Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (17) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Шестнайсета глава

Маниерите в родния ми град не са се променили много от детството ми насам. Децата още стават, когато възрастен влиза в стаята, и повечето са научили по един или друг начин, че не са и никога няма да бъдат център на вселената.

Израстването отнема време. А в малкото градче всички участват в този процес. Например дете прави беля на три пресечки от дома си, а като се прибере, родителите му вече знаят какво е станало и го чака дървен господ. И хич не се опитвай да убедиш вашите, че госпожица Тигпен, господин Кейпър или друг възрастен се е объркал и не е разбрал какво става в действителност. Нито един родител не се сърди на учителите, които се оплакват от поведението в клас на съответното дете. Накратко, още в ранното детство — моето и на приятелите ми — ни стана пределно ясно, че възрастните в Сойертън Спрингс са много задружни.

И още са задружни. Може да не се обичат и някои дори да не седят заедно в църквата, но взаимното им уважение е неизменно. Жителите на Сойертън Спрингс щадят чувствата на събратята си и внимават как се държат с децата си.

Тук преобладава простодушната доброта, която отдавна е изчезнала на други места в нашия свят.

За щастие грипната епидемия, обхванала областта малко след Деня на благодарността, вече отшумяваше. Онези, които поради някаква причина извадиха късмет да не се заразят, вече нямаха повод мъничко да злорадстват. В началото на октомври окръжната здравна служба предложи да ваксинира всеки желаещ само срещу десет долара. Обаче импровизираният здравен пункт, устроен в залата на методистката църква, се оказа пълен провал. Малцина прекрачиха прага му. Повечето баптисти отказаха да участват в мероприятие, което според тях беше поредният опит на методистите да „откраднат“ някои заблудени енориаши. Методистите пък отказаха ваксинацията заради медицинската сестра. Госпожица Луна Майерс, която вече наближаваше осемдесет и третата си годишнина, ваксинираше всички от памтивека. Още когато работеше за доктор Пейтън, изглеждаше поне на сто и петдесет години, а Лий, който като дете беше инжектиран от нея и сега беше поел практиката на баща си, отказваше да се доближи до възрастната дама.

— Ръцете й така треперят — казваше, — че ще те надупчи поне на пет места, докато вкара лекарството. А болката е толкова силна, все едно всяка дупка е направена с парен чук.

Излишно е да споменавам, че през този октомври малцина се възползваха от услугите на госпожица Луна Майерс. Може би затова толкова много хора се разболяха. Странното беше, че в целия окръг само жителите на Сойертън Спрингс са заразиха масово.

В къщата на семейство Уилямс на Кийтинг Драйв Били Пат и Джини горе-долу се бяха вдигнали на крака, след като седем дни се оплакваха от главоболие, повръщане и силно стомашно разстройство, наричано от Били „голямата диария“. И добре че бяха пооздравели, защото Джини беше на ръба на нервната криза. И с основание. Били Пат я беше побъркал:

— Джини, донеси ми чаша вода… Джини, завий ме с още едно одеяло… Джини, ако обичаш, изведи кучето.

„Да му се не види! — мислеше си тя. — Не разбира ли, че и аз съм болна?“ Изкушаваше се да му кресне сам да се обслужва, обаче му занесе вода и го зави с още едно одеяло, макар да се чувстваше като кучето, което непрекъснато извеждаше.

Повечето жители на Сойертън Спрингс смятаха, че нямаше да преборят грипа, ако не беше Пътуващият магазин на Рик. Супермаркетът на колела всъщност беше вехт училищен автобус, който през 1986 беше бракуван. Рик Карпър, който го кара почти петнайсет години след това, казваше, че щом са пенсионирали тази машина, спокойно биха могли да пенсионират и него.

Ето каква беше историята му. Той купил автобуса и го боядисал в червено, бяло и синьо. Махнал седалките и монтирал полици и рафтове. Заредил Пътуващия магазин с всичко, каквото му дошло на ума, и с жена си Сю потеглил към Сойертън Спрингс. Мечтаел по някакъв начин да е в услуга на събратята си.

— И най-добрият начин е да се достави храна на един гладуващ град — заявил.

Разбира се, днес в градчето вече работи кафе-бакалията на Норман на Колидж авеню, но когато Рик и Сю пристигнали преди почти две десетилетия, нямали конкуренти. Продаваха сапун, сол, моливи, зеленчуци, макарони, платове, ножове, бонбони и дори домашно приготвения от Сю сос с черен пипер. Щом някой чуеше как пред къщата му с пуфтене спира големият автобус, грабваше голяма кошница, напълваше я с каквото му трябва и така приключваше пазаруването за цяла седмица.

Отначало местните не знаеха какво е това чудо и защо се е появило в градчето. По въпроса имаше безброй теории. Най-популярната беше, че автобусът е дошъл от Монтгомъри, за да шпионира гражданите на Сойертън Спрингс, макар че на никого не хрумваше какво би интересувало „онези от Монтгомъри“.

Тук е мястото да кажа защо Рик и Сю избрали да се заселят в нашето градче. Първо, понеже най-близката бакалница се намирала на двайсет минути път с кола от Сойертън Спрингс. Но най-важната причина била табелата на входа на града. През 1953, когато я поставили, между общинските съветници избухнал ожесточен спор какво да гласи надписът на нея. В крайна сметка всеки град трябва да си има мото, нали? Мотото е белег за идентичност и изразява гордостта на местните от мястото, в което живеят. Предвид факта, че доктор Пейтън току-що беше отворил кабинет в градчето, неколцина общински съветници настояваха надписът на табелата да гласи: „Сойертън Спрингс — врата към медицината“. Предложението им не беше одобрено, мнозинството гласува и против текста „Сойертън Спрингс — максимална разрешена скорост — 25 мили/час“. Накрая се стигна до решението надписът да гласи: „Сойертън Спрингс. ГРАД, КОЙТО ЩЕ ВИ ХАРЕСА“. Това мото „посрещна“ семейство Карпър преди години и въпреки че оттогава табелата беше пребоядисана няколко пъти, тя още стои на входа на града.

Откриването на Пътуващия магазин на Рик завинаги ще остане в аналите на Сойертън Спрингс. Още първия ден Рик някак си съумя да прегази две кучета и една котка. В разстояние на една седмица още едно куче, една котка и кракът на Джери Андерсън станаха жертви на Пътуващия магазин.

— Слава богу, че този човек не отвори мол — отбеляза някой. — Щеше да унищожи целия град.

Не след дълго Джери, уличните животни и останалото население свикнаха с новата придобивка. Хората постепенно се аклиматизираха към пазаруването от автобус, приеха съпрузите Карпър и се сприятелиха с тях. Рик все пускаше по някоя шега и черпеше децата с бонбони, Сю с удоволствие разговаряше с клиентите. Сосът й с черен пипер се превърна в такъв хит, че тя започна да предлага „специалитет на месеца“: конфитюр, хляб или каквото беше успяла да приготви през свободното си време.

В наши дни песента на Пътуващия магазин на Рик е изпята. След като бакалията на Норман предлага по-богат асортимент, а на околовръстния път построиха супермаркет от веригата „Уол Март“, хората нямат желание да пазаруват от Рик и Сю. Обаче съпрузите Карпър вече са като местна институция, а човек не бива да забравя своите, затова жителите на Сойертън Спрингс още купуват по нещичко от автобуса. Правят дребни покупки — тиксо или четка за коса, но полагат усилия да запазят бизнеса на старците, защото помнят времето, когато Карпърови полагаха усилия да облекчат живота им.

Ако Рик чуеше, че Мери Ан Уинк търси безвредна червена боя за специалния си сладолед, веднага си записваше и след седмица й го доставяше.

Разбереше ли Сю, че Остин Адамс харесва обикновена туршия, още следващия месец я предлагаше в Пътуващия магазин. Когато госпожица Луна Майерс падна и си счупи бедрената кост, съпрузите Карпър я сложиха да легне на пътеката между полиците в автобуса и я закараха чак в общинската болница във Фоли. Подобни жестове никога не се забравят.

При избухването на грипната епидемия Рик и Сю бяха като дар божи. Кръстосваха из града сутрин, обед, вечер. Аспирин за семейство Ролинс, четири шишенца пептобисмол за Били Пат и Джини, сокове за децата на семейство Косар. Пилешката супа, която Сю беше сварила от минимално количество продукти, продължаваше да се продава с голям успех както когато за пръв път старицата я предложи за продан — няколко дни преди всички в града да се тръшнат болни.

Както споменах по-горе, повечето семейства пазаруват от кафе-бакалията на Норман, но като негласен жест на благодарност купуват специалитетите на Сю. В края на януари Пътуващият магазин на Рик беше зареден с пилешката супа на жена му. Беше я приготвила от целина, моркови, малко гъби и, разбира се, пилешко месо. На бурканите беше написала с черен флумастер: „Сол и черен пипер на вкус“.

Само за една седмица повече от половината буркани се продадоха. Очевидно сезонът беше подходящ за такава храна и въпреки че супата имаше особен вкус, повечето хора си я изяждаха и я харесваха. Приблизително по същото време при Лий Пейтън започнаха да идват първите заболели от грип. Епидемията бързо се разрасна. Цели семейства идваха в кабинета му.

— Няма как да ви помогна — казваше им той. — Пазете леглото и болестта сама ще отшуми. И непременно яжте пилешка супа — чух, че този месец се предлага в Пътуващия магазин на Рик.

Разбира се, те го послушаха и изкупиха всички буркани със супа. За всеки случай Рик остави един за себе си и Сю, ако пипнат грипа.

— Знаеш ли, скъпа — каза на жена си, докато тя правеше списък за новото зареждане, — този месец имаме най-големия оборот, откакто Норман отвори бакалията. Не е хубаво човек да се възползва от нещастието на другите, обаче твоята пилешка супа действа благотворно на всички.

И май имаше право. Три дни, след като хората изконсумираха и последния буркан със супа, всички бяха на крак.

Докато обядваха заедно, Дик Ролинс каза на Били Пат:

— Добре че купихме цял кашон буркани с онази супа. След като я изядохме, почти веднага оздравяхме.

— И ние така — отбеляза Били Пат.

— И през ум нямаше да ни мине да я използваме като лекарство, ако не я бяхме яли същата вечер, когато ни стана зле.

— Същото беше и у нас — кимна Били Пат.

— Дъщерите ми отказаха да хапнат и лъжица. Заявиха, че имала особен вкус. Рекох им: „Какво от това? Изяжте си всичко! Знаете ли, че гладуващите хора в Индия биха дали мило и драго някой да им даде такава супа“. — Дик се позамисли и промърмори: — Да му се не види! Вкусът наистина беше особен.

— И на нас така ни се стори — замислено каза Били Пат.

Двамата се спогледаха. Ненадейно ги връхлетя прозрение, както преди няколко дни ги бяха връхлетели главоболието и повдигането. Никой не беше заболял от грип. Супата е била развалена. Бяха получили хранително отравяне.

Разпитаха из града и наученото потвърди подозренията им. Семейства Хенли, Ули, Уорд, дори Пейтънови сериозно се разболели, след като консумирали супата на Сю. Онези, които не си купили от прословутите буркани, останали здрави. Другите се разболели, яли още супа и състоянието им останало лошо, докато супата свършила.

Предишната вечер говорих по телефона с неколцина от пострадалите и се случи нещо странно. Единодушно бяха решили да си мълчат.

— Старците не са го направили нарочно — обясни Кевин.

— Никой не умря — заяви Фонси. — Рик и Сю само искаха да помогнат.

Джини Уилямс се безпокоеше за старицата:

— Сю ще се самоубие, ако си втълпи, че ни е навредила.

Ето това е Сойертън Спрингс. Не е чудно, че в града няма адвокат — никой не се нуждае от услугите му. Хората продължиха да купуват домашните специалитети на Сю, защото знаеха, че иначе магазинът на колела ще фалира. Само дето вече не консумират закупените храни.

Това обаче не се тълкуваше като измама или хвърляне на пари на вятъра, а показваше, че всички държат на Рик и Сю и не искат да ги засегнат.

Само че историята не свършва дотук. Всъщност мисля, че последствията ще се случат, докато пиша тези редове. Сутринта Били Пат и Дик Ролинс срещнали стария Рик.

— Как е хавата, Рикърс? — попитал Били Пат. — Къде е Сю?

— На гости на сестра си в Бирмингам — отвърнал старчокът. — Сега съм ерген.

— Каня те на вечеря у дома — предложил Дик. — Децата ще ти се зарадват.

— Благодаря, но ще ти откажа — рекъл Рик. — Смятам да си остана вкъщи и да погледам телевизия. Май няма да пипна тоя грип, дето ви изпонатръшка всички, та ще изям последния буркан пилешка супа. Така и не смогнах да я опитам. На вас хареса ли ви?

— Много — отговорил Дик. — Изядохме я до последната лъжица.

— И ние така — ухилил се Били Пат.