Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (10) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Девета глава

В малките градчета правилото, че всички се познават помежду си, може да ти е от полза или да ти навреди. От една страна, винаги можеш да разчиташ на мъдър съвет и в краен случай дори на помощ. От друга, нищо не остава в тайна. И ако не искаш да знаеш какво мислят другите за действията, мислите или облеклото ти… тогава трябва да се преселиш другаде.

Ето няколко примера. Според сойертънспрингския „Часовой“ (осмият в класацията на най-старите вестници в щата) потомците на Джон Пол и на Бърнис Елинор Кайзер наскоро бяха организирали семейна среща в залата към Обединената методистка църква. Всички от фамилията Кайзер на възраст под седемдесет години бяха донесли по едно покрито блюдо с храна. Тази новина беше отразена на първа страница.

На втората се споменаваше как наскоро Катрина Андерсън е получила алергичен пристъп, а в дописката, озаглавена „ГРЕЙНДЖЪР ЗАКЪСВА СЪС ЗДРАВЕТО“, подробно се описваше сърдечния пристъп на Грейнджър Кларк. Цитиран беше доктор Пейтън, който твърдеше, че състоянието на пациента е стабилно, но не бе пропуснато и мнението на госпожица Луна, според която положението на Грейнджър хич не било розово.

На трета страница се намираше списъкът на хората с изтекъл абонамент за „Часовой“. Имената им бяха отпечатани с едър шрифт. Всеизвестно беше, че името ти ще остане във вестника, докато не си подновиш абонамента, затова хората бързаха да платят.

Изключение правеше само Роджър Лъкър. Двамата с жена му Карол от девет години бяха в списъка. Роджър беше казал на Били Пат Уилямс, че и без това никога не чете „Часовой“ и че не възнамерява като всички други да плати на осемдесет и три годишната госпожица Една Тигпен, притежателка на вестника, за да извади името му от „черния списък“.

— Нека ме съди! — беше процедил пред Били Пат. И след девет години повечето хора в градчето смятаха, че не го е казал на шега.

На трета страница бяха и обявите. Джанел Уилямс, дъщерята на Били Пат, предлагаше услугите си като детегледачка, а Том Хенли предлагаше под наем неонов надпис във формата на стрелка. Фонси Булард продаваше маскировъчното облекло (в комплект с ботуши), което мъжът й й беше подарил за Коледа, а някой търсеше да купи добро ловджийско куче птичар. Този някой обаче беше пропуснал да напише името или телефонния си номер.

Както обикновено рекламите бяха най-отдолу на същата страница. И както обикновено тук беше поместена бележката от госпожица Една, с която тя предупреждаваше „читателя“ да не обръща внимание на обявата за надомна работа.

„ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! — пишеше в бележката. — Работата се предлага от някого в Минесота и сигурно е някакво мошеничество. Рекламодателят обаче дава по сто долара за карето във вестника и никога не е закъснял с плащането. Докато продължава да е коректен във финансово отношение, ще продължим да отпечатваме рекламата му, но като отговорни членове на това общество сме длъжни да информираме вас, нашите читатели, че най-вероятно става въпрос за измама. Подпис: Издателката.“

Този месец към обичайните материали във вестника в средата на четвъртата, последна страница беше публикувано нещо, което предизвика всеобщ интерес: обява за набиране на средства за оркестъра. От три години насам оркестърът на местната гимназия, носещ гръмкото название „Маршируващите баракуди“, събираше пари за нови униформи. Осемстотин долара ги деляха от заветната цел и повечето хора в Сойертън Спрингс вярваха, че тази година за последен път хлапетата ще носят униформи, взети назаем.

— Няма ли да е страхотно — каза Джини Уилямс на Комитета на майките на оркестрантите — да видим нашите двайсет и три деца с униформи, които са им по мярка и в подходящ цвят?

В комитета влизаха Джини, Бети Джо Косър, Фонси Булард и Мелани Мартин. Само дъщерята на Джини беше в оркестъра, но Бети Джо и Фонси имаха по-малки деца, които щяха да се облагодетелстват от програмата, а Мелани беше съпруга на Майк Мартин.

Освен собственик на погребалното бюро Мартин беше и диригент на оркестъра. Преди няколко години директорът на гимназията Пол Крупин научи, че Майк е завършил университета със стипендия като отличен изпълнител на туба, и го помоли да сформира училищен оркестър.

— Помисли колко ще е хубаво, Майк — каза му. — Когато сме домакини на футболните мачове, много зрители си тръгват на полувремето. Налага се да направим нещо, за да ги задържим.

И Майк се съгласи да помогне.

В началото оркестрантите изобщо нямаха униформи; ето защо през първата година той ги накара да носят джинси и бели тениски с пакети цигари, затъкнати в навитите им ръкави. Тъй като изпълняваха музика от петдесетте, щеше да изглежда, че нарочно са облечени така. Само че през третата четвъртина на последния мач за сезона тромпетистът Брад Ролинс взе, че запали една цигара и я изпуши. Скоро след неприятната случка Майк съобщи на родителите на музикантите, че му е хрумнала друга идея.

И наистина беше така. Другата година учениците бяха с вехти военни униформи, които той беше взел назаем от Военновъздушните сили, и изпълняваха патриотични песни. Следващата носеха каубойски шапки и свиреха кънтри музика. После дойде ред на бански гащета и хитовете на „Бийч Бойс“. Тъй като след това половината музиканти се тръшнаха болни цели две седмици, беше взето решение да се използват старите униформи на гимназията във Фоли, докато се съберат пари за снабдяване на оркестъра със собствено отличително облекло.

Въпросните униформи бяха доста износени и на нашите музиканти им беше криво, че носят дрехите на конкурентите си, но Майк заяви:

— Избирайте — или вехти униформи облечете, или вкъщи останете.

Така или иначе тези облекла още се носеха от „Маршируващите баракуди“.

— Какво ще предприемем сега? — попита Джини, след като откри събранието. — Миналата година продавахме шоколади и свещи. Предишната — коледни елхи и карти за обществена осигуровка с месингово покритие.

Мелани отпи от кафето си и замислено промърмори:

— Събирали сме пари с миене на коли, устройване на вечери със спагети и карнавали за Хелоуин. Аз си харесвам месинговата карта. Дали е възможно компанията да изработи от месинг и църковните бюлетини? Ще са прекрасни сувенири.

— Да организираме разпродажба на стари дрехи — предложи Бети Джо.

Фонси се засмя:

— Скъпа моя, повечето хора в този град вече носят стари дрехи. Самата аз не искам повече вехтории.

— Какво ще кажете за предметна лотария? — попита Мелани.

— Нямаме предмети, които да раздадем на печелившите.

— Вижте какво, или ще измислим нещо, или ще върнем парите на всички — отсече Мелани.

За момент дамите замълчаха, после Фонси се ококори:

— Страхотна идея!

— Какво? — хорово попитаха другите. — Какво е страхотна идея?

— Помните ли библейската притча, в която онзи човек раздаде таланти на трима други?

— Талантите са пари като доларите, нали така? — попита Бети Джо.

— Именно. Та той им заръчал да вземат талантите и да ги умножат, накрая възнаградил онзи, който спечелил най-много.

— Само дето не разбирам какво ни засяга това — отбеляза Мелани.

— Наистина ли не разбираш? От парите, които вече сме събрали, ще дадем на всекиго в града известна сума — да речем десет долара — и ще видим какво ще направят с тях.

— Хм, може и да има ефект — заяви Джини.

Фонси се изправи.

— Със сигурност ще има. Мел, изтегли от банката цялата сума. Поискай да ти я дадат в десетдоларови банкноти. Докато те чакаме, ще съставим списък на онези, които ще получат пари. И не се мотай, а се връщай бързо.

Отначало хората бяха недоверчиви. Отдавна не се беше случвало някой да стои на Мейн стрийт и да раздава десетдоларови банкноти. Обаче и най-големите скептици се успокоиха, когато майките на малките музиканти обясниха за какво става дума и най-вече след като излезе материалът във вестник „Часовой“. За беда повечето жители на Сойертън Спрингс заеха изчаквателна позиция.

На хората, които се съгласиха да участват, беше казано, че разполагат с трийсет дни да направят нещо с парите. „Това е инвестиция в нашия град и в децата ни“ — пишеше във вестника. Повечето участници бяха ентусиазирани, обаче се оформи и група, която яростно оплю проекта. Членовете й смятаха, че с подобна задача е редно да се нагърби Комисията по образованието. Освен това според тях планът нямаше да проработи.

— Не ми пука за мнението им! — каза Майк на Мелани, докато обядваха заедно. — Опитаме ли се да направим нещо хубаво, винаги се намират самозвани критици. Бива ги да ни поучават, че тази или онази идея е глупава, но не си помръдват пръста да сторят каквото и да било. Също като във вица за онзи, който знаел пътя, обаче не можел да шофира. Идеята ще проработи, ако здраво се захванем за работа.

Само седемнайсет души се съгласиха да участват в експеримента и отначало Фонси беше обезкуражена. Скоро обаче видя невероятните резултати, които могат да постигнат шепа хора, обединени от обща цел. Със своите десет долара Кати Ролинс купи брашно и мая. Омеси и изпече хлябове и ги продаде на съгражданите си. Вложи целия оборот в още брашно и мая и повтори процеса. В края на месеца вече разполагаше със 108 долара. Гленда Пъркинс купи две бели саксии, изрисува ги със слънца и ги продаде по 15 долара. Направи същото още седем пъти и изкара 210 долара. Били Пат купи дървен материал и изработи два бастуна. Джини ги изографиса и като превъртяха няколко пъти парите, в края на месеца имаха 120 долара. Дъщеря им Джанел припечели още 55 от бродериите си.

Том Хенли се захвана да продава безалкохолни напитки заедно със стоките в железарията си и изкара 165 долара. Джо Булард, съпругът на Фонси, купи голяма кутия с препарат за лъскане на коли и спечели цели четири стотачки. Неколцина негови приятели заявиха, че си е струвало да дадат трийсет и пет долара, за да гледат как той се поти над автомобилите им. И Джо беше доволен.

Всъщност всички бяха доволни. Сю Карпър връчи на Фонси 89 долара и се разплака от гордост и щастие.

— Нямам дете в оркестъра — каза, — но ви благодаря, че ми позволихте да подпомогна осъществяването на такъв прекрасен замисъл.

Накрая на месеца седемнайсетте души, приели предизвикателството и осъществили идеите си, бяха поразени от постижението си. Натрупаха банкнотите и монетите върху масичката в стаята на оркестъра, заръкопляскаха и нададоха радостни възгласи.

Кевин Пъркинс: ръчно изработени плочки за домино — 100 долара

Роджър Лъкър: продажба на разсад за домати — 105 долара

Мелани Мартин: сливови кексчета — 120 долара

Майк Мартин: домашно приготвени фъстъчени бонбони — 80 долара

Пол Крупин: лъскане на обувки — 180 долара

Карол Лъкър: правене на маникюри — 140 долара

Уейд Уорд: подновяване на мебели — 345 долара

Джери Андерсън: боядисване на перила на тераси — 100 долара

Ребека Пейтън — изработване на керамични изделия — 76 долара

Членовете на Могъщата седемнайсеторка, както се бяха кръстили сами, събраха общо 2543 долара, които със сигурност щяха да стигнат за униформи на децата им. Според мен обаче постигнаха нещо много по-важно. Дълго след като новите униформи се протриеха и избелееха, децата от Сойертън Спрингс щяха да си спомнят за седемнайсетте възрастни, които намериха начин да осъществят замисъла си.

Критиците им обърнаха гръб, скептиците им се присмиваха, но униформите бяха купени. Никога не подценявайте силата на група хора, които имат мечта, подклаждана от ентусиазъм. Майк се изрази съвсем точно и на място в специалното интервю за „Часовой“: „Независимо дали мислим, че можем да постигнем нещо, или смятаме, че е непостижимо… и в двата случая имаме право“.