Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (21) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсета глава

Оставаха единайсет дни до Коледа и за пръв път от няколко години синоптичната прогноза предвещаваше снеговалеж в Сойертън Спрингс. Естествено, децата умираха от радост пред перспективата за преждевременна коледна ваканция, но не и възрастните — за тях снегът беше равнозначен на природно бедствие. Госпожица Луна Майерс организира спасителна служба. Състави списък на притежателите на джипове и пикапи с предна предавка и помоли канал 72, работещ на къси вълни, да остане отворен, за да приема обажданията на хора, закъсали в снега.

Рик и Сю Карпър заредиха Пътуващият магазин с всякакви видове консерви, плюс допълнителни количества одеяла, батерии и свещи. Очевидно никой не беше забравил бурята, разразила се точно на Коледа през 1967.

През онази година ден преди Рождество Христово повечето обичайни събития вече се бяха състояли. Конкурсът за най-хубав коледен венец за девети пореден път беше спечелен от Марта Лъкър. Маршрутът на парада вече обхващаше цели седем преки вместо три, което предизвика объркване сред непосветените. И, разбира се, през тази година методистката църква за последен път представи Пеещата елха — грамадна конструкция, висока почти два метра и половина. Хористите заставаха на стъпаловидно подредени платформи, провираха глави през елховите клончета, прикрепени за придаване на по-голяма достоверност (така лицата им заприличваха на живи украшения) и запяваха.

Тъкмо тази година пред очите на целия град Хейуд Пъркинс падна от третата платформа и едва не си счупи врата. Това беше краят на Пеещата елха.

До ден-днешен няма еднозначен отговор на въпроса защо традицията е била изоставена. Очевидната причина беше опасността за живота на хористите, но неколцина още обвиняваха госпожица Една Тигпен и редакционната й статия в местния вестник „Часовой“. „Уместно ли е — питаше тя — да комерсиализираме този сезон дори в нашите църкви? Когато човек, който не е прочут със своята непохватност, пада от фалшива елха, пеейки «Идва Дядо Коледа», докато пасторът танцува по пътеката между скамейките, предрешен като добрия старец, започваме да се замисляме дали някой не се опитва да ни каже нещо.“ И така след кратко обсъждане членовете на църковното настоятелство наредиха Пеещата елха да се демонтира завинаги.

Открай време на Бъдни вечер обитателите на Сойертън Спрингс присъстваха на службите в баптистката и методистката църкви. Тази година обаче точно на двайсет и трети декември баптистката църква се наводни. Причината беше повреда във водопроводната инсталация, обаче повечето методисти злорадо подхвърляха, че това е знак свише. Пастор Уейд Уорд, който беше приятел на баща ми (баптисткия свещеник), покани нашите богомолци да присъстват на богослужението за неговото паство.

— Не се дърпай, Лари — каза му. — Може да се отрази благотворно на твоите хора. Ще им е от полза да чуят още едно мнение.

В крайна сметка всички се събрахме в методистката църква.

Не бях присъствал на такава служба. Не само че обстановката ми беше непозната и „Свети дух“ не беше първата песен в псалтира, ами за пръв път в живота си бях в църква, в която не проповядваше баща ми.

Пастор Уорд беше много готин. Винаги разказваше смешки и беше сред най-популярните хора в града. Беше на около трийсет и пет, симпатичен, с леко прошарена коса.

— Как я караш? — подвикваше, когато се разминехме на улицата.

— Добре, пасторе — отвръщах и той продължаваше по пътя си.

Веднъж попитах мама защо всички наричат господин Уорд пастор, а на баща ми викат братко.

— Татко не е ли пастор? — добавих.

— Разбира се, че е пастор — усмихна се тя.

— Ами пастор Уорд? Сигурно си има брат.

— Така е.

— Тогава защо… — Въртях я на шиш цели десет минути. Майка ми беше много търпелива жена.

Така или иначе службата беше чудесна. Изпяхме два псалма и пастор Уорд дори помоли татко да каже молитва.

Събитието беше успех и за самия мен. Макар че по онова време бях само на осем, вече се бях пристрастил към умението да разсмивам другите. Тази вечер имах под ръка не само обичайните си мишени — Кевин Пъркинс, Лий Пейтън и братята Лъкър, но и нова публика. Дики Ролинс, Стив Кроцър и другите деца на методистите се оказаха безпомощни пред номерата ми; издаване на странни звуци по време на проповедта, мучене по време на поредния псалм… каквито и дивотии да правех, предизвиквах неистово кикотене. Родителите на жертвите ми не можеха да зарежат хора и да им издърпат ушите, само им хвърляха убийствени погледи от рода на „Само почакай да се приберем у дома“, а пък аз сдържах смеха си и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал.

Мисля, че най-големият ми хит беше моята версия на „Ние, тримата царе“. Докато богомолците изпълняваха традиционната версия, аз тихичко напявах на приятелите си: „Ние сме тримата царе от ориента, животът ни е като на филмова лента: пием уиски, пушим цигари, мацки натискаме кой където свари“.

Дики, Стиви и другите се запревиваха от смях, а моя милост се преструваше на възмутен от поведението им.

След последната коледна песен голямата двойна врата в дъното на църквата се отвори. Никога няма да забравя гледката, която се разкри пред очите ни. Сняг! Бях виждал сняг само по телевизията. Беше като бяло пухкаво наметало, покриващо всичко. Гледахме го, без да продумаме. Дърветата около езерото Боман сякаш бяха поръсени с бяла глазура. Всички коли на паркинга изглеждаха еднакви, пътят вече не се виждаше, а снегът продължаваше да се сипе на едри парцали.

Най-после някой наруши тишината.

— Господи, изумени сме! — провикна се пастор Уорд.

Баща ми също се обади (вероятно за да не остане по-назад):

— Господи, изпаднахме в благоговение!

После чухме още един глас.

— Господи — възкликна доктор Пейтън, — в капан сме!

И беше прав. В интерес на истината, снежната покривка едва ли беше по-дебела от десетина сантиметра, но на нас ни изглеждаше най-малко половин метър. В Южна Алабама снегът е рядкост като дъжда в Лос Анжелис или овесената каша в Ню Йорк.

Веднъж, когато бях в първи клас, на учителката й се стори, че е видяла няколко снежинки. Начаса всички деца бяха изпратени вкъщи. Нашите често ми обясняваха колко страшна е снежната буря. А сега целият град беше затворен в една сграда и блокиран от снега. Поне се намирахме в църква — Бог да ни е на помощ!

— Мисля, че ще си пробия път — заяви Том Хенли. — Ще повикам помощ.

Всички го зяпнахме, после някой се обади:

— Кого ще повикаш, Том? Всички сме тук.

Той се позамисли и отговори:

— Все едно — тръгвам! Няма да прекарам Коледа тук. — И си запробива път към паркинга.

Отначало не можа да си намери колата. Свали снега от няколко, а господин Ули се провикна:

— Почисти и моята, Том!

Разсмяхме се. Накрая той намери своя олдсмобил, запали го с манивелата и след като се блъсна в четири автомобила, подви опашка и се върна в църквата.

— Завинаги ще останем тук — промърмори. — Обречени сме.

— Аз щях да се измъкна — заяви госпожица Луна, — ако не ми беше избутал пикапа в канавката!

— Другия път не паркирай до канавката! — озъби й се Том.

— Изобщо нямаше да съм тук — не му остана длъжна тя, — ако вие, методистите, не бяхте решили да се изфукате с голямата си църква. Не биваше да приемем поканата. Бог наводни нашия храм, за да ни предупреди! Опита се да ни каже да си останем по домовете!

— Виж какво, дърта чанто… — подхвана той и се засили към нея.

— Том! — извика пастор Уорд. — Не забравяй къде се намираш! Всички се върнете по местата си и се успокойте.

Седнахме и се умълчахме. Питахме се как биха постъпили хората в Минесота, ако бяха на нашето място. Чарлс Реймънд Флойд се разплака. Може би защото се страхуваше, или защото Филип Уилсън му каза, че тази година Дядо Коледа няма да дойде при нас. И аз бях изплашен. Някои възрастни се включиха в спречкването между Том и госпожица Луна. Взеха да спорят какво трябва да се направи, кой е виновникът за окаяното ни положение и дали някой носи храна, която да се разпредели на дажби. Всички бяха изнервени и започваха да си го изкарват един на друг.

Изведнъж настъпи тишина. Някой пееше.

— Ела! — повикаха го те, па-рам-па-пам па-рам-па-пам.

Откъде идваше ангелското гласче? Спогледахме се.

— Да видиш царя новороден, па-рам-па-пам па-рам-па-пам.

Гласът беше тих, но като с нож преряза напрежението и раздразнението ни.

Пееше Джил Пъркинс, малката сестричка на Кевин, дъщеричката на Хейуд и Луиз. Незабелязано от възрастните, които се заяждаха и спореха, петгодишното момиченце беше пропълзяло под една скамейка и тананикаше любимата си коледна песен.

Скупчихме се около малката и пастор Уорд извика:

— Продължавай да пееш, миличка!

И тя го послуша:

— Ела! — повикаха го те, па-рам-па-пам па-рам-па-пам.

След малко всички запяхме с нея. Онези, които не знаеха думите, поддържаха такта с ритмично „пръъм, пръъм, пръъм, пръъм, пръъм“.

Беше незабравим… вълшебен момент. Хора, които рядко си говореха, се усмихваха и се държаха за ръце. Погледнах мама — в очите й блестяха сълзи. Повтаряхме песента отново и отново, докато накрая настъпи тишина. Пастор Уорд дълбоко си пое въздух и каза:

— И едно дете ще ги поведе.

— Ликуване за света, Господ дойде… — запя някой и всички подхванаха псалма.

Онази Коледа пяхме с часове и помня как след известно време забелязах, че май вече никой не зъзне от студ. Топлината в църквата през онази нощ щеше да ни грее през целия ни живот. Беше пламък, разпален от момиченце, което ни напомни колко се обичаме и колко държим един на друг.

Отпуснах глава на скута на мама и задрямах. Последното, което чух, беше как двамата с татко пеят. Гласовете им се сливаха с гласовете на другите родители, които държаха в прегръдките си заспалите си деца:

— Времето навън е ужасно, но огънят ни е прекрасен. И щом не можем да излезем от тука, нека снегът да се трупа, да се трупа.