Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (29) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и осма глава

— Петкилограмов бут? — Били Пат Уилямс недоверчиво изгледа жена си. — Нима твърдиш, че това куче… — той посочи верния си спътник Барни, излегнал се на кухненския под — … това куче, което тежи двайсет и пет кила, е изяло петкилограмов бут шунка?

Барни вдигна глава и изпъшка.

— Сега приятелят ти тежи трийсет кила — промърмори Джини.

— Изобщо не е смешно, драга! Как е станало?

— Телефонирах на Норман и поръчах бута — заобяснява Джини. — Явно не съм чула позвъняването на доставчика и той оставил пратката на задната веранда. Поръчката беше опакована с хартия и тиксо и сложена в кашон. Барни е прогризал кашона и опаковката и през дупката омел месото. Даже не си е направил труда да го измъкне от кашона.

— Сигурно си дала двайсет долара — намръщи се Били Пат. — Останало ли е нещо?

— Дадох трийсет и седем долара и да — останал е кокалът. Ако искаш, ще ти сваря супа. — Тя се усмихна.

Барни пак изпъшка. Били Пат грозно изруга.

— Така или иначе — добави Джини — май се налага да се обадим на Дейвид.

Дейвид Дайкс беше единственият ветеринар във Фоли и съседните градчета, затова обикновено работеше и в събота. Тази събота не беше изключение. Малко преди да се обади Джини, той стоеше до масата за прегледи и се подготвяше да дезинфекцира раната на лапата на един котарак.

— Това е Ламонт, котаракът на семейство Пъркинс — каза на асистентката си Пейдж. — Същински демон. Последния път, когато го донесоха да му лекувам раните, се измъкна от ръцете ми и едва не изпочупи всичко в кабинета. Дръж го здраво.

В този момент телефонът иззвъня и Пейдж понечи да вдигне слушалката. Без да губи нито миг, Ламонт ухапа ръката й, подскочи и впи нокти в рамото на Дейв, а оттам се прехвърли на главата му.

Въпреки че беше жестоко издраскан и окървавен, ветеринарят не изгуби самообладание. През двайсетте години, откакто упражняваше тази професия, неведнъж му се беше случвало по главата му да се катерят котки, включително демоничният Ламонт. Затова сега и окото му не мигна.

След няколко минути, докато Пейдж си превързваше ръката, изведнъж се сети за обаждането:

— Ох, за малко да забравя. Одеве се обади Джини Уилямс. Техният далматинец е изял цял свински бут и тя ще го доведе за преглед. Ще дойде след двайсетина минути.

— Цял бут, а? — повтори Дейв. — Бас държа, че Били Пат е побеснял. Кучето… как му беше името… Барни, нали? Кучето повръща ли?

— Май не — отговори Пейдж. — Иначе Джини щеше да ми каже.

През следващите няколко часа Дейв не можа да вдигне глава от работа. Ваксинира няколко котки и кучета, гипсира счупеното крило на един папагал и залепи откъснатата опашка на гущера на Джейкъб Пъркинс. Освен това опипа твърдия корем на Барни и успокои Джини, че няма опасност домашният й любимец да умре от разкъсване на червата, алергия от суровото месо и свински грип.

Най-накрая освободи Пейдж, но тъкмо се канеше да си тръгне, телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката:

— Ветеринарна клиника на Дайкс.

— Доктор Дайкс ли е на телефона? — задъхано попита човекът от другата страна на линията. По гласа му личеше, че е много изплашен.

— Да. С какво да ви услужа?

— Сега ще ви кажа. Обаждам се от една бензиностанция. На табелата пише „Ролинс — бензини“.

— Да. Намирате се на бензиностанцията на Дики Ролинс в Сойертън Спрингс. Какво се е случило?

— Ветеринарят ли сте?

— Да. Какво е станало?

— Лекувате животни и разни други гадинки, нали?

Дейв беше уморен от напрегнатия ден и нелепият разговор започваше да го изнервя.

— Виж, приятел! — сопна се доста грубо. — Като вдигнах слушалката, казах: „Ветеринарна клиника на Дайкс“. Фамилията ми е Дайкс, значи аз съм ветеринарят и това е моята клиника. Да, лекувам животни и други гадинки. А сега ми кажи какво е станало.

Докато шофираше към бензиностанцията на Дики Ролинс, той поклати глава и промърмори:

— Да ме пита човек защо отивам там. Онзи тип така и не ми каза какво се е случило. Вече трябваше да съм си у дома.

Само че любопитството му беше надделяло. Малко преди непознатият да затвори, беше чул как Дик вика:

— Помощ! Разкарай това чудо! Помощ! Спасете ме!

Влезе в бензиностанцията и веднага забеляза някакъв ван, чиято задна врата беше отворена. По камионетката нямаше никакви надписи, но регистрационният номер беше от Индиана. Дик изскочи иззад нея и се втурна към колата на ветеринаря:

— Дейв! Носиш ли пистолет?

— Не… Всъщност имам, но не е истински. Защо? Какво има?

Дик не отговори, а се обърна и тръгна към телефонната будка, като си мърмореше:

— Трябва да намеря оръжие.

Дейв слезе от колата и се завтече подир него. Настигна го, хвана го за рамото и възкликна:

— Виж, взе да ми писва! Никой не ми казва какво е станало тук! Спри се за малко и обясни като човек!

Онзи се ококори така, сякаш виждаше непознат, после се окопити и заговори:

— Преди половин час пристигна един тип и поиска разрешение да използва маркуча, свързан към чешмата. Отвори вана и отвътре изскочи най-големият шибан плъх, който съм виждал! Стоях до помпата с високооктановия бензин. Плъхът се втурна към мен и така ме избоксира в гърдите, че се блъснах в автомата за напитки. Май имам счупено ребро.

Дейв се позамисли.

— Плъх ли?

— Най-големият шибан плъх, който съм виждал! Шибна ме право в гърдите.

Ветеринарят реши да прегледа Дик. Рядко му се удаваше възможността да лекува пациент, страдащ от халюцинации. Накани се да го успокои, но в този момент от бензиностанцията изскочи някакъв човек — петдесетинагодишен, доста пълен и с лице, червено като домат. Затича се към двамата приятели, като от време на време поглеждаше назад.

— Ти ли си Дайкс? — попита задъхано, забравяйки учтивата форма на обръщение.

— А ти кой си? — сопна се Дейв.

— Майк Джакубик — представи се червендалестият, без да му подаде ръка. — Аз съм директор на цирка в Индианаполис. Пътувах към Мобил, където ще има панаир, но изведнъж „главната ми атракция“ пощуря и едва не счупи камионетката. За малко да катастрофирам. Имах късмет, че успях да спра на тази бензиностанция.

— Да си пикая на моя късмет — промърмори Дик.

— Така или иначе — продължи онзи — сгащил съм гадината в тоалетната. От теб, докторе, искам да ми помогнеш да я качим обратно във вана.

Дейв се върна до колата си и извади от багажника пистолет със стрелички, пълни с упойващо вещество. Докато вървяха към сградата, пак попита Дик:

— Я ми кажи откровено с какво си имаме работа.

— С най-големия шибан плъх, който съм виждал! Шибна ме право в гърдите.

Прекосиха гаража, тънещ в полумрак, и ветеринарят се загледа в отворената врата на тоалетната. За пръв път си помисли, че е възможно Дик да не халюцинира. Може би наистина беше видял грамаден плъх. Онзи Майк беше казал, че има цирк. Като нищо плъхът можеше да е голям колкото кон — например коня, язден от Джими, двуглавото момче от джунглата.

Яд го беше, че не беше поискал повече подробности. Яд го беше и на Майк Джакубик, който явно нямаше намерение да помогне, а се беше лепнал за телефона, оставяйки двама им с Дик да преследват неизвестния звяр. Заобиколи някакъв раздрънкан буик и вдигна „оръжието“ като ченге в старомоден филм. Дик се намираше на около три метра зад него.

Дейв никога не беше използвал пистолета. Преди няколко години го поръча от склад за ветеринарни пособия в Кълъмбъс, Мисисипи, но заедно с него получи само три стрелички, които влизаха в специалната цена от 59.95 долара. Сега, докато се вслушваше в ударите на сърцето си, което биеше до пръсване, той съжали, задето се беше стиснал и не си беше поръчал брониран костюм или дори танк.

Ненадейно видя пред себе си животното и прошепна:

— Мили боже!

Високо беше колкото него и очевидно беше разгневено. За миг го помисли за плъх, но когато онова го прескочи, разбра, че е кенгуру. И то кенгуру боксьор. След като го прескочи, то се изтъпанчи пред Дик и го удари право в гърдите. Отново. Бензинджията изкрещя. Дейв натисна спусъка и стреля напосоки. Дик отново извика — стреличката го беше улучила в задника. Преди да загуби съзнание и да се просне на пода, замахна към кенгуруто, но не го улучи. Противникът му обаче беше точен. Заподскача и — бум, бум, бум — избоксира Дик още три пъти.

Следващият изстрел на Дейв попадна в целта. Почти мигновено животното се успокои и скоро кротко спеше на пода до собственика на бензиностанцията.

— Браво на теб! — Майк Джакубик открехна вратата на гаража. До този момент беше наблюдавал схватката през прозореца.

Дейв беше заредил и третата стреличка и се изкушаваше да я изстреля по господин циркаджията, обаче се въздържа. Помогна му да натовари кенгуруто в камионетката и прибра възнаграждението си.

Докато гледаше отдалечаващия се ван, до него докуцука Дик.

— Всичко ме боли — каза плачливо. — Да му се не види, какво беше онова животно?

— Онова, приятелю — усмихна се ветеринарят, — беше най-големият шибан плъх, който съм виждал.