Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (25) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и четвърта глава

За пръв път в живота си имах вземане-даване с толкова красива жена. На съвършеното й лице, обрамчено от дълга руса коса, грееха най-прекрасните зелени очи, които бях виждал. Гласът й беше симфония, жестовете й бяха… хипнотични.

„Линда Гейл — копнеех да кажа, — обичам те. Съдбата е отредила да ми принадлежиш.“ После щях да я целуна. И то не къде да е. Щях да я целуна… по устните!

Като в просъница чух смеха й.

— Анди? Анди!

Вдигнах глава и видях прекрасното й лице. Стори ми се обезпокоена.

— Какво те мъчи, Линда Гейл?

Настъпи гробна тишина, после класната стая се разтресе от неудържим смях. Кевин Пъркинс, който седеше от другата страна на пътеката, налагаше по гърба Лий Пейтън. На сериозния зубър Стив Кроцър му течаха сълзи от смях.

Изтръпнах. Нима бях казал нещо? Не помнех. Шарън Холбърт и Дики Ролинс виеха като сирени, Чарлс Реймънд удряше с юмруци по чина си, госпожица Уилър държеше отворения учебник по английски и се взираше в мен.

Едва в този миг ме осени прозрение: бях нарекъл Линда Гейл госпожица Уилър. Госпожицата беше възрастна. Госпожицата беше моята учителка в трети клас.

— Ученици! — извика тя. — Тишина! — Бум! Учебникът по английски се озова на пода. Ефектът беше мълниеносен. Всички млъкнахме и я погледнахме. Тя се приведе към мен и добави: — С теб ще си поговорим след часовете.

Последният звънец удари. Наведох глава и останах на чина си, докато приятелите ми се изнизваха от стаята. Чух смеховете им в коридора, където Лий Пейтън ме имитираше много умело:

— Какво те мъчи, Линда Гейл? Какво те мъчи, Линда Гейл?

Идваше ми да го настигна и да го фрасна в корема.

Госпожица Уилър стана от катедрата, затвори вратата и се приближи до мен.

— Анди — подхвана, — според мен ти си прекрасен младеж.

„Брей, брей, брей!“ — помислих си.

— Обаче не бива да ме наричаш Линда Гейл. Прекалено… непочтително е. Другите ученици ще престанат да ме уважават, ако допусна такава волност.

Зяпах я недоумяващо. Представа си нямах за какво говори.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попита тя.

— Да, госпожице — отвърнах.

— Убедена съм, че не го направи нарочно и че си възпитано момче. Все пак ще те помоля в бъдеще да сдържаш емоциите си, става ли? — Сложи ръка на рамото ми и добави: — Ти си сред любимците ми.

Аз също я хванах за рамото и казах:

— И вие сте сред любимките ми. — После й намигнах.

На път за вкъщи размишлявах върху случилото се и самодоволно се усмихвах. Вече знаех, че госпожица Уилър наистина ме харесва — разбрах го по реакцията й, след като й намигнах — изчерви се и се ококори. Затова й намигнах още веднъж и си тръгнах.

На третокласниците в основното училище в Сойертън Спрингс преподаваха две учителки: госпожица Уилър, която беше красива и любимка на всички, и госпожа Тротър. Госпожа Тротър беше ниска и широка. Точно така — не беше пълна, а широка. Очите й бяха изпъкнали, червената коса над плоското й чело стърчеше на кичури, напомнящи пламъците на ада. Тя се клатушкаше като патица из двора на училището и крещеше на децата като някой побъркан трол. Затова й бяхме лепнали прякора Тролката Тротър.

Докато бяхме във втори клас, отправяхме горещи молитви към Всевишния да протегне могъщата си ръка и следващата година да ни сложи в класа на госпожица Уилър:

— О, Всемогъщи Боже, бъди милостив към нас! Пощади ни от Тролката Тротър.

Веднъж дори казах молитвата у дома преди вечеря. Мама се намуси, но баща ми така се разсмя, че студеният чай, който пиеше, взе да пръска от носа му.

Трети клас с госпожица Уилър беше вълнуващ, прекрасен. Всеки ден след часа по аритметика играехме на „Покажи и разкажи“ и понеже участвахме по азбучен ред, аз винаги бях пръв.

Помня, че пожънах големи успехи с едно мъничко плъхче, снимката на Елвис и кюлотите на баба ми, които бяха великански.

Обикновено за тази игра всеки изваждаше по нещо от един чувал, но понякога ни се разрешаваше да излезем в коридора, за да подготвим представянето си. Деня, за който ще ви разкажа, бях получил такова разрешение и с Кевин Пъркинс, който щеше да ми асистира, се оттеглихме навън. Аз стъпих в левия крачол на грамадните кюлоти, Кевин — в другия и победоносно се върнахме в класната стая. Госпожица Уилър се изчерви като домат, но не ни се скара, заради което мислено й свалих шапка.

След малко излязохме в коридора, изпълнени със самодоволство от очевидната си победа. Този път Лий Пейтън, който носеше най-различни гадости от лекарския кабинет на баща си, нямаше да ни задмине. Облегнахме се на гардеробчетата, за да помогна на Кевин да се измъкне от крачола, обаче в този момент вратата до нас се отвори — беше госпожа Тротър.

Видя ни едва когато се озова по средата на коридора. Спря като ударена от гръм, тръсна глава, сякаш да се увери, че не сънува, след което издаде звук, напомнящ крякане на гигантска жаба, и се спусна към нас. Много добре знаехме какво ни очаква, затова побягнахме. Затичахме се по коридора, обаче тя не се отказа, а ни последва. Все едно бяхме свили нейните кюлоти и ни гонеше, за да си ги вземе.

— Господи! — запъхтяно извика Кевин. — Спаси ни от Тролката Тротър!

Озовахме се навън, прекосихме игрището и заобиколихме училището. Беше като надбягване с чували, само че в нашия случай двамата състезатели бяха в един и същи чувал. Щом паднеше Кевин, падах и аз и обратното. Толкова се бяхме панирали, че не ни хрумна да се измъкнем от тъпите гащи.

Не след дълго се озовахме на отправната си точка. Втурнахме се в стаята на госпожица Уилър и затръшнахме вратата под носа на Тролката Тротър. Бум! Тя се блъсна в нея като локомотив. Надникнахме през прозорчето във вратата и видяхме как забели опулените си очища и изчезна от полезрението ни.

По-късно научих, че госпожица Уилър е обяснила всичко на директорката и е усмирила госпожа Тротър. Не ни наказаха, нашите не разбраха какво е станало и аз вече твърдо вярвах, че госпожица Уилър е най-прекрасната учителка на света.

През годините тя много пъти ни се притичваше на помощ. С нея останахме приятели дори когато не бях в нейния клас, но тъй като заветната й цел беше да стане гимназиална учителка, имах късмета да ми преподава няколко години.

Следващата ми среща с нея беше в седми клас в часовете по литература. Веднъж тя ни постави задачата да пародираме стихотворения от учебника, тоест да напишем „свои куплети“, като се придържаме към стила на дадения автор и направим така, че всеки да познае оригинала.

Тъй като още се опитвах да й направя силно впечатление, избрах най-дългото стихотворение в учебника и се издъних яко. Според мен най-сполучлива беше работата на Лий Пейтън, написал пародия на „Дървета“ — класическото произведение на Джойс Килмър. Текстът гласеше: „Май няма друга поема омайна като тази за пръста на крака ми. Пръст, който лете може да носи белези от коренища, спъвали краката ми боси“.

С течение на времето любовта ми към госпожица Уилър прерасна във възхищение към преподавателските й методи. Часовете й бяха изпълнени със смях и силни усещания, същевременно тя изискваше уважение. В същия ден, в който писа на Лий шестица за „Пръста“, не се поколеба да го перне с показалката, задето я беше нарекъл ловка манипулаторка.

Много се зарадвах, че през първата година в гимназията се паднах в нейния клас. Зарадвах се и като видях, че не се е променила. Обсъжданията по време на часа често се пренасяха в занималнята, която също беше под нейно ръководство. Почти всички се бяхме записали за занималнята и до ден-днешен повечето ми спомени от гимназията са свързани с госпожица Уилър и онези безкрайни дискусии.

Разговаряхме, спорехме, шегувахме се и я бъзикахме за тренера Рейнсбъргър, който миналата година я беше завел на „малката ни абитуриентска вечер“, издокаран със смокинг и… маратонки. Струва ми се обаче, че заради фамилиарниченето настъпи момент, в който започнахме да се смятаме за равни на госпожица Уилър. И самоувереността ни изигра лоша шега.

Изтълкувахме погрешно нейния интерес и грижи за нас и решихме, че всяка наша пакост ще остане ненаказана. Можехме да избегнем да ни пише оценка нула на много важно контролно, ако бяхме запомнили думите й: „Запомнете, че всяка измама води до много неприятни последствия“.

Беше хладна мартенска утрин — не студена, а хладна. С Кевин, Лий и Дики още в ранни зори бяхме отишли при езерото Боман да хвърлим въдиците преди училище. През този ден рибата кълвеше като омагьосана. Кевин и Дики вече бяха уловили разрешената бройка костури, на нас с Лий ни оставаше по още един.

Обсъдихме положението и преценихме, че проблемът е във времето. След по-малко от трийсет минути трябваше да сме в клас. Досега никой не беше достигал разрешения лимит, а сега всеки от нас имаше шанс за това постижение. Дики обаче изтъкна, че ако чакаме да уловим още два костура, ще закъснеем за училище. А днес беше най-важното контролно за срока.

— Голямо чудо! — отсече Кевин. — Ще кажем на госпожица Уилър, че сме спукали гума. Като нищо ще ни повярва. А контролното ще направим в занималнята.

Речено — сторено. Наперено влязохме в стаята на любимата ни учителка тъкмо когато удари звънецът за втория час. Тя вдигна поглед от книгата, която четеше, и попита:

— Къде бяхте?

— Пътувахме с моята кола, госпожице Уилър — каза Лий, — и спукахме гума на улицата зад железарията на Хенли.

Госпожица Уилър ме погледна. Кимнах.

Кевин се намеси:

— Бързахме да не пропуснем контролното, обаче не успяхме да дойдем навреме.

Госпожица Уилър ме погледна. Кимнах.

— Добре — каза тя. — Щом сте готови за контролното, ще го направите сега.

Опитахме се да скрием усмивките си и тръгнахме към чиновете си. Обаче госпожица Уилър ни спря:

— Този път ще седнете в четирите ъгъла на стаята. — Подчинихме се, а най-умната учителка, която съм имал, добави: — Есето, което искам да напишете, е отговор на един въпрос. А въпросът е… — Тя замълча за миг. — Въпросът е следният: коя гума спукахте?