Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (3) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Втора глава

Щом Хауард и Соня Пийл излязоха от магистралата, нещо избумтя под капака на мерцедеса им. Двамата се спогледаха. Той сви рамене и продължи да говори:

— След като вече сме наблизо, нищо не ни пречи да завием по страничния път и да се порадваме на природата.

Бумтенето се повтори.

Соня изгледа изпод око съпруга си:

— Може да е някаква повреда на двигателя. Дали да не се върнем до сервиза при изхода от магистралата?

— Глупости — отвърна Хауард. — Нищо й няма на колата. Вероятно в бензина има някакви примеси. Ще изгорят и край.

След трийсет минути Соня каза:

— Нищо й няма на колата. Вероятно в бензина има някакви примеси. Ще изгорят и край.

Вече не бяха в мерцедеса, а вървяха по затревения банкет. Семейство Пийл бяха от Чикаго. Хауард беше главен счетоводител в голяма компания, Соня беше домакиня и се беше посветила на отглеждането на децата. Сега и двамата бяха прехвърлили петдесетте, а децата им бяха пораснали.

През последните двайсетина години всеки юни семейството отиваше на почивка по крайбрежието на Мексиканския залив. Сега за пръв път съпрузите бяха без отрочетата си.

Хауард си беше наумил да превърне пътуването в знаменателно събитие. Несъмнено беше осигурил луксозен живот на съпругата си. Тя караше мерцедес и пазаруваше от най-хубавите магазини в Чикаго, но според него в живота й липсваха спонтанността и тръпката. Затова беше решил да се отклони от магистралата.

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо се отклони от магистралата? — промърмори Соня, докато куцукаше по банкета с елегантните си обувки с висок ток. — Даваш ли си сметка, че сме бог знае къде в глухата провинция и сме изпаднали в бог знае какво положение. И още един въпрос: даваш ли си сметка, че при всяко наше пътуване през последните двайсет години все ставаше някаква издънка? Слава богу, този път не сме се загубили, както се случва обикновено, защото твоя милост мрази да моли някого да го упъти. Помня как веднъж…

Хауард слушаше с половин ухо гневната тирада на жена си и си мислеше, че тя има право. „Ако не за друго, то за нежеланието ми да разпитвам за посоката. Защо мразя да ме упътват?“ Вероятно му се струваше, че не е мъжествено. Доколкото си спомняше, никога не беше молил да го упътят.

Отново се заслуша в думите на Соня. „От какво се жалва сега? — запита се. — Господи, пак мрънка за тоалетната!“ Триеше му сол на главата, задето преди един час не беше спрял в крайпътния комплекс, където имаше тоалетна. Още тогава й се пишкаше, а сега беше вбесена. Хауард си каза, че отказът му да спре вероятно е още една проява на мъжество. Спираше само в краен случай. Мразеше да си прахосва времето. Имаше си график.

— Идва някаква кола — промърмори той и повдигна вежди. Обърнаха се и замахаха, въпреки че шофьорът явно възнамеряваше да спре. Майк Мартин зави вдясно, удари спирачки и свали стъклото.

— Бас държа, че искате да ви закарат донякъде — подвикна на двамата пешеходци. — Преди малко видях автомобила ви. Качвайте се.

— За къде пътувате? — попита Хауард. Нямаше намерение да се довери на първия срещнат. Беше градски човек и знаеше какви опасности дебнат непредпазливите.

— Отивам си вкъщи — отговори Майк. — На драго сърце ще ви закарам в града. Между другото, казвам се Майк Мартин.

— Кой е този град? — намеси се Соня.

Майк започна да се изнервя. По говора им личеше, че не са от Фоли или някъде тъдява, но определено изглеждаха недоверчиви.

— Сойертън Спрингс, госпожо. На десет километра оттук е. Разбира се, ако предпочитате да вървите пеш…

— Не, не! — едновременно възкликнаха двамата и се качиха в колата. Соня седна отпред, Хауард се настани на задната седалка, за да държи под око Майк. Изглеждаше симпатяга, но като нищо в багажника му можеше да има човешки труп.

— Е, Майк, какво работиш? — попита, за да подхване разговор.

— Собственик съм на погребално бюро — отвърна онзи и натисна газта.

На влизане в града Соня забеляза табелата с надпис: „Сойертън Спрингс. ГРАД, КОЙТО ЩЕ ВИ ХАРЕСА“. „Съмнявам се“ — помисли си тя. Майк вече ги беше осведомил, че се налага да пренощуват в градчето, обаче Хауард отказа и настоя да ги закара до някой сервиз. Майк спря пред гаража на Дик Ролинс — единственият сервиз в Сойертън Спрингс.

— Здрасти, Дик — подвикна през сваленото стъкло. — Да не повярва човек, че още си тук.

— Не съм — ухили се той. — Отбих се да си взема пистолета. Днес ще давам старта на състезанията на хлапетата.

Майк се обърна към съпрузите Пийл и обясни:

— Всяка година в градчето се устройва пикник за ознаменуване началото на лятото. Винаги е край езерото Боман. Имаме надбягвания с чували и разни други забавления.

Хауард кимна и се обърна към Дик:

— Господин… ъъъ… Ролинс, нали така? Аз съм Хауард Пийл от Чикаго. Това е съпругата ми Соня. Пътуваме към крайбрежието. Колата ни се повреди на второкласно шосе №10 и спешно трябва да се поправи.

— С най-голямо удоволствие щях да ви помогна — отвърна Дик, — обаче след двайсет минути трябва да съм на пикника.

Хауард прехапа устни и процеди:

— Някой друг в града може ли да поправи автомобила?

— О, да — ухили се Дик. — Джо Булард е цар на двигателите. Роджър Лъкър, градският полицай, също го бива. Кевин Пъркинс, Рик Карпър, Том Хенли… всички разбират от автомобили. Като се замисля, и госпожица Луна Майерс е доста сръчна. Сама си оправя колата.

— Чудесно. Да намерим някой от тези хора.

— Абе, лесно ще ги намерим, ама няма да ви са от полза.

— И защо? — повдигна вежда Хауард.

— Щото всички са на пикника — отвърна Майк, сякаш човекът от Чикаго сам трябваше да се досети. — Вижте, имаме хубав хотел на две преки оттук. Ще ви закарам да се поосвежите, после ще дойдете на пикника. Разбира се, ако беше спешно, щяхме да реагираме веднага.

— Спешно е! — кресна Хауард, който беше почервенял като рак.

— Някой умира ли? — обади се Дик.

— Не… — неохотно измънка човекът от Чикаго.

— Значи няма нищо спешно! — назидателно каза Дик. — Ще се видим на пикника.

„Лоза и маслина“ на Мейн стрийт всъщност беше голяма стара къща, обаче през 1964 Тони и Кристи Хамилтън я бяха преустроили в хотел с десет стаи. Двуетажната дървена постройка беше боядисана в бяло, а капаците на прозорците — в зелено. На голямата веранда, заобикаляща хотела, бяха наредени люлеещи се столове. Кристи обясни на новодошлите:

— Днес няма да сервираме вечеря. Всички ще хапнат на пикника, но не берете грижа, за вас ще има достатъчно храна. Закуската поднасяме точно в седем и половина. Ето ви ключа — стая номер две. Дължите ми двайсет и четири долара. Предпочитам да ги получа още сега.

Щом влязоха в стаята, Хауард с облекчение установи, че тоалетната е индивидуална, а не на етажа. „Ако беше обща — каза си, — Соня нямаше да ми проговори до края на живота си.“

— Какво ще правим сега? — промърмори.

— Първо ще си сваля обувките — отговори жена му. — Стъпалата ми са разранени. Забеляза ли, че няма телевизор?

— Обаче има тоалетна — изтъкна той.

На вратата се почука. Беше Тони.

— Искате ли да дойдете с нас на пикника? Имаме кон и двуколка, която използваме при такива случаи. Гарантирам ви, че ще си изкарате чудесно. Ако останете тук, ще умрете от скука.

Съпрузите Пийл моментално осъзнаха логиката в думите му и без колебание приеха предложението. И двамата за пръв път се возеха на двуколка и Соня с изненада откри, че й харесва.

— Как се казва конят? — обърна се към Кристи.

— Губернатор. Нарекохме го така заради приликата между задните му части и лицето на човека, заемащ тази длъжност.

Всички прихнаха.

Соня искрено се забавляваше в компанията на Кристи. Двете вече си говореха на ти, сякаш се познаваха отдавна. На пикника хотелиерката я запозна с няколко дами, включително Фонси Булард, която се стори позната на Соня. След като поговориха само няколко минути, стана ясно, че една позната на Соня от Чикаго държи в дневната си снимка на Фонси, с която били първи приятелки в университета.

Хауард помагаше на Тони да качва на двуколката желаещите да се повозят, а докато траеше обиколката на езерото, той разговаряше с другите мъже и гледаше как децата си играят.

— За пръв път попадам в такъв град — промърмори на Майк. — Откога живееш тук?

— Откакто съм се родил.

— Някога изпитвал ли си желание да заживееш другаде?

— Случвало се е, но след седмица-две преставах да го искам. Приятелите ни са тук, училището е добро, въздухът — чист… и хората държат един на друг.

Хауард се обърна да погледне жена си, която седеше на одеяло редом с Кристи. Двете сякаш бяха първи приятелки. Всъщност Соня се превиваше от смях. Отдавна не я беше виждал толкова щастлива.

— Знаеш ли, Майк — промърмори, — срам ме е да го призная, но смятах, че хората по тези места са скучни или глупави. Едва сега разбрах колко съм грешал. Изобщо не сте такива.

— Тъй си е — ухили се Майк. — Може би и не всички хора от Чикаго са надути кретени.

Дик изникна отнякъде и се приближи до тях:

— Здрасти, приятели. Хауард, приключих с последното състезание и изтеглих на буксир колата ти. Даже ми остана време да я оправя. Нищо работа — откачил се беше маркучът на помпата за горивото. Можете да продължите пътя си, друже.

Хауард се навъси:

— Дик, ще те помоля за една услуга. За пръв път съм във вашето градче, обаче ми се струва, че мястото ми е при вас… поне засега. Вече не ми се пътува за крайбрежието. Ще ти дам петдесет долара отгоре, за да не кажеш на съпругата ми, че си оправил колата.

Дик се усмихна:

— Няма да ти взема пари за ремонта. Кофти ми е, задето ви забавих излишно. Колкото до жена ти… съжалявам, обаче вече й казах.

Лицето на Хауард помръкна.

— Но ако държиш да поостанеш, проблемът ти е решен. Жена ти искаше да ми даде сто долара да си трая за колата.