Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (16) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Петнайсета глава

Всички около масата се засмяха, когато Пат Уорд сервира последното блюдо и каза:

— Знам, че вечерята е скромна…

Засмяха се, защото откакто се помнеха, тя казваше същото на всеки Ден на благодарността. Всъщност храната беше достатъчна за цяла пехотна дивизия, обаче Пат все се тревожеше, че ще остане някой, който не си е взел поне пет порции от всичко на масата.

Тази година беше приготвила соса един ден по-рано от обичайното, за да й остане повече време за внучетата, само дето тя го използва за приготвяне на допълнителни ястия. Освен пуйката опече свински бут и три баници с тиква, приготви и касерола със сладки картофи, пържена царевица, салата от червени боровинки, плодови сокове, ролца, зелен фасул с масло и три вида грах. Случваше се преди Деня на благодарността членовете на семейството да споменат любимо ястие. Беше само на шега, за да видят дали предложението им ще „се озове на масата“, което неизменно се случваше. Чувстваха се гузни заради миналия път, когато Пат приготви шест различни ордьовъра и единайсет вида десерт, затова тази година си замълчаха.

— Уейд, ако обичаш, кажи молитвата — подкани тя мъжа си и всички сведоха глави.

— На драго сърце, скъпа. Да се помолим. — Изчака ги да затворят очи и започна: — Отче наш, който си на небето, идваме при Теб на този ден с благодарност в сърцата си…

Той замълча. „Нелепо е — помисли си. — Как можах да го кажа? Изобщо не съм благодарен. Дори не е редно да довърша молитвата.“ Обаче я довърши.

Уейд беше известен сред жителите на Сойертън Спрингс като пастор Уорд. Повече от две десетилетия беше пастир на богомолците в Обединената методистка църква, но напоследък работата сякаш му идваше в повече, макар да не беше толкова възрастен.

— Уморен съм — каза на Пат тази сутрин. — И обезсърчен. Омръзна ми. — И се опита да обясни: — Не става въпрос само за църквата, за задълженията ми като градски съветник или заниманията ми с внучетата, а за… ами за всичко накуп. Писна ми.

Пат го разбра. Напоследък и тя изпитваше същите чувства.

На празничната вечеря Уейд наряза печения бут и погледна стария Франк, който беше чичо на Пат. Въпросният чичо Франк беше на седемдесет и четири и досаден всезнайко. Освен това знаеше милион вицове и докато наблюдаваше как Уейд нарязва пуйката, реши да се изяви като хуморист.

„Поредният тъп виц“ — каза си Уейд.

— Двама каубои влизат с гръм и трясък в един град и не щеш ли, посред улицата виждат някакво куче. Единият го прострелва между краката. След няколко дни същите каубои седят в един бар. Пият, псуват и играят карти, но изведнъж… — Чичо Франк се ококори. — Изведнъж в бара пада някаква сянка. Те вдигат глави и виждат как кучето влиза през летящите врати. На колана му е затъкнат револвер, нахлупило е широкопола шапка. Единият каубой го пита какво иска, а псето отвръща: „Дойдох да отмъстя на оня, дето простреля бъдещия ми син“. — Всички около масата се запревиваха от смях. Чичо Франк удари с юмрук по масата и повтори: — „Дойдох да отмъстя на оня, дето простреля бъдещия ми син.“ — Погледна Уейд. — Загря ли, синко?

Уейд насила се усмихна:

— Да, чичо Франк. Искаш ли от пуйката?

По обяд беше шофирал чак до Фоли, за да вземе чичото. Пропусна първата четвъртина от мача между Далас и Детройт, понеже старецът настоя да тръгнат точно в два. Безсмислено беше да го разубеждава. По пътя дядката продължи да разказва вицове — кой от кой по-тъп — само по едно време прекъсна водопада от простотии, за да попита съпруга на племенницата си защо кара автомобил, произведен преди дванайсет години, и не пропусна да отбележи:

— Беше бракма още когато го купи.

— Само такава кола можем да си позволим, чичо Франк — отвърна Уейд, въпреки че отвътре му вреше и кипеше.

Сега, докато всички около празничната трапеза се хранеха и оживено разговаряха, той пак се замисли за колата си. „Старият имаше право. Автомобилът беше скапан още когато го купих. Даже продавачът ми го намекна. Каза, че от време на време може да се наложи да се ремонтира… Сега съм на петдесет и четири. Не би трябвало да карам вехта таратайка. Пат е на четирийсет и осем и не е имала собствена кола.“

За трета поредна година членовете на църковното настоятелство бяха отхвърлили молбата на Уейд да повишат заплатата му с 1500 долара. В понеделник Роджър Лъкър дойде да му съобщи нерадостната вест:

— Решихме, че парите трябва да се изпратят на мисиите ни в чужбина — обясни. — Сам знаеш колко гладуващи хора има по света. Пък и нали не ти се налага да плащаш наем — домът на пастора принадлежи на църквата…

Уейд се сепна и с половин ухо заслуша поредния плосък анекдот.

— … и дебеланата се залостила в прозореца на църквата — ни напред, ни назад. Влязъл един тип, предрешен като Сатаната, и тя му казала: „Господин Сатана, не ме убивайте. От четирийсет години посещавам тази църква, но вие знаете, че открай време съм на ваша страна!“.

Всички се запревиваха от смях, а той си помисли: „Може би в това има някаква истина“. По време на десерта се запита дали неговите енориаши и хората от настоятелството повече съчувстват на бедните хора, които не познават, отколкото на семейството му. „Вярно е. Докато съм пастор, можем да живеем тук. Къде ще отидем, когато се пенсионирам? Или от мен се очаква да проповядвам, докато стана на сто и се килна от амвона? Защо не мога да купя на жена си хубави рокли? Или пръстен с диамант? Или пък нова кола? Колкото до колата, която използваме сега, още година и двигателят ще сдаде багажа. После подът ще се продъни и аз ще «шофирам» из града като Фред Флинтстоун!“

След вечерята членовете на семейството се захванаха да помогнат на Пат да разчисти масата, а Уейд се опита да склони чичо Франк да се качи в колата, за да го закара обратно във Фоли.

— Ако успея да го разкарам — прошепна на Пат, — ще има за какво да съм благодарен.

По обратния път старецът продължи поредицата от идиотски вицове, но Уейд отново го слушаше с половин ухо. Мислеше за децата си. Непрекъснато искаха нещо от него: „Татко, оправи това! Татко, може ли да ви оставим децата за няколко дни? Татко, този месец сме зле с парите“.

И участието му в градската управа не му даваше мира. Не искаше да става общински съветник, обаче всички го молеха да приеме предложението:

— Ще бъдеш морална опора на обществото. Моля те, помогни ни.

А сега същите тези хора се бяха наострили срещу него, защото беше гласувал на коледното празненство да не се сервира алкохол. Какво очакваха, да му се не види?

Изпрати до вратата чичо Франк, изслуша още няколко анекдота, пак се качи в колата си и потегли. Ако си беше отишъл направо у дома, тази история щеше да свърши тук (с не особено щастлив край).

Само че Уейд не се прибра вкъщи. Чак към два след полунощ Пат видя колата му да се приближава по алеята. Беше обезумяла от безпокойство, но твърде добре познаваше съпруга си и не му поиска обяснения. Сякаш камък падна от сърцето й, като видя, че е жив и здрав и се усмихва. За пръв път от много време се усмихваше.

Уейд се извини, че я е разтревожил. Извини се и задето напоследък или не й говореше, или й се сопваше за щяло и нещяло. Целуна я, погледна я и отново я целуна. После си легна.

Пат никога нямаше да разбере какво е предизвикало такава промяна в съпруга й, ако не беше намерила писмото. То беше в бутилка, плаваща близо до брега на езерото Боман. Пат зърна бутилката, докато събираше сухите листа на поляната зад църквата. Пресегна се с греблото, придърпа шишето, развинти капачката, извади листа хартия, навит на руло, разгъна го и прочете:

Господи,

Нищо не ме вълнува на този Ден на благодарността. Най-малкото не изпитвам благодарност за каквото и да било. Всъщност ужасно ми е писнало. Ако ме питаш от какво, ще отговоря: „От всичко“. Така съм се втренчил във всичките си житейски неудачи, че ми е трудно да видя най-важното.

Господи, ще седя край езерото, докато не ми подскажеш десет неща, за които да съм благодарен. Моля те, побързай. Пат ще ме убие, ако закъснея много.

1. Имам Пат. Тя ме обича дори когато се държа като кретен с роднините й (както сторих днес).

2. Имам покрив над главата си. Моля те сегиз-тогиз да ми напомняш за бездомниците по улиците.

3. Прехраната на семейството ми е осигурена. Знам, че има бащи, чиито деца често си лягат гладни.

4. Имам приятели, които ме обичат и държат на мен. Мнозина са лишени от това щастие.

5. Роден съм в Америка. Въпреки проблемите нашата страна си остава най-великата на света.

6. Виждам, чувам, ходя и говоря. Приемам всичко това за даденост и рядко си давам сметка, че е безценен дар.

7. Имам възможността да помагам на страдащи хора. Невероятно е колко много се постига дори с една насърчителна дума.

8. Имам годишните сезони, които постоянно напомнят за промяната. След зимата в моя живот винаги идва пролет.

9. Имам децата си и внуците си, които разчитат на мен. За мен това е чест и се научих да съм им опора.

10. Имам музика, дървета, удобно легло, езеро, в което да ловя риба, добро здраве, кола, която е в движение, дрехи на гърба си, хубави мигове със семейството си, плюс чичо Франк, който е неизчерпаем източник на анекдоти, включвани в проповедите ми. Благодаря Ти, Господи, дори за него.

Уейд