Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (28) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и седма глава

— Голяма опаковка пилешки бутчета само за два деветдесет и пет — и вкъщи да ги изпържиш, няма да ти излязат толкова евтино, а не хапнах и залък! — оплака ми се снощи Джини Уилямс, когато й телефонирах да я разпитам как е минал „Денят на бутчетата“ в Косаровия ресторант за пържени пилета.

Най-вероятно нямаше да разбера за събитието, ако миналата седмица не бях прочел дописката на втора страница на вестник „Часовой“, придружена с голяма снимка на Джордж, жена му Бети Джо и трите им деца, фотографирани пред ресторанта. Зад тях големият плакат на вратата гласеше: „ИМАМЕ ПРЕДОСТАТЪЧНО!“.

Предполагам, че „Денят на бутчетата“ нямаше да бъде отразен във вестниците в други градове. Сто на сто редакторите им нямаше да обърнат внимание на събитието, но госпожица Една Тигпен, собственичка на един от най-старите вестници в щата, смяташе за свой дълг да предоставя най-подробна информация на читателите си.

Макар от години да не живеех в Сойертън Спрингс, продължавах да се абонирам за „Часовой“. Срещу само девет долара годишно можех да следя актуалните събития в родното си градче.

Как иначе щях да науча, че миналата седмица в дома на Кристофър и Катрин Сарък се е провела сбирка на Дружеството по генеалогия? Според „Часовой“ семейство Сарък се проявили като отлични домакини: масата била украсена с много вкус, членовете на дружеството и гостите били почерпени с пунш и кейк. Освен това Кристофър и Катрин, родени в град Закари в Луизиана, а сега живеещи в Сойертън Спрингс, подробно разказали историята на къщата си, известна сред местните хора като резиденцията на Джийн Стимпсън. Всички прекарали много приятно.

В дописката се отправяше похвала към госпожа Сарък, задето отново засадила лехите с цветя, „с които Джийн толкова се гордееше“. Научих още, че на сбирката през следващия месец Лейси Бърд Смит щяла да изнесе беседа на тема „Каква е съдбата на загиналите при Гетисбърг воини от Конфедерацията“.

„Часовой“ се списваше от госпожица Една Тигпен, откакто през 1948 беше наследила от баща си собствеността върху вестника. Предимно тя определяше „издателската политика“ по отношение на съдържанието. Всъщност не упражняваше контрол само върху рубриката „Моето мнение“, списвана от най-добрата й приятелка и съквартирантка госпожица Луна Майерс.

Възрастните дами живееха заедно, откакто бяха чукнали шейсетака, и беше станало ясно, че нито едната, нито другата няма да се омъжи. И двете бяха високи, кльощави, с къси гарвановочерни (от сто километра си личеше, че са боядисани) коси. Въпреки че бяха на по осемдесет и три години, още бяха неуморни.

Освен че списваше седмичната си рубрика в „Часовой“ и от време на време влизаше и в ролята на репортерка за същото печатно издание, госпожица Луна още работеше като медицинска сестра и беше председателка на няколко комитета към баптистката църква. Госпожица Една обаче се беше отдала изцяло на вестника. „Часовой“ беше нейният живот. Пишеше статиите, заснемаше фотографиите и завеждаше „рекламния отдел“. Имаше сили дори да води практиката на момчетата от гимназиалния курс и ги наблюдаваше, докато работеха на старинната й печатарска машина.

„Часовой“ излизаше в петък сутринта и до обяд вече го бяха прочели всички в града. Седмица подир седмица госпожица Една даваше на Сойертън Спрингс теми за разговор. Обикновено се обсъждаха грешките, които бяха открили в предишния брой. Никой обаче не й се сърдеше.

— В крайна сметка тя е на осемдесет и три — казваха хората. — Да е жива и здрава.

Намирането на грешки се беше превърнало в любимо занимание на повечето обитатели на Сойертън Спрингс. Разбира се, не ги изтъкваха направо (иначе щяха да обидят госпожица Една), а ги споменаваха мимоходом по време на разговора с някого. Например Били Пат Уилямс подхвърляше на сина на Кевин Пъркинс, когато се срещнеха на улицата:

— Здрасти, Джъдсън! Добър мач си направил снощи. Прочетох във вестника, че си отбелязал два нокдауна.

Двамата се усмихваха и си продължаваха по пътя.

През декември коледният брой излезе с голямо заглавие на първа страница: „СЕГА ЗЕМЯ НА ДЪНОТО!“. Отдолу беше отпечатана рекламата на Роджъровата агенция за недвижими имоти, която гласеше: „ЦЕНИТЕ СТИГНАХА ДЪНОТО — КУПЕТЕ СИ ЗЕМЯ СЕГА!“. Разбира се, на всички беше ясно кой е разбъркал думите.

По мое мнение госпожица Една имаше склонността да драматизира при описанията на събитията. На четиринайсетгодишна възраст бях сред момчетата, спипани да опаковат двора на една учителка. Една вечер се събрахме и решихме, че госпожа Макюън, която ни преподаваше английски, задължително трябва да има тоалетна хартия в двора си. И около дърветата си. И около къщата си.

Тук е мястото да изтъкна, че се справихме отлично, само дето накрая ни спипаха и нашите родители, директорът на училището и Боб, съпругът на госпожа Макюън, ни накараха да отстраним артистичните си приумици. На следващия ден на първата страница на „Часовой“ лъсна наша снимка с надпис: „ВАНДАЛИТЕ СА АРЕСТУВАНИ И НАКАЗАНИ!“.

През миналата седмица обаче госпожица Една най-после спечели голямата награда. И ако се питате защо Джини Уилямс не можа да хапне пържено пилешко, ето отговора.

Историята започна с решението на доктор Лий Пейтън да организира в петък вечерта в клиниката си скромно тържество по случай навършването на две години, откакто беше поел практиката на баща си. Щяха да присъстват само хора, които работеха в сферата на търговията и обслужването. Текстът, написан с красиви букви, гласеше: „Сърдечно ви каним да присъствате на неофициалния прием в клиниката на доктор Лий Пейтън в петък, шестнайсето число, между седемнайсет и трийсет и двайсет часа. Ще се сервират храна и напитки“.

Двайсет и четирите покани бяха изпратени по пощата още в понеделник. Домакините не поискаха потвърждение — предполагаше се, че всички, удостоени с честта, ще присъстват. Такъв беше обичаят в Сойертън Спрингс. Поканеха ли те някъде, трябваше да отидеш, без значение дали беше на празненство, или за да помогнеш на съседа да оправи протеклата септична яма.

В четвъртък следобед Лий и съпругата му Ребека хвърлиха доста труд да подготвят амбулаторията. Не за да я украсят, а защото по настояване на Ребека трябваше да махнат някои неща.

— За бога, Лий! — възкликна тя и забели очи. — Хората ще хапват и ще пийват. Представяш ли как ще им се отрази листовка, илюстрираща какво става с човешкото ухо при липса на добра хигиена?

Свалиха и големия плакат с надслов „Бял дроб на пушач“, както и увеличената фотография на нокът, враснал в пръст на крака. Заедно изтикаха в коридора масата за прегледи. Лий понечи да я покрие с чаршаф, но Ребека така го изгледа, че той побърза да изпълни указанията й и да използва покривката за маса, която бяха донесли от къщи.

Менюто щеше да е следното: триъгълни сандвичи с крема сирене, разбъркано с червен пипер, и сандвичи от ръжен хляб и риба тон, нарязани на къси тесни парчета. Щеше да има и ядки, ябълкови кексчета и ванилови гофрети. Ребека вече беше направила сандвичите и ги беше сложила в хладилника. Ядките, кексчетата, гофретите, бутилките с кока-кола и кафето щяха да вземат на следващия ден към три часа от кафе-бакалията на Норман.

В петък съпрузите Пейтън си позволиха да поспят малко повече. И без това през този ден клиниката не работеше, пък и предвид очертаващата се уморителна вечер почивката им беше крайно необходима. Така или иначе излязоха от къщи едва когато стана време да вземат сладкишите и напитките от магазина на Норман, и така и не прегледаха „Часовой“.

Около четирийсет минути преди часа, в който щяха да пристигнат гостите, Лий излезе на двора. На жена си обясни, че ще провери дали навън няма нещо за прибиране. Разбира се, знаеше, че дворът е идеално почистен, обаче Ребека ужасно го изнервяше със забележките си:

— Внимавай къде сядаш! Не пипай кексчетата!

„Да му се не види! — помисли си той и на излизане машинално пъхна под мишница вестника. — Поканили сме само двайсетина души, а тя се суети, сякаш на вечеря ще дойде целият град.“ — Подсмихна се и разгърна „Часовой“. Изведнъж пребледня като платно. На първа страница беше поместена поканата за скромното му празненство. Той примигна и тръсна глава, сякаш не вярваше на очите си. Не, нямаше грешка — поканата си беше там. Очевидно госпожица Една Тигпен беше решила, че всички в града са получили поканата, и я беше препечатала в „Часовой“, дори беше добавила кратък коментар на тема какво облекло е подходящо за подобно събитие.

— Втасахме я! — Лий изпусна вестника и се втурна към къщи. — Целият град ще дойде на вечеря и гостите ще бъдат тук след… след около пет минути!

Всъщност на гражданите на Сойертън Спрингс им бяха необходими около трийсет минути, за да се съберат в клиниката, но храната ометоха само за пет. Пристигнаха около четиристотин души, и то гладни като вълци. Лий даде на Ребека приспивателно и тъкмо когато се канеше и той да глътне едно хапче, внезапно го осени гениална идея: „Джордж! Да, още нищо не е загубено!“. В четвъртък Джордж Косар го беше предупредил, че с Бети Джо ще позакъснеят за празненството, понеже ще пържат пилешки бутчета. Очакваха голяма навалица на следващия ден, затова бързаха да приготвят порциите.

С едно обаждане по телефона Денят на бутчетата беше отменен и празненството беше спасено. Никой освен Лий, Ребека, Джордж и Бети Джо не разбра каква катастрофа можеше да настъпи и кой щеше да е виновен за нея.

Естествено и госпожица Една остана в неведение. Въпреки че отпечата в „Часовой“ доста критична дописка за тържеството и дори си позволи злобен коментар по адрес на домакините, задето бяха поднесли само пържени пилешки бутчета, Лий и Ребека не й казаха нито дума. Джордж не се ядоса, макар че рекламната му кампания се провали. Всъщност май никой не се разсърди на госпожица Една заради причинените неприятности.

— В крайна сметка тя е на осемдесет и три — казаха потърпевшите. — Да е жива и здрава.