Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (12) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Единайсета глава

— Вече не съм малък! На единайсет съм!

Това казах на мама, преди да избягам от къщи. Вече не помня с какво „престъпление“ беше предизвикала желанието ми да се махна от дома си, но дори сега съм сигурен, че поведението й спрямо мен беше неприемливо. Бях зрял човек. Имах си гадже. Почти се бях научил да се оригвам като баща ми. Дори веднъж бях пушил пура. Вярно, че беше от паламида, свита в бакалска хартия, и си изповръщах червата, но важното беше друго: бях четвъртокласник. И то с богат житейски опит.

Обаче мама се отнасяше с мен като с невръстно дете. Нямах намерение да търпя подобно отношение, затова намислих да избягам.

Взех решението като зрял човек, без да прибързвам. Внимателно го обмислях цели пет минути. Разполагах с време. Беше събота и не бях на училище.

Важно е да се знае, че ако искаш бягството от дома да е купон, трябва да си имаш компания. Майк Роулс беше на гости при баба си, тоест не можех да разчитам на него. Всъщност май беше за добро, понеже по-малкият му брат беше ужасно плямпало и сто на сто щеше да ни издаде. С Шарън Холбърт щеше да ми е приятно, обаче не ми подхождаше да бягам с момиче. Така или иначе Шарън беше готина. Бягаше по-бързо от мен и за момиче беше страхотен пич. Оставаше ми Кевин Пъркинс. Спрях се на него поради три причини. Първо, техните работеха в събота и не си бяха вкъщи. Второ, живееше на Чероки авеню, тоест откъм моята страна на четирилентовата магистрала, която ми беше забранено да пресичам. И трето, Кевин щеше да ми се подчинява безусловно. Според мен това беше приоритетно качество за един партньор. В крайна сметка когото и да изберях, щеше да ме изпее пред нашите, ако се издънехме.

Забравил съм с какво мама предизвика гнева ми през онзи паметен ден, но като излязох от къщи, я погледнах „особено“. Дори сега, докато пиша тези редове, не знам какво е да гледаш особено. Всички деветгодишни хлапета гледаха така. Правят същото и до ден-днешен. Въпросният поглед, съчетание от гняв, предизвикателство и страх, е детската реакция на нещо, което родителят е казал. Родителите го недолюбват, затова не го коментират, само се сопват:

— Я не ме гледай така!

През онзи ден и мама ми каза същото.

Обаче аз се метнах на велосипеда и я стрелнах с възможно най-особения си поглед.

Кевин ме чу, когато влязох в гаража (в спиците на колелото бях затъкнал карти за игра, които плющяха) и излезе от дома си. Споделих с него плана си и той го прие с въодушевление. Каза, че и без това от няколко седмици обмислял да избяга от къщи.

Първата ни работа беше да се снабдим с провизии. Възползвахме се от отсъствието на господин и госпожа Пъркинс и нападнахме килера им. Давахме си сметка, че не бива да се товарим много, затова взехме само жизненоважни артикули: туршия с копър, картофен чипс, опаковка и половина бисквити „Орео“, един бял хляб, пакетче вакуумирана и нарязана шунка, което и до днес струва седемдесет и девет цента, кесия дъвчащи бонбони, четири кутийки кибрит, за да си запалим огън, ако се наложи да нощуваме на открито, кутийка с клечки за зъби, за да ги дъвчем, докато седим около огъня, в случай че ни се наложи да нощуваме на открито, и два флакона спрей против насекоми, който щеше да ни потрябва, ако ни се наложеше да нощуваме на открито.

На излизане Кевин грабна три восъчни устни хармоники, останали от последния Хелоуин преди единайсет месеца. Спомням си, че те бяха единствените излишни предмети, които си позволихме, и той ме нави да ги вземем. Обясни, че можем да сдъвчем едната и да свирим на другите две, докато седим край огъня, ако ни се наложи да нощуваме на открито.

Към два и половина следобед се измъкнахме от къщата на семейство Пъркинс. Щяхме да тръгнем трийсет минути по-рано, обаче Кевин се забави, докато намери картите за игра на баща си и по мой пример затъкна няколко в спиците на велосипеда си.

Подкарахме по алеята за коли, после се понесохме надолу по стръмното Чероки авеню; използвам думата „понесохме“, защото заради двайсеткилограмовите раници на гърбовете ни скоростта ни беше към трийсет километра в час. Велосипедите ни бучаха като мотоциклети „Харли“, вятърът свистеше в късо подстриганите ни коси. Нададохме вик — вик на свобода, на неописуемо щастие. Ето какво било да си самостоятелен човек! Усещането беше върховно!

След около трийсет секунди се сблъскахме с една от грозните метафори на живота. Тъкмо когато се носехме като волни птици, жестоката действителност ни изненада: налагаше се да изкачим възвишението, за да продължим нататък. Изведнъж приключението престана да ми се струва толкова романтично. Ние, двамата зрели деветгодишни господа, нарамили тежки раници, запъхтяно бутахме велосипедите по нанагорнището. Дори картите в спиците не плющяха радостно, а някак уморено: „Шляп… шляп… шляп“. Това ли било да си самостоятелен? Изобщо не беше върховно.

Спряхме да си починем край езерото на Боби Дейл. С облекчение свалихме от раменете си тежките раници и се проснахме под висок бор. Всъщност това място би трябвало да се нарича Застоялия вир на Боби Дейл, но тук се въдеха грамадански платики и доста водни змии, затова за нас, четвъртокласниците, си беше езеро. Освен това се намираше отвъд магистралата, която ми беше забранено да прекосявам, обаче Кевин беше избрал накъде да се движим. Дотук с намерението ми да го командвам.

Малко след като довършихме последния пакет с чипс, се сетихме, че не сме си взели нещо за пиене. Начаса си представих как нашите ме намират умрял от жажда сред пустошта и въображаемата картина стопли душата ми. Кевин ме върна към действителността с поредната си гениална идея.

— Да начупим на парчета восъчната хармоника и да ги дъвчем! — предложи въодушевено. — Така в устата ни ще се образува слюнка! — (Мисля, че той използва думата „плювня“.) — Така правят индианците — знам го със сигурност.

Да му се не види! Започвах да мисля, че той не приема на сериозно положението ни. Дори аз знаех, че индианците нямат восъчни устни хармоники.

В този момент чухме шум от автомобилен двигател. Вдигнах глава и кръвта ми се вледени. Зад волана седеше… майка ми.

— Леле, братче — прошепна Кевин, — виж й погледа!

Погледът на майка ми беше съвсем различен от онзи, за който говорих преди малко. И също като всяко дете от сътворението на света насам знаех какво означава: спукана ми е работата. С мен беше свършено. Скоро щях да съм само дух. Нещо от миналото. Призрак. Мъгла. Спомен.

Мама слезе от колата и първото, което забелязах, беше поведението й, докато вървеше към нас. Беше… беше спокойна. Спокойна ли?! „Бог да ми е на помощ! Сбогом, Кевин! Сбогом, живот!“

— Сложете велосипедите в багажника — нареди ни, грабна пълните раници, все едно бяха леки като перца, и тръгна към автомобила. Остави ги отзад, завърза с връв багажника и съпроводи двама ни с Кевин до предната седалка; направи ми впечатление, че за пръв път в живота си пропусна да ни подсети да сложим предпазните колани. Единственото, което наруши гробната тишина в купето, беше заканата й, неизменно означаваща, че съм загазил:

— Доста ще има да обясняваш, когато се приберем у дома, господинчо!

Спряхме пред къщата на семейство Пъркинс и Кевин слезе, без да ми продума. Можеше поне да каже: „До скоро!“ или „Беше голям купон“. Само че той не продума. Сигурно беше прекалено зает да мисли какво ще му се случи. Страхуваше се, че ще потърсят майка му по телефона. Тези обаждания са кошмар за всяко дете. Чрез тях родителите споделят помежду си шпионска информация. Ние, хлапетата, неизменно бяхме жертвите на тази шпионска мрежа. Лошите новини обикновено бяха предшествани от следната фраза: „Днес ми телефонира госпожа Джоунс…“.

По пътя до нас майка ми не обели нито дума. Дори не ме погледна.

Следобеда ми остави няколко часа (които ми се сториха дълги като години) за размисъл върху съдбата ми, после започна изтезанието.

— Първо ще ти кажа — подхвана, — че съм потресена от днешната ти постъпка.

„Изобщо не съм изненадан“ — казах си.

— Главата ми не го побира! Не вярвах, че си способен така безочливо да пренебрегнеш чувствата ми.

Не знаех какво означава „безочливо“. Дали не беше мръсна дума?

— А като капак си повлякъл със себе си Кевин Пъркинс! А може би той е бил инициаторът, а? Така или иначе бъди сигурен, че довечера ще телефонирам на госпожа Пъркинс.

Виж ти! Най-лошите ми предчувствия не се сбъдваха. Мама ми четеше обичайното конско. Сега щеше да каже какво биха сторили родителите й, ако им беше погодила такъв идиотски номер.

— Младежо! — С всеки миг гневът й нарастваше. — Знаеш ли какво щяха да ми направят нашите, ако бях прекосила магистрала с четири платна?

„Брей! Момент така! Чакай малко!“ Не бях сигурен, че съм чул правилно последното изречение. Наистина ли тя спомена нещо за магистрала с четири платна? Заслушах се по-внимателно.

— Можеше да те блъсне кола!

Ура! Направо не беше за вярване! Бях извадил луд късмет! Аз, беглецът от родния дом, бях заловен и изтезаван с „конско“, задето съм прекосил някаква си тъпа магистрала! Майка ми така и не беше разбрала, че съм възнамерявал завинаги да я напусна! Бог ми се беше притекъл на помощ! Точна така. Той беше в основата на чудодейното ми избавление.

Умът ми заработи на бързи обороти. Наведох глава, за да скрия усмивката си, и се насилих да пусна една-две сълзи. Щяха да ме накажат за пресичане на магистралата. Всяко дете на света знае колко леко е това наказание в сравнение с онова за бягство от дома. Ако Кевин си държеше езика зад зъбите (в което не се съмнявах — нали той щеше да изпълнява нарежданията ми), щях да се отърва ни лук ял, ни лук мирисал.

До осем вечерта светът беше прекрасен. Като се прибра у дома, татко поигра с мен на баскетбол, вечерята беше вкусна и сестра ми се държеше почти човешки. След това с нея се хванахме да играем на монополи и дори татко благоволи да ни прави компания. По принцип съботните вечери той редеше пасианси, обаче днес се оплака, че някои карти от тестето липсвали. Едва когато мама застана на прага на дневната, осъзнах, че по някое време е излязла, без да я забележа. Първа я видя сестра ми и се изниза като връв. Забелязах, че татко гледа мама. После установих, че тя гледа двама ни с него. Не! Гледаше само мен! И не само ме гледаше, ами погледът й не вещаеше нищо добро!

— Младежо — каза, — току-що ми телефонира госпожа Пъркинс.