Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (22) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и първа глава

Миналата седмица градът жужеше като кошер. На когото и да се обадех, неизменно заговаряше на същата тема:

— Чу ли за среднощната разходка на Били Пат Уилямс?

Бях чул, разбира се, както май и всички в Сойертън Спрингс. Всъщност той не се беше разхождал в полунощ, а около два часа по-късно, но да не изпреварвам събитията.

Макар че Били Пат Уилямс живееше в градчето от деветнайсет години, някои кореняци още не го брояха за местен. Нямаше значение, че той беше изкарал два мандата в градската управа, нито че с жена му Джини бяха отгледали тук трите си дъщери. Повечето кореняци (поне негласно) подкрепяха мнението на госпожица Луна Майерс, която веднъж безцеремонно заяви пред класа си от „хора в златната възраст“, посещаващи неделното училище:

— Ако не си роден тук, прав ти път.

Друг фактор в ущърб на Били Пат беше професията му. Той притежаваше единственото представителство на автомобили „Тойота“ в целия окръг, което в очите на местните хора, притежаващи предимно фордове и шевролети, беше равнозначно на първороден грях. Сигурно ще се запитате защо някой цели трийсет години шофира една и съща марка кола. Отговорът неизменно гласеше:

— Защото баща ми правеше така, също и дядо ми. А на теб, ако ти се кара чуждоземски автомобил, прав ти път.

Не твърдя, че жителите на Сойертън Спрингс бяха груби или нелюбезни. Тъкмо обратното. Само че в малкото градче всеки се подчинява на определени правила, а на когото това не отърва… Атланта или Бирмингам са само на няколко часа път оттук.

Въпреки всичко хората харесваха Били Пат. Личеше си по отношението им към него. Обсъждаха го, присмиваха му се и зорко следяха дали няма да се издъни. Което си беше проява на голяма симпатия — ако жителите на Сойертън Спрингс не харесват някого, изобщо не му обръщат внимание.

От четири години Били Пат, Джини и трите им дъщери живееха в новата си къща на Кийтинг Драйв. В целия квартал това беше единствената двуетажна тухлена сграда с три спални, две големи тоалетни и една малка. Само по себе си това щеше е повод за продължително одумване, но отгоре на всичко Били Пат и Джини не се преместиха във вече съществуваща къща, а си я построиха сами. Седмици наред хората подмятаха: „Ей, Били Пат, сигурно си от кралско потекло, щом дървените къщи не те задоволяват“. Или: „Ето го Били Пат. Май трябва да ти викаме господин Били, след като строиш онзи палат на Кийтинг Драйв“.

Рик Карпър, който живееше близо до новата къща, стана автор на най-духовитата реплика:

— Я кажи, Били Пат, какво е малка тоалетна? В нея се ходи само по малка нужда, така ли?

Подмятанията нямаха край. Търговията на Били Пат потръгна и той реши да направи басейн в двора на новата си къща, обаче Джини го разубеди:

— Няма смисъл да изтъкваш, че сме по-заможни от другите.

Освен това тя беше първа приятелка с Ребека, съпругата на Лий, и знаеше, че семейство Пейтън нито веднъж не бяха използвали басейна в градината си. Изглежда, всяка петъчна нощ някой тийнейджър се покатерваше през оградата и изсипваше във водата цяла кутия прах за пране. Джини не искаше същото да се случи и с техния басейн.

Бони Пат, Джанин и Джанел бяха гордостта на родителите си. Бяха хубавички, в училище изкарваха само шестици и петици и най-важното — не пиеха. Е, ако притиснехте баща им, щеше да признае, че понякога през уикендите Джанел се прибираше у дома леко почерпена.

Приискаше ли му се на Били Пат да се отърве поне за малко от женското царство, в което живееше, тихомълком се изнизваше през задната врата, подсвирваше на кучето си Барни и отиваше да се поразходи. Обичаше тези мигове с Барни. Кучето не му се сопваше, не го караше да поправя това или онова, не задаваше глупави въпроси.

Преди няколко месеца бях в Сойертън Спрингс. Срещнах на улицата Били Пат с домашния му любимец и спрях да си поговорим. По едно време се наведох и машинално помилвах симпатичното куче на бели и черни петна.

— Внимавай! — предупреди ме Били. — Ако те ухапе, може и ти да се превърнеш в далматинец.

Засмяхме се. Няма значение, че той пускаше същата тъпа шега винаги, когато милвах кучето му. Симпатяга е и се засмивах, за да не го обидя.

Беше подарък. Не подарък за Били Пат, а от него. Купи го от кучкарник в Бирмингам, за да го подари на най-добрия си приятел Майк Мартин по случай рождения му ден. До празника оставаха три дни, затова занесе кутрето у дома, за да му се порадват момичетата.

„Защо — питаше се, докато шофираше към дома си, сложил на скута си симпатичното кученце — мъжът изпитва някакво първично желание да подари животно на друг мъж? Необяснимо е почти колкото стремежът на Джини да уреди с гаджета всичките си неомъжени приятелки.“ Така или иначе вече пътуваше към къщи с куче, което можеше да подари на Майк чак след три дни.

Щом отвори плъзгащата се врата към всекидневната и остави кученцето на пода, реакцията на Джини и момичетата му вдъхна усещането, че е допуснал сериозна грешка. И наистина беше така. Кутрето лукаво го изгледа, сякаш казваше: „Ядец! Нали не си въобразяваше, че ще ме задържиш за няколко дни и после ще ме пробуташ на някого?“. След три дни Майк Мартин получи кутия с патрони за ловната си пушка, а Барни стана кучето на Били Пат.

В сряда вечерта преди една седмица съпрузите Уилямс си легнаха към десет и половина. И двамата бяха капнали от умора. Джини беше чистила къщата часове наред, които й се сториха дълги като години, а Били Пат (както обикновено) беше емоционално изцеден след съвещанието на организационния комитет към баптистката църква. Особено му досади спорът между Роджър Лъкър и госпожица Луна Майерс дали на предстоящата забава всеки да донесе по нещо, приготвено у дома, или да поръчат на Косар да им достави пържени пилета.

Заспаха бързо, въпреки че се поскараха чий ред е да изгаси лампата в банята (оказа се, че е ред на Били Пат). Малко след полунощ той се събуди от писъци, смразяващи кръвта. Някой крещеше:

— Помощ! Ще го убият!

Били Пат се изтъркаля на пода, като повлече със себе си чаршафите и завивката. Почти се беше напъхал под леглото, когато напълно се събуди. Отначало беше толкова замаян, че не беше разбрал дали заплахата се отнася за него. В следващия миг осъзна, че крещи Джини, и докато се измъкваше от примката на усуканите чаршафи, чу как Бони Пат, Джанин и Джанел също запищяха.

Само преди няколко минути Джини беше отишла до банята да си налее чаша вода. На връщане беше спряла до прозореца и гледката я беше накарала да закрещи. Под уличната лампа се бяха сдавили няколко кучета и сред тях беше Барни.

Докато Били Пат стигне до прозореца, трите му дъщери закрещяха по-силно от майка си, която истерично завика:

— Не стърчи така, Били Пат! Направи нещо!

И той се подчини. За секунди се озова на верандата. Проявявайки завидно присъствие на духа, типично за опитните командоси и парамедиците в големите градове, той мигновено разсъди, че не може с голи ръце да разтърве животните. На слизане по стъпалата грабна националния флаг, окачен на перилото на верандата, и хукна по улицата.

Щом доближи мелето от кучета, взе да ги налага със знамето и да ги подхвърля като с вила за сено. Един шнауцер се озова в съседния двор. Някакво коли падна, други кучета се разлетяха като издухани от вятъра. Били Пат така се беше развилнял, че удари по гърба дори Барни. Изненадата на четириногите беше очевидна. Погледите им сякаш казваха: „Това твоят татко ли е, Барн? Какво търси на улицата посред нощ?“.

Макар на Били Пат да му се стори, че е изминала цяла вечност, само трийсет секунди след намесата му в бойните действия той се оказа сам на улицата. Кучетата бяха изчезнали. Може би бяха подплашени от националния флаг или пък бяха решили, че човекът, който го размахва, е напълно побъркан. Били Пат се ослуша и чу само тежкото си дишане.

Обърна се и понечи да тръгне към къщата си, но се вцепени. Фарове на кола! Която се приближаваше. Стори му се, че в този миг се пробужда за втори път, защото си представи как изглежда: виден и уважаван член на обществото, който посред нощ и посред зима се разхожда по червени копринени боксерки и развява американския флаг.

Стърчеше като истукан под светлината на фаровете и не можеше да измисли правдоподобна причина за странното си поведение. Хрумна му да побегне, само че вече беше твърде късно. Колата спря до него. Естествено зад волана седеше Роджър Лъкър, единственият полицай в града. Отначало и двамата не продумаха. После Роджър вдигна фенерчето, което беше насочил към червените боксерки, и освети лицето на полуголия човек. Повдигна вежда и каза само:

— Били Пат?

— Сигурно се питаш какво правя по това време на улицата — заобяснява Били. — Разтървавах цяла сюрия кучета.

Огледаха се. Не се виждаше нито едно куче.

Роджър подигравателно се усмихна:

— Приятелю, възхищавам се от смелостта ти.

След секунди Били Пат се взираше в отдалечаващите се задни светлини на патрулната кола. Знаеше, че няма да му се размине. Така и стана. Месеци наред беше обект на присмех. Обаче не му беше криво. И той смяташе случката за много забавна, пък и в крайна сметка живееше в малко градче — ако местните не го харесваха, нямаше да кажат и дума.