен с грамадни дини.

— Имаме повече, отколкото можем да изядем — каза на любопитните, които се струпаха около него. — Вземете си. Да ви е сладко. — И влезе в църквата.

Господин Пъркинс не твърдеше, че притежава задълбочени познания по агрономия или че случайно е научил някаква тайна формула. Нито пък беше продал душата си на дявола на дините. И той изглеждаше озадачен като всички… до следващата година.

Една юлска утрин пред железарията на Хенли спря камион, натоварен с дини. Шофьорът свали стъклото и се обърна към неколцината мъже на тротоара:

— Извинете, миналата година един човек от този град купи всичките ми дини. Не му знам името, обаче ми се ще да го намеря. Може пак да ми излезе късметът.

Мъжете се спогледаха. Голямата мистерия беше разгадана.

Убеден съм, че въпреки нетърпимата жега в Сойертън Спрингс и в момента някое момче обработва бащината си градина, която ще му принадлежи едва когато неговият син порасне достатъчно, че да я окопава.

В юношеството си окопавах лехите, засаждах семената, изтръгвах плевелите и поливах растенията. А когато баща ми поканеше гости, винаги ги водеше да разгледат неговата градина. Най-удивителното беше, че когато заминах да следвам, той изведнъж се обяви за прекалено стар, за да има градина. По това време беше едва на четирийсет и две.

Докато довършвам последната глава за случващото се в Сойертън Спрингс, внезапно ми хрумва, че в крайна сметка май е имало какво да опиша. Сигурно разказът ми щеше да е много по-вълнуващ, ако беше плод на въображението ми, но според мен очарованието на този град е именно в това — че не е вълнуващ.

Тук вестникът излиза веднъж седмично и всички вече знаят какво пише в него. Когато пасторът се изправи на амвона в неделя сутрин, енориашите му вече знаят какво ще им каже. Родителите предварително знаят какви ще са годишните оценки на децата им.

Това е място с характер, изпълнено с обич и спомени. Хубави спомени!

И накрая още нещо: ако с вас решим да задълбаем повече и да участваме в онова, което издателите наричат продължение, бъдете сигурни, че ще ви кажа, ако в градчето се случи нещо необичайно. Обаче ще ви кажа и ако няма нищо интересно освен нетърпимата жега. Това е риск, който поема всеки автор, когато се обвързва с определено място… особено ако въпросното място е Сойертън Спрингс.