Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (30) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и девета глава

Беше последният ми училищен ден — най-последният. Бях единайсетокласник и следващата година нямаше да се върна в гимназията. Малко преди началото на първия час (имахме английски с госпожица Уилър) аз почти се излегнах на чина си. Кевин Пъркинс и Лий Пейтън сториха същото. Не бяхме отчаяни, а го правехме, защото вече бяхме абитуриенти и никой нямаше да ни направи забележка. Госпожица Уилър влезе и каза:

— Добро утро, ученици. Изправете се, не се излягайте на чиновете. Всъщност май не сте длъжни. — Тя се усмихна. — Днес е последният ни ден заедно и цяла година ви нареждах да не се изгърбвате. Доколкото виждам, не съм постигнала някакъв резултат.

Всички се засмяхме.

Госпожица Уилър беше любимата ни учителка. Беше преподавала и в трети клас, и в седми клас на повечето от двайсет и осемте момчета и момичета (включително моя милост), които сега завършваха гимназия. Струваше ни се, че тази прекрасна жена е станала част от живота ни.

— През последните десет години виждах повечето от вас почти всеки ден — продължи тя. — Веднага след университета започнах да преподавам на третокласниците в началното училище и мнозина от вас бяха първите ми ученици. Бях неопитна и изплашена… вие — също. Би могло да се каже, че с вас пораснахме заедно. На прага сте на вълнуващо пътешествие, заради което най-вероятно ще напуснете живота ми. Довечера се дипломирате. Това не е край, а начало. Помнете, че ви очакват прекрасни изживявания.

Престанах да слушам. Госпожица Уилър продължи в същия дух — говореше за неща, които не исках да чувам. През месеците, предхождащи дипломирането, в ума ми бавно, но сигурно се възцаряваше пълен хаос. Не знаех какво ще правя след гимназията. За разлика от съучениците и приятелите ми, които бяха планирали живота си. Лий Пейтън щеше да стане лекар. Кевин Пъркинс щеше да се занимава със строителство. Шарън Холбърт искаше да учи за медицинска сестра, а Стив Кроцър беше решен да стане биолог. Роджър Лъкър смяташе да направи кариера като агент по недвижими имоти, а на Дики Ролинс не му пукаше какво ще работи, стига да изкарва добри пари.

Вече бях приет в университета Обърн, само че не очаквах с трепет студентските години, а избраната кариера не ме влечеше. Записах се да уча само за да се занимавам с нещо.

Повече се вълнувах как да разсмея този или онзи събеседник. Когато ме питаха защо съм избрал тази специалност, отговарях:

— Искам да съм и ветеринар, и препаратор. Така при всяко положение ще си получите обратно домашния любимец.

Изведнъж се върнах към действителността — госпожица Уилър каза името ми.

— Да, госпожо?

Тя се засмя:

— Цяла година не обръщаше внимание какво говоря, та сега ли? — Вдигна ръка да усмири съучениците ми, които избухнаха в смях, и добави: — Анди, обади ми се след часовете.

— Излезе му късметът! — театрално прошепна Кевин и всички отново се разкискаха.

Госпожица Уилър го изгледа намръщено и отново се обърна към мен:

— Ще ми се да обсъдим нещо преди церемонията довечера.

Звънецът удари. Лий и Кевин излязоха от стаята заедно с мен.

— Какви си ги надробил този път? — попита Лий. — Да не си се издънил на някой изпит? Смяташ ли, че Манипулаторката ти провали дипломирането?

— Да не е разбрала за пилона? — намеси се Кевин.

— Дано не е — избърборих.

През нощта в петък с Кевин и Лий взехме от сметището зад бензиностанцията на Ролинс петдесет и две стари автомобилни гуми и ги замъкнахме пред училището. После като се редувахме, се изкатерихме по пилона петдесет и два пъти — всеки път с по една гума, провесена на врата, която нанизвахме на стълба.

Накрая се получи висока кула от автомобилни гуми, която напълно закриваше пилона. Бъхтихме се почти до зори, но си заслужаваше.

„Кулата“ остана непокътната няколко дни и, разбира се, беше увековечена на първата страница на вестник „Часовой“. Едва в сряда следобед старият разсилен господин Хоторн я демонтира, като разряза гумите с верижен трион.

Вторият и третият час имахме история при госпожа Шанън Смит. Тя ми беше симпатична, обаче предметът й ме отегчаваше до смърт. Понякога ми се искаше да съм се родил двеста години по-рано, за да не изучавам толкова много исторически събития.

Четвъртият час беше по стопански науки. При господин Родни Роузън. Смахнатия Родни. Преди да влезем в стаята, за малко не коленичихме в коридора, за да благодарим на Всевишния, че повече няма да виждаме Смахнатия Родни. Цяла година бяхме слушали крясъците му (той никога не говореше с нормален тон за политика).

Освен че крещеше, винаги използваше поговорки — вероятно знаеше поне един милион.

— Честито завършване! — извика. — Това е първият ден от новия ви живот. Запомнете, няма безплатен обяд. Няма такова животно! — Викаше толкова силно, че лицето му се зачерви като домат. — Ослушвайте се за приближаващ се влак. Наострете уши! Ако не чуете как идва бедата, тя ще ви връхлети ненадейно!

Най-сетне звънецът удари и оповести края на часа. Сбогом, господин Роузън!

От притеснение ушите ми бучаха. Не ми стана по-леко, след като по време на обяда Лий подхвърли:

— Манипулаторката ще ти разкаже играта. Сигурно пак си сгазил лука. Няма да си получиш дипломата довечера, готин.

— Нищо няма да ми се случи. Тя не е такава… нали?

— Бас държа, че е разбрала за оръдието — намеси се Кевин и подпря глава на масата. — Спукана ти е работата, братле.

Преди два месеца в утрото на първи април бе установено, че училищното оръдие е откраднато. Беше останало от Гражданската война, тежеше поне петстотин килограма и през последните трийсет и осем години беше единствената украса на моравата пред нашата гимназия. Нямаше нито дървета, нито храсти, нито цветни лехи — само гола морава, сред която се възвисяваше оръдието, монтирано на бетонен постамент. В града настъпи суматоха. Липсваха улики, само сред затревената площ зееше голяма яма, край която се издигаше грамадна купчина пръст. Оръдието беше изчезнало. Директорът на гимназията Пол Крупин даде интервю за „Часовой“ и дори се появи по местните новини на канал 4.

— Как е възможно — повтаряше отново и отново — някой да открадне оръдие, което заедно с пиедестала тежи почти един тон! И къде ще го скрие?

Училищното ръководство и градската управа организираха издирване, дори платиха на леководолази да се гмурнат под всички мостове в окръга. От оръдието нямаше и следа. Всъщност нямаше, докато някой не забеляза три думи на страницата за обяви в „Часовой“. Поместени бяха в раздела „Разни“ между обявата на Хамилтън за продажба на расови кученца и тази на Рик Карпър, който продължаваше да търси стоманен крик за автобуса си. Кратката обява започна да се появява във вестника няколко седмици преди изчезването на оръдието. Трите думички бяха следните: „Търси под пръстта“.

Оръдието не беше откраднато. В съседство беше изкопана голяма яма и пръстта беше натрупана върху реликвата от Гражданската война. Беше илюзия, достойна за великия маг Худини. Адски се гордеехме с хрумването си.

Шестият час, през който имахме физическо, мина много бързо. Треньорът Рейнсбъргър не беше от учителите, които си дават много зор, и както обикновено ни освободи по-рано.

След последния звънец изчаках всички да излязат от училището и отидох в кабинета на госпожица Уилър.

— Какво съм направил? — попитах още преди да затворя вратата.

— Нищо. — Тя ми се усмихна. — Успокой се. — Посочи ми стол, изчака ме да седна и отново заговори: — Ще ти разкажа за една девойка, която познавах. Не приличаше на другите момичета и момчета. Те изглеждаха толкова самоуверени — знаеха какво искат от живота и как ще постигнат целите си. Момичето, за което ти разказвам, също имаше надежди и мечти (както и страхове), обаче ги таеше дълбоко в себе си…

Госпожица Уилър млъкна и избърса сълзите си, после продължи:

— Казано накратко, девойката не осъществи амбициите си. Попречиха й мненията и очакванията на хората около нея. Мечтаеше да стане писателка, да кара хората да се смеят, да плачат и пак да се смеят. Обаче родителите и познатите й твърдяха, че ще е лудост, ако се откаже от възможностите, които има, заради налудничава мечта. Искаха от нея да е „нормална“. — Тя ме погледна.

— Станали сте учителка — промърморих. — Защо?

— От страх. Страхувах се от провал, от мнението на околните, от… какво ли не. Не ме разбирай погрешно — чудесно е да си преподавател. Трагичното е друго: всеки ден от живота си да се питаш: „Какво щеше да стане, ако…“. Повиках те да ти кажа, че има причина да се чувстваш неудовлетворен. Не се съобразявай с очакванията на другите. Не се бой да си различен. Онзи, който не се вписва в общоприетите норми, може да промени света, но само ако събере смелост да го стори. Ти си необикновен и ако имаш сили да се опълчиш, да надигнеш глава, ще вдъхновиш другите да сторят същото.

Втренчих се в нея и внезапно сякаш камък ми падна от сърцето.

— Благодаря! Благодаря ви от сърце — казах прочувствено.

— Пак заповядай — поусмихна се госпожица Уилър. — А сега тръгвай. Ще се видим довечера. — Стисна ми ръката, но докато вървях към вратата, неочаквано ме повика: — Анди?

Обърнах се:

— Да?

— Искам да запомниш две неща. Първо, много се гордея с теб. Второ, давам ти срок да осъществиш мечтите си. Ако след двайсет години не си постигнал целите си, ще разкажа на целия град за пилона и за оръдието.

Усмихна се и ме прегърна. После ме избута през вратата към новия ми живот.