Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (15) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Четиринайсета глава

Когато мълния улучи вековния дъб зад кафе-бакалията на Норман, все още никой не знаеше къде е паднала, но всички единодушно се съгласиха, че нещо е било поразено.

Джордж Косар скочи от леглото и първата му мисъл беше, че този път Дик Ролинс наистина е взривил бензиностанцията си. От двайсет години предупреждаваше този инат Дик да не пуши до бензиновите помпи. Той тръсна глава, за да се събуди напълно, и осъзна, че гърмът се беше чул по-наблизо.

При падането на мълнията Мелани Мартин изпищя в съня си. Заради трясъка и нейния писък съпругът й Майк така се стресна, че подскочи едва ли не до тавана. Приземи се на пода, като междувременно беше нахлузил панталона си. Вярно, че го беше обул на обратно, но все пак не беше гол. Зае поза от карате и се подготви за бой. Още не се беше събудил напълно, за да прецени с кого ще се бие.

При разразяването на бурята Роджър Лъкър беше паркирал пред железарията на Хенли. Като видя, че става опасно, той подкара патрулката към дома си. На минаване край магазина на Норман зърна проблясък в огледалцето за обратно виждане и си каза, че кафе-бакалията е била поразена от мълния, но когато зави и се приближи да огледа пораженията, забеляза, че постройката е невредима. Стволът на вековния дъб обаче беше разцепен през средата.

Роджър насочи фаровете към дървото и присви очи, опитвайки се да гледа през предното стъкло, върху което барабаняха едри капки дъжд. Доколкото виждаше, нямаше опасност от пожар — какъв ти пожар при такъв порой, но на сутринта щеше да падне голямо разчистване.

Паркира, слезе от патрулката и зачака под навеса на кафе-бакалията хората, които скоро щяха да дойдат. В градчета като Сойертън Спрингс службите за реагиране при извънредни обстоятелства са на доброволен принцип. Доброволци са и пожарникарите, и медиците с линейката. Разбира се, и Роджър доброволно изпълняваше длъжността на местен полицай. „При тоя силен гръм — помисли си той, — и куцо, и сакато скоро ще цъфне тук.“

Оказа се прав. Първи пристигнаха Джордж и Майк. След тях се появиха Били Пат Уилямс, доктор Лий Пейтън, Кевин Пъркинс и Норман, който отвори магазина и приготви кафе за всички.

— В четвърти клас си направих къщичка на този дъб — обясни Лий, докато наливаше кафе на Кевин. — Затова сега ми е мъчно за него.

— И моят дядо си е правил къщичка там — отбеляза Джордж.

Кевин си сипа захар и каза:

— Този дъб и дъбът на Генерала край езерото Боман са най-старите дървета в щата. Казват, че са на повече от четиристотин години.

— Кои го казват? — попита Норман.

— Ами… те… всички… без майтап, дървото наистина е посадено преди повече от четири века.

— Във всеки случай си беше тук, откакто се помня — намеси се Били Пат. — Чичо ми подари на Джини картина от 1852, на която са изобразени Мейн стрийт и Колидж авеню. Дъбът се вижда съвсем ясно. И още тогава е бил много висок.

— Четиристотин години! — Майк поклати глава. — А утре ще го нарежем и от него ще останат само дърва за огрев. Да се срещнем тук утре в осем, а?

Всички закимаха, поговориха още малко и се разотидоха по домовете си.

На другата сутрин дъждът вече беше спрял и на дневна светлина беше по-лесно да се види какво се е случило, но последствията си оставаха трагични. Мълнията беше улучила чатала на вековното дърво и буквално беше разполовила ствола. Едната половина стърчеше изправена… сякаш недокосната.

— Има ли начин да спасим поне нея? — обърна се Джордж към Кевин, докато обикаляха дървото, за да огледат пораженията.

Кевин поклати глава:

— Няма начин. Дори корените са поразени.

Тъкмо се канеше да включи верижния трион, но Роджър извика:

— Ей, хора! Елате да видите нещо! — Посочваше някакво място на ствола на височина около четири метра. Всички се скупчиха около него, а той добави: — Прилича на стъкло.

От бялата лъскава дървесина, която до снощи е била в средата на дъба, стърчеше нещо обло… и май наистина беше от стъкло. Качиха се на дървена стълба, за да го видят по-добре, и се оказа, че не са сгрешили. Беше буркан от зеленикаво стъкло и в него имаше нещо.

След като огледаха дървото, разбраха как стъкленицата е била „заключена“ в ствола. Явно преди много години някой я беше пъхнал в хралупа и беше забравил да я извади. С течение на времето дървото я беше обвило и ако не беше мълнията, то завинаги щеше да запази тайната си. До обяд се занимаваха с освобождаването на буркана. Работеха много внимателно, за да не го счупят. Най-сетне Били Пат раздели дървесината и стъклото и вдигна стъкленицата. Трийсетината зяпачи заръкопляскаха.

— Да го отворим ли веднага? — попита той.

— Давай! — викнаха всички в един глас.

Докато чакаха изваждането на буркана, зяпачите изказваха различни предположения за съдържанието му и любопитството им вече беше изострено до краен предел. Единодушното мнение беше, че вътре има някакво съкровище. Всеки обаче имаше своя теория точно какво е това съкровище.

Според Сю Карпър можеше да е злато, скрито от индианците, обаче Джери Андерсън, който е от племето чокто, я увери, че ако предците му са притежавали злато, за нищо на света е нямало да го напъхат в някакво дърво.

Неколцина подкрепиха теорията на пастор Уорд, че вероятно в големия буркан са скрити пари от банков обир. Само дето никой не помнеше в района да е била обирана банка.

Изказаха се и доста екзотични предположения: контрабандно уиски, старинни монети, червеи за риболов и оръжие, с което е извършено убийство. Само че когато с доста усилия отвориха стъкленицата, вътре имаше само три парчета хартия.

Първото беше фотография на Мак и Една Сойер, основали градчето край минералните извори през 1838 година. Според датата фотографията беше заснета през 1864. Съпрузите бяха снимани с дъщерите си Джойс и Барбара и със сина си Томас.

На второто парче хартия имаше скица на града. Били Пат внимателно го разгърна и видя защриховани участъци с надписи „Сойер“. Най-големият беше онзи, в който сега се намираше търговската част на Сойертън Спрингс.

Последният свитък, изваден от стъкленицата, беше документ, даващ право на собственост на защрихованите участъци на преките наследници от мъжки пол на Мак и Една Сойер. В документа се казваше още, че всеки парцел земя, принадлежащ на някого от фамилията Сойер, трябва да се върне на собственика, ако той го поиска. Предвидено беше и недопускането на продажба на имотите без знанието на наследниците на Сойерови, като се указваше, че междувременно всеки ползвател е длъжен да им плаща наем от сто долара годишно. Документът беше подписан от Мак Сойер и заверен от Джеферсън Дейвис, президент на Конфедерацията по време на Гражданската война.

Докато се надпреварваха да разгледат удивителните находки, Роджър възкликна:

— Брей да му се не види! Ако документът за собственост не беше толкова стар, Кевин Пъркинс щеше да притежава този град.

Присъстващите се засмяха. Всеизвестно беше, че Кевин е единственият жив потомък на основателите на Сойертън Спрингс.

Майк обаче каза нещо, с което попари веселието им:

— Всъщност, Кев, ти наистина притежаваш града. — Докато другите се майтапеха със завещанието, Майк беше прочел текста, написан с много дребни букви. Той огледа хората, зяпнали от изненада, и добави: — Доколкото познавам закона и тъй като в университета изучавах съдебните решения относно собствеността върху земите на Конфедерацията, бих казал, че съм напълно наясно с положението. Документът е подписан от президента на Конфедерацията към края на Гражданската война. Ако бяхте специалисти по право, щяхте да знаете, че подобни актове за собственост върху земята бяха потвърдени от федералните съдилища, след като целостта на Съединените щати беше възстановена.

— И какво ни засяга това, Майк? — попита Джордж.

— Веднага ще ти отговоря. Засяга ни и още как. Въз основа на настоящия документ всеки бизнесмен в този град дължи на Кевин приблизително 130 000 долара наем за използването на земите му, които впрочем още са негова собственост.

Зяпачите замигаха на парцали и се обърнаха към Кевин, който заяви:

— Не приемам кредитни карти „Мастеркард“ и „Американ Експрес“.

До вечерта новината се разнесе и градът заприлича на жужащ кошер. Единствената тема на разговорите беше намереният документ. Кевин беше участвал в построяването на почти всички къщи в Сойертън Спрингс, а сега излизаше, че е техен собственик. Изказваха се най-различни мнения.

Лий Пейтън отсече, че не възнамерява да приеме завещанието, обаче Джордж изтъкна, че къщата на Лий не е сред „заплашените“.

— Лесно ти е да философстваш — добави.

Роджър предложи да арестува Кевин по някакво скалъпено обвинение и „да го натика затвора“. След известен размисъл предложението беше отхвърлено: ако затвореха Кевин, какво щеше да стане с Гленда и с децата му?

Госпожица Луна Майерс заяви, че случилото се е „по волята Божия“:

— Неговата ръка разцепи дървото, за да ни разкрие волята Му.

— Готов съм да приема тази теория — отбеляза пастор Уорд. — Дано Бог осъзнава, че е подарил и Своя дом.

Кевин не даваше никакви индикации дали възнамерява да си търси правата според документа, който го превръщаше в богаташ. Всъщност следобеда той беше извън града. Зает беше с огледа на къщата на Олив Харви, която сериозно беше пострадала от падналата върху нея мълния.

Олив беше вдовица с четири деца и едва свързваше двата края, а сега в покрива на сиромашката й къщурка зееше голяма дупка.

— Мога да ви се изплатя на вноски, господин Пъркинс — каза тя, докато Кевин оглеждаше щетите. — Знаете, че работя като сервитьорка в закусвалнята и вземам по някой долар от шивашки услуги.

— Още утре ще поправим покрива, Олив, а за парите не бери грижа. Мисля, че няма да ти струва нито цент — каза й той, а жената се разплака от благодарност.

Кевин седна зад волана на пикапа си и си помисли: „Дано някой помогне на Гленда, ако, не дай боже, нещо се случи с мен“.

До вечерта на следващия ден покривът на вдовицата беше поправен, освен това в кухнята й вече имаше нова готварска печка и фризер, натъпкан с храна. Децата й бяха издокарани с хубави дрешки и зимни палта. Тя получи поръчки за ушиване на дрехи, които щяха да й носят приходи цяла година, плюс парчета плат, за да измайстори рокли и за себе си.

Същата вечер жителите на Сойертън Спрингс си легнаха спокойни, след като бяха откупили от Кевин имотите си за по трийсет и пет долара. След като той им обясни за какво са парите, мнозина заявиха, че земите и къщите им струват много повече, и настояха да дадат реалната сума. Накрая останаха средства, които бяха внесени в банката като фонд за образованието на децата на Олив.

— Прекрасно е да се живее в такъв град — каза Кевин на жена си и угаси нощната лампа. Пъхна се до нея под завивките и добави: — Въпреки че вече не го притежавам.