Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (19) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Осемнайсета глава

— „Чух шейната със звънчета да звънтиии! Ела с мен, да се повозим само аз и тиии!“ — пееше Тери Хенли, докато миеше съдовете от закуската. В два часа следобед тя щеше да поведе певците от двата хора на ежегодния коледен парад.

Самата тя беше алт, участваше в хора на баптистката църква и през последните тринайсет години винаги пееше с коледарите. Хористите от двете църкви често спореха за избора на мелодиите. Методистите, които се придържаха към традициите, предпочитаха песни като „О, малък граде Витлеем!“ и „Радост за целия свят“, докато баптистите клоняха към по-веселяшки напеви от рода на „Снежният човек Скрежко“.

Тери приключи домакинската работа и мислено прегледа списъка с песните: първа щеше да е „Да се повозим с шейна“, следваха „В яслата“, „Свята нощ“ и „Видях мама да целува Дядо Коледа“. Беше сигурна, че тези четири мелодии ще са достатъчни до приключването на парада, който щеше да премине само през три пресечки. „Дори и при това положение — помисли си тя — ще се наложи да пеем бързо.“

В същия момент в другия край на града Били Пат Уилямс обясняваше на Дейв Уинк как да пусне топчетата за пинг-понг. Дейв, пилот от Фоли, притежаваше собствен самолет и приемаше поръчки за разпръскване на изкуствени торове над посевите на фермерите. Естествено през декември работата му замираше, затова той търсеше други източници на приходи.

— Виж сега, Дейв — говореше Били Пат. — Имаме петстотин топчета, които са номерирани. На всеки номер отговаря печалба — пари в брой или стока от някой магазин в града. Само петдесет печалби си струват. Та както ти казвах, искам да пуснеш петстотинте топчета над улицата, по която минава парадът, но изчакай до два и половина, докато хората се източат.

Идеята за топчетата беше хрумнала на общинските съветници, които отчаяно се мъчеха да разнообразят събитието, което беше станало доста скучно. За целта помолиха за дарения под формата на пари или стоки, които щяха да се раздават на печелившите.

Търговците откликнаха на призива. Том Хенли, съпругът на Тери, подари гребло и двайсет и пет килограма зоб за коне; Джордж Косар отпусна десет порции (черно месо) от заведението си за пържени пилета, а Рик Карпър дари талон за петнайсет долара, с който печелившият щеше да си напазарува куп неща от Пътуващия магазин. Голямата награда бяха петдесет долара от погребалното бюро на Майк — и да искаше, той не можеше да предложи друго. Осъзнал комичността на положението, Майк подхвърли:

— Надали някой ще се зарадва на талон за предплатен ковчег.

В един и половина следобед повечето участници в парада се събраха пред хотел „Лоза и маслина“. В ролята си на полицай Роджър Лъкър се опитваше да внесе някакъв ред, като командваше по мегафона. Никой не му обръщаше внимание.

Първи трябваше да са изпълнителите на коледни песни, следвани от платформата с представителите на Генеалогичното дружество. После идваше редът на Пътуващия магазин на Рик, превозващ девойките от църковното дружество, следван от Дъщерите на американската революция, които щяха да вървят пеш, предвождани за двайсет и седма поредна година от госпожица Луна Майерс.

Проблемното звено в подреждането на участниците в парада беше Бети Джо, която беше впрегнала шест кучета в малката си шейна. Елиза, най-малката в семейство Косар, трябваше да се вози в шейната и, разбира се, кучетата не бяха във възторг. Раздразнението им се подсилваше от картонените еленови рога, които Бети Джо беше прикрепила на главите им.

След като ги поуспокоиха, Кристи и Тони Хамилтън се включиха в парада, седнали в двуколката си, теглена от коня Губернатор. Губернатор реши да опасе венеца, прикрепен към шейната на Косарови. Елза изпадна в истерия и хукна да бяга, кучетата се втурнаха подир нея, преследвани от музикантите от гимназиалния оркестър „Маршируващите баракуди“.

След известно време, което се стори на Роджър като цяла вечност, той възстанови реда и парадът започна. Тони Хамилтън си погледна часовника. Беше точно два и половина.

— Кой кретен ни сложи зад тъпите кучета? — изсъска на жена си Кристи, същевременно приветливо се усмихна и помаха на пастор Уорд, който стоеше на тротоара. — Не знам още колко време ще опазя от Губернатор глупавата детска шейна. — Ненадейно нещо засенчи небето и всички погледнаха нагоре. Конят се стресна от бръмченето на самолета и се изправи на задните си крака, а Тони извика на жена си: — Защо е долетял толкова рано?

— Не знам! — извика тя. — Обаче ако пусне топчетата сега, ще стане голямо мазало.

— Не бой се. Дейв не е толкова глупав. Няма да пусне петстотинте топчета за пинг-понг тъкмо когато минава парадът.

Обаче се случи тъкмо това.

Отначало Дейв се обърка. Били Пат му беше наредил да пусне топчетата в два и половина, когато хората се източат… но май парадът едва сега започваше. „Няма значение — каза си. — Бил и Пат изрично ми нареди да действам точно в два и половина.“

Дейв беше прочут с това, че дословно изпълнява всяко нареждане. Дословно. Ако искахте да разпръсне изкуствен тор над нивите ви, изрично трябваше да му кажете кои са вашите парцели. Иначе той щеше да натори и нивите на хората от съседния окръг.

Накратко, беше човек без въображение, свикнал да изпълнява заповеди. В самолета му имаше петстотин топчета за пинг-понг, които според нареждането трябваше да пусне точно в два и половина. Часът беше два и половина. Бомбардировката започваше.

Той снижи самолета над Мейн стрийт и натисна спусъка за освобождаване на товара. Бръмченето на машината бе подлудило животните. Топчетата, падащи от небето и носещи награди (една от тях възлизаща на петдесет долара), подлудиха хората. Настъпи пълен хаос.

Кучетата се подплашиха и се шмугнаха сред хората, струпани пред градската библиотека. Опитваха се да тичат бързо, но глупавите картонени рога им пречеха. Губернатор отново се изправи на задните си крака, после повлече двуколката с Хамилтънови към паркинга пред бакалницата на Норман, където госпожица Една Тигпен, изпитваща неистов страх от коне, го фрасна с чантата си и той се затича в тръс обратно към улицата.

„Маршируващите баракуди“ захвърлиха инструментите си и храбро се хвърлиха в битката за безценните топчета, надвивайки Дъщерите на американската революция. Дейв, който беше пуснал повечето топчета между железарията на Хенли и бензиностанцията на Ролинс, кръжеше над улицата и наблюдаваше мелето.

Хора, които обикновено бяха спокойни и учтиви, се превърнаха в обезумяло стадо, готово да стъпче всичко по пътя си към безценните награди. Пастор Уорд, който пълзеше по колене след едно топче, възкликна:

— Не е за вярване, че го правя!

Но продължи преследването, докопа се до четиринайсет топчета и спечели бутилка безалкохолна бира, предоставена от Норман.

В общи линии същият късмет споходи и другите обитатели на Сойертън Спрингс. В крайна сметка се оказа, че май напразно са си давали зор. Том Хенли получи собственото си гребло, а Джордж, Бети Джо и трите им деца спечелиха четири от пилешките си специалитети.

Дейв пък не подозираше, че неговият миг на слава няма да се повтори следващата година. Общинарите вече обмисляха въвеждането на по-безопасна традиция, която не включва самолети, предмети, падащи от небето… или участието на Дейв, който не само получи възнаграждение за труда си, ами изкара и петдесет долара отгоре — оказа се, че единственото топче, влетяло по погрешка в пилотската кабина, е онова с голямата награда.