Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (11) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Десета глава

Преди няколко дни в Сойертън Спрингс за малко не се разрази юмручна схватка между Том Хенли и Кевин Пъркинс, въпреки че бяха съседи и дългогодишни приятели. През този ден двамата се срещнаха на Мейн стрийт срещу железарията на Том.

— Виж сега — подхвана Кевин, — ние с Гленда ще гласуваме „за“. Дано в този град има достатъчно интелигентни хора да подкрепят този проект.

Том стисна зъби и процеди:

— Да не намекваш, че съм тъп?

След секунда двамата взеха да се блъскат като ученици и запъхтяно да повтарят: „Ти ли ще ме учиш бе?“ и „Да видим дали ти стиска!“.

За щастие в свадата се намесиха здравомислещи хора и разтърваха противниците, преди да се стигне до размяна на юмручни удари, обаче никой не попита какво е предизвикало свадата — отговорът беше известен.

Всичко започна в понеделник вечерта, когато Роджър Лъкър се появи на събранието на градския съвет. Тъй като беше закъснял, седна най-отзад. От години тези събрания бяха само обществено събитие без особено значение. Отново и отново се обсъждаха едни и същи проблеми: местата за паркиране, глобите за неправилно изхвърляне на боклука; редовно избухваха спорове за данъците върху недвижимото имущество. Събитието беше почти развлечение за присъстващите — начесваха си езиците, пиеха по чаша кафе и се разотиваха по домовете си.

Роджър нетърпеливо чакаше Рик Карпър да приключи речта си в защита на налагането на закон домашните кучета да се водят на каишки по улиците на града и се усмихваше на госпожица Луна Майерс, седнала от другата страна на пътеката. Двете с Една Тигпен бяха дошли да изкажат ежемесечното си негодувание от нередовното извозване на сметта. Роджър се огледа и си помисли: „Май целият град е тук тази вечер“. Дойде неговият ред и когато се изправи, почувства, че краката му се подкосяват. Жена му Карол не го беше придружила на събранието, понеже не одобряваше онова, което той възнамеряваше да съобщи. Насили се да я прогони от ума си, покашля се и се обърна към градските съветници:

— Добър вечер. Аз съм Роджър Лъкър, собственик на агенция за недвижими имоти „Роджър Лъкър“…

— Извинете — прекъсна го Дик Ролинс, — на коя фирма казахте, че сте собственик?

Всички се разсмяха, а Роджър почервеня като домат. Присъстващите прекрасно знаеха кой е и какво работи, освен че изпълнява длъжността на единствения градски полицай. Та нали Роджър беше израснал в Сойертън Спрингс. Обаче им правеше удоволствие, че човек, когото познават от трийсет и седем години, е принуден да съобщава името и професията си всеки път, когато се здрависа с някого.

Той се престори, че не забелязва присмехулните подвиквания. Изчака да стихнат и продължи:

— Инвеститор, който не е местен жител, има желание да направи игрище за голф край езерото Боман и да превърне Сойертън Спрингс в курортно градче.

В залата настъпи гробовна тишина, все едно някой беше натиснал бутон. Неколцина мъже свъсиха вежди и се понадигнаха от столовете си. Дори дамите, отговарящи за кафето, престанаха да наливат в чаши димящата течност. Чуваше се как всички преглъщат.

Ако Роджър се стремеше да привлече вниманието им, то беше постигнал целта си. Със същия успех можеше да каже: „Аз съм Роджър Лъкър, собственик на агенция за недвижими имоти «Роджър Лъкър», и съм дошъл да открадна децата ви“. Реакцията на присъстващите щеше да е същата.

От този момент нататък събранието прерасна в бурен скандал — хората се заканваха и сипеха обидни думи, докато се умориха и се разотидоха. Самият Роджър, който се досещаше какво ще се случи, предвидливо се изниза минути след съобщението си. Подкара като бесен патрулната кола по нанагорнището на Чероки авеню и зави по „Кийтинг“, придружен от скърцането на автомобилните гуми. На минаване край къщата на Дик Ролинс промърмори „Кретен!“ и след малко удари спирачки пред своя дом.

Затръшна мрежестата врата, измарширува в дневната и процеди на жена си, която седеше със скръстени ръце на канапето:

— Нещастни селяндури!

Карол не помръдна, само стисна устни и се втренчи в него.

— Загубени селяндури! Не си знаят интереса.

Жена му отново не продума и той отиде да си легне.

Роджър и Карол живееха в къщата с три стаи и две бани, откакто се бяха оженили преди дванайсет години. Имаха две деца — син Бен на три години и дъщеричка Келси, която още беше пеленаче. Бракът им беше стабилен, въпреки че двамата се различаваха като огъня и водата.

Карол беше удовлетворена от своя дом, град, семейство и от целия си живот. Роджър пък беше неудовлетворен от професията си. От 1989, когато получи лиценза си, беше единственият брокер в града, който никога не беше виждал къща с повече от три стаи. Години наред мечтаеше за големия удар, докато изневиделица чудото се случи. Във вторника преди една седмица изискан мъж със скъп костюм и обувки от крокодилска кожа дойде без предварителна уговорка в кантората на агенцията и поиска Роджър да му покаже изворите, с които беше известно градчето. Първо обаче зададе няколко въпроса. Откъде извира водата — от тресавище или от скала? Чиста ли е? Кой притежава земята, на която се намират изворите? Съобщи, че представлява голяма компания за проучване и експлоатация със седалище в Атланта, и обясни какви обекти ги интересуват. Роджър веднага го закара с колата си до изворите, които се намираха зад методистката църква, изливаха се в езерото Боман и осигуряваха снабдяването с вода на целия град. Изворите, езерото и сто двайсет и деветте акра около тях бяха дарени на града от Торнтън Боман преди повече от едно столетие. На практика земята, върху която беше построена методистката църква, също беше общинска собственост, но това не представляваше проблем.

Човекът от Атланта огледа терена (често правеше снимки и непрекъснато диктуваше на миниатюрното си записващо устройство) и помоли Роджър да го закара обратно до колата му, която беше оставил пред кантората на брокера. Преди да седне зад волана, той се обърна към Роджър и каза:

— Предлагаме на Сойертън Спрингс пет процента дялово участие и 700 000 долара за целия парцел. Плащането на сумата ще е в брой и еднократно. Дяловото участие включва дивиденти от курортния хотел и игрището за голф. Искам писмен отговор в срок от две седмици, считано от днешната дата. — И потегли.

Роджър изтича в кантората си, заключи вратата и се захвана да изчислява комисионата си върху 700 000 долара.

— Две седмици — промърмори. — Разполагам с две седмици, за да уредя сделката.

До девет часа сутринта след събранието на градската управа всеки мъж, жена и дете в Сойертън Спрингс вече имаше мнение за Роджър Лъкър. За едни той беше спасител на икономиката на градчето, за други — алчен манипулатор.

Били Пат Уилямс и съпругата му Джини бяха сред привържениците на проекта.

— Ще е благоприятен за бизнеса в нашия район — заяви Били, — освен това открай време искам да играя голф.

Рик Карпър също беше „за“. В своя Пътуващ магазин той предлагаше и стикове за голф, но за седемнайсет години не беше продал нито един.

Джо Булард и Дик Ролинс предвождаха групата бизнесмени, които настояваха да повикат човека от Атланта, да му благодарят и после хубавичко да натупат Роджър.

Най-яростните привърженички на статуквото бяха госпожиците Луна Майерс и Една Тигпен, председателки на Дружеството по генеалогия. Собственоръчно изработиха табели с лозунги и организираха демонстрация около езерото Боман. Лозунгите гласяха: „Помощ! Спасете нашите извори!“ и „Голфърите играят комар и псуват — искаме ли ги сред нас?“.

В качеството си на издателка на вестник „Часовой“ госпожица Една Тигпен посвети цял брой на полемиката. Поместени бяха снимки на семейства, които са си устроили пикник край езерото Боман, и коментари на противници на промяната. Доктор Лий Пейтън беше заявил, че ако е искал да живее в град, пълен с непознати, е щял да се пресели в Бирмингам.

Набиваше се на очи липсата на противоположни мнения.

— Аз съм собственичка на проклетия вестник — отсече госпожица Една — и ще публикувам каквото си искам! — И изпълни заканата си.

Най-големият шедьовър обаче бяха писанията на госпожица Луна. В редовната си седмична рубрика „Моето мнение“ тя наистина съобщи на куцо и сакато какво мисли. Материалът й изобличаваше наглите предприемачи и Роджър Лъкър и оплюваше всякакви промени. Стигаше дотам, че на няколко пъти споменаваше Сатаната. В края на дописката госпожица Луна задаваше следния въпрос: „Когато цялото ни градче бъде заличено и заменено с плувни басейни, тенискортове и игрища за голф, какво ще работят нашите деца?“.

Всъщност тя повдигна и много важна тема, върху която другите не се бяха замислили: какво ще стане с методистката църква, която беше построена на това място през 1920 година. „Има ли опасност да бъде превърната в клуб? Или грешниците направо ще я съборят? — питаше госпожица Луна. — Ами гробището зад нея? Ще ни разрешат ли да изровим скъпите си покойници, или ще използват надгробните плочи като препятствия по новото игрище за голф?“

През вчерашния ден, когато градският съвет обяви, че жителите на Сойертън Спрингс единодушно са гласували за отхвърляне на проекта, повечето хора признаха, че и те са споделяли тревогите на госпожица Тигпен. Цялото градче се беше събрало пред общината, очаквайки резултатите, и дори Били Пат и Кевин заявиха, че се радват, задето не само те са променили мнението си.

Хората тъкмо започнаха да се разотиват, Били кресна:

— Хей, почакайте! — Всички се вкамениха, а той се обърна към Роджър, който стоеше встрани от ликуващата тълпа. Погледна го право в очите и каза: — Току-що ни съобщиха, че няма нито един застъпник на проекта. — Млъкна за миг и присви очи. — Което означава, че… — Неочаквано той се ухили. — Ако обичаш, обясни защо гласува против себе си.

— Не съм сигурен. — Роджър глуповато се усмихна. — Сигурно защото съм израснал тук. Представих си как играя голф и тенис с децата си и си дадох сметка, че има милион места, на които да упражняваме тези спортове… но само едно, на което мога да им покажа как се люлеех на въже с приятелите си. Само едно място, на което ловях саламандри с татко. Само една църква, чийто енориаш съм бил. — И… — той хвана ръката на съпругата си — … само едно място, на което с Карол се сгодихме. Това е родният ми град.

Разбира се, всички отново започнаха да го уважават. А той получи професионално удовлетворение. Съгражданите му още не знаеха, че въпреки всичко е решил да направи игрище за голф. Вече беше направил предложение на собственика на парцела до кантората си и първата дупка щеше да е близо до входната му врата. Миниигрището щеше да е прекрасно семейно забавление за всички в Сойертън Спрингс.