Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (20) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Деветнайсета глава

Температурата беше около минус два градуса, но сравнително студеното време не плашеше Кевин Пъркинс. Години наред ловуваше зеленоглави и шилоопашати патици, които се въдеха в блатистия участък на езерото Боман, и по негово мнение краят на сезона за лов на патици беше най-важният период през годината.

Пътуваше с джипа си към Убежището — дървена хижа сред най-затънтените гори, която баща му беше построил преди много години. Натисна газта, за да мине през бор, препречил тесния път, и се усмихна. Скоро щеше да се срещне с цялата банда. Всяка година по това време прекарваха цяла седмица сред горите. И тъй като обичайната им сбирка се падаше през декември, съпругите им винаги изпадаха в истерия. Гленда му вдигна скандал тъкмо преди да тръгне. И тази година упреците бяха същите:

— Умът ми не го побира! Толкова си безотговорен. Отиваш на лов, все едно нямаш никаква работа. Знаеш ли колко неща трябва да се свършат преди Коледа? Изобщо ли не те е грижа за мен?

Кевин се навъси. Неприятно му беше да е далеч от Гленда (особено по това време на годината), но нямаше избор. Правеше онова, което баща му беше правил година след година. Ловът на патици се беше превърнал в традиция и той нямаше намерение да я наруши.

Взе последния завой и първо видя дима от комина, после самата хижа. Беше малка — само с три стаи — и заради олющената зелена боя изглеждаше изоставена. Обаче за Кевин, Джо Булард, Роджър Лъкър, Били Пат Уилямс и Дик Ролинс тук беше самият рай.

Докато Кевин Пъркинс паркираше, приятелите му излязоха от хижата.

— Ето те и теб, старче! — възкликна Джо и взе сака му от задната седалка на джипа.

Всички наричаха Кевин „старче“. Не заради възрастта му — изобщо не беше престарял. Започнаха да му викат така още в десети клас, когато той започна да оплешивява.

Дик и Роджър тичешком заобиколиха джипа.

— Ще вземем пушката ти — обяви Роджър.

— Да не сте я пипнали! — извика Кевин, пресегна се и грабна дванайсеткалибровата си пушка. Преди няколко години тези двамата бяха извадили ударника на оръжието му. И тъй като не можеше да стреля, на Кевин беше отредена ролята на викач. Той не се разсърди на приятелите си, но не забрави гадния им номер.

— Къде е Били Пат? — попита.

— Зарежи го тоя мухльо! — засмя се Роджър. — Уплаши се от жена си. Джини му заявила, че от август й обещава да разчисти гаража, и сега няма да го пусне с нас.

— Свирнах му с клаксона, когато минавах край тях — обади се Дик. — Влачеше някаква лампа.

Всички се разсмяха.

— Ще съжалява, че не й се е опънал — подхвърли Джо. — Ще отстреляме поне хиляда патици.

— Мери си приказките. — Кевин се поусмихна и кимна към гората. — Нали не искаш Джери да чуе хвалбите ти?

Приятелите закимаха. Разбира се, не искаха Джери да чуе за хиляда патици, сто патици или дори една пършива патица над разрешената бройка. Защото беше ловният пазач.

Джери Андерсън и жена му Катрина живееха на Рандал Роуд близо до къщата на Дик. Бяха баптисти — той преподаваше в неделното училище към баптистката църква, съпругата му пееше в хора. Освен това Джери беше активист във всички обществени начинания и единайсет месеца в годината бе сред най-добрите приятели на Джо Булард.

По време на ловния сезон обаче той се превръщаше в неумолим и безкомпромисен пазач.

— Все едно не сме първи приятели — оплакваше се Джо. — Взема си длъжността много насериозно. Ще ме глоби, без да му мигне окото.

— Аз съм представител на закона — казваше Джери. — Плащат ми, за да съблюдавам спазването на законите в щата по отношение на лова и риболова. Изпълнявам съвестно задълженията си. Ще глобя даже собствената си майка, ако застреля патица през забранения сезон.

Всички в града бяха сигурни, че ще изпълни заканата си.

Беше чистокръвен индианец от племето чокто и знаеше, че това му дава преимущество сред горите. Не защото стъпваше леко или се ориентираше по-добре от другите — просто беше единственият индианец, познат на обитателите на Сойертън Спрингс, затова те си въобразяваха, че той притежава по-специални умения.

Разбира се, Джери нямаше никакво намерение да ги разубеждава. Случваше се, когато е с приятел сред гората, да се наведе, да опипа земята и да каже нещо от рода на: „Сърни. Две. Минали са преди един час“. После се изправяше и продължаваше да върви с вирнат нос, все едно можеше подробно да опише какво са закусвали сърните.

Поради фанатичната му отдаденост на престижната професия на ловен пазач хората мъничко се страхуват от него по време на ловния сезон. Не че възнамеряват да нарушат закона, обаче им се струва, че той винаги ги дебне отнякъде.

И днес по време на вечерята в хижата Джери беше главната тема на разговорите.

— Един мой познат — каза Кевин — твърдеше, че Джери изникнал изпод земята, за да го спипа на местопрестъплението. Кълнеше се, че казва истината.

— Защото е индианец — дълбокомислено отбеляза Дик. — Прилича на Тонто.

— На кого? — ококори се Роджър.

— На Тонто. Приятелят на Самотния рейнджър.

Джо се намеси:

— Случайно да ти е известно, че Самотният рейнджър е убил Тонто?

— Не, за пръв път го чувам. И защо?

Джо се ухили:

— Сигурно най-после е разбрал какво означава кемо сабе^[1].

В този момент вратата се отвори и в хижата влезе Били Пат.

— Брей каква изненада! — възкликна Кевин. — Не вярвахме, че ще те видим тази седмица.

— Защото не ме познавате. — Били Пат се настани до масата. — Заявих на Джини, че ще отида на лов, ако ще чудо да стане. „Джини — казах й, — мъж ли съм, или лукова глава? Аз командвам в тази къща и ако реша да ловувам с приятелите, нищо не може да ме спре. Довиждане, малката.“ И ето ме тук.

Кевин, Джо, Дик и Роджър се втренчиха в него. Кевин подхвърли:

— Разчистил си гаража, така ли?

— И мазето — въздъхна Били Пат.

Седемте дни се изнизаха бързо и на ловците им вървеше. Нито веднъж не видяха Джери, но бяха сигурни, че ги дебне отнякъде. През годините бяха свикнали с невидимото му присъствие и то нямаше да ги дразни, ако не беше законът, че може да се ловува само на дневна светлина. Повечето местни го смятаха за ужасно несправедлив. По времето, когато стрелбата можеше да започне, патиците вече се бяха изпокрили в блатото. Поради тази причина всеки, комуто иначе не би хрумнало да наруши закона, започваше лова още на разсъмване.

Това поведение беше възприето и от обитателите на ловната хижа, които смятаха, че спокойно може да нарушават несправедливия закон. Джери обаче беше на съвсем друго мнение.

— Ще ги пипна аз тези тарикати — каза на Катрина, когато си легнаха вечерта. — Чувам ги да стрелят призори, ама докато ги открия, вече са в правото си да ловуват. Трябва да ги хвана на местопрестъплението. — В два след полунощ той седна в леглото: — Сетих се! Страхотен номер ще им погодя! Излизам, скъпа. До скоро.

Намислил беше да се скрие зад хижата и да изчака приятелите да се събудят. А когато тръгнеха на лов, щеше да ги последва и да ги глоби още щом започнеха да стрелят.

Скри се в къпиновите храсти на десетина метра от вратата на хижата и потрепери. Наближаваше три след полунощ и в гората беше тъмно като в рог. Бая имаше да почака, докато онези приятелчета се събудеха.

След малко заваля дъжд. Не валеше силно, а ръмеше, но скоро Джери се измокри до кости и го втресе. Утешаваше го само мисълта за успеха на мисията му. Представяше си какво ще се случи, когато се появи пред закононарушителите. „Ще им кажа: Усмихнете се! — помисли си. — Дават ви по «Скрита камера». Не, много е банално. Пък и предаването беше популярно преди трийсет години. Може да се промъкна зад тях и да закрякам като патица. Не, не става. Ще се обърнат и като нищо ще ме гръмнат.“

Цял час обмисля най-различни варианти и накрая реши, че най-сигурният начин да изненада ловците е да пропълзи до прозореца и внезапно да се изправи. Когато постъпваше така, хората го гледаха, сякаш е изникнал от земята.

Точно в четири без десет лампите в хижата светнаха и Джери наостри уши. Чу как Кевин гръмогласно пее „Рудолф, еленът с червения нос“. Затракаха тенджери и тигани, явно Джо се захващаше с приготвянето на бекона и овесената каша. Дик излезе на верандата и изпуши една цигара. Смачка фаса и го хвърли към храстите, сред които се криеше Джери.

„Сега е моментът да се покажа — помисли си индианецът. — Мога да го глобя за замърсяване на околната среда.“

В същия момент Кевин застана на прага на хижата и се провикна:

— Ей, Джери! Стига си мръзнал под дъжда! Ела да закусиш!

Джери зяпна от учудване.

— Невероятно — избърбори, докато се измъкваше от трънливите храсталаци. Да му се не види, беше се схванал от дългото клечане под дъжда. Тръгна към хижата, но се движеше машинално — още беше в шок. Щом влезе, Кевин побутна към него един стол, Джо му подаде пълна чиния. Дик и Били Пат седяха от отсрещната страна на масата и се хилеха. Роджър го потупа по гърба и гръмко се засмя.

— Как? — избърбори Джери. — Как разбрахте, че съм отвън?

— Да му кажем ли? — попита Кевин. Другите закимаха. — Виж, Джери, всъщност нямахме представа, че ни чакаш. По-скоро бих казал, че ние те очаквахме. От тринайсет години насам винаги те каним на закуска.