Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (27) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и шеста глава

Преди седмица Дик Ролинс разчистваше складовото помещение в бензиностанцията си. В стара кутия от пури намери квитанция от универсалния магазин „Бенсън“ във Фоли за костюм, който баща му беше дал да преправят. Датата беше 22 май 1959.

Нямаше печат, обозначаващ, че поръчката е изпълнена, затова Дик предположи, че баща му е забравил да си вземе костюма. И се усмихна.

Усмихваше се и по-късно същия ден, когато подаде квитанцията на Рой Бенсън:

— Идвам за този костюм, Рой. Трябваше да отпуснат панталона и ръкавите на сакото.

Рой взе бележката, погледна я и отиде зад щанда. Няколко минути преглежда книгите с поръчките, извади лист хартия, прегледа го и каза:

— Виж, Дик, костюмът ще е готов следващия четвъртък.

Жителите на Сойертън Спрингс пазаруваха от универсалния магазин „Бенсън“ от 1931 година насам. Магазинът беше основан от Ейбъл Бенсън във Фоли по време на Голямата депресия. След смъртта на Ейбъл през 1969 с управлението се заеха синът му Рой и снаха му Кей.

„Бенсън“ се намираше в най-голямата сграда във Фоли — триетажно тухлено здание, което се простира между две пресечки. На грамадните витрини се излагаха дрехи по последна мода, които Кей поръчваше от Бирмингам и Мемфис.

През април в магазина винаги имаше много работа. Организираше се разпродажба под мотото „Лятото наближава“, а затоплянето на времето подтикна клиентите да се тълпят в отдела за спортни, риболовни и ловни принадлежности.

Повечето деца от Сойертън Спрингс ходеха в „Бенсън“ само три пъти годишно — веднъж да им купят дрехи за новата учебна година, втори път за летни дрехи и трети път да видят витрината с работилницата на Дядо Коледа и да се срещнат за малко с добрия старец.

Харесваше ми само предколедното посещение в магазина, понеже тогава не ме караха да пробвам дрехи. Мразех да ходя на пазар с мама. Сякаш дългото пътуване до Фоли не беше достатъчно, губехме най-малко час в отдела за мебели и домакински пособия на първия етаж и в „Дамска конфекция и обувки“ на втория, преди да стигнем до третия етаж с детските облекла и обувки.

Кей беше приятелка с майка ми от ученическите им години и обикновено ни обслужваше лично. Изчаквах, докато двете си бъбреха за разни неща, след което заедно избираха дрехи и обувки за мен. Всъщност избор нямаше. Всеки шест месеца получавах два чифта джинси, един официален панталон, пет ризи, четири чифта чорапи, чифт елегантни обувки и чифт маратонки.

Докато ги пробвах (да, бяха нови, но иначе по нищо не се различаваха от онези, които ми бяха купили преди половин година), Кей възкликваше:

— Великолепно! Много си елегантен!

Мама се усмихваше и казваше:

— Сега е само на осем и половина и е във втори клас. По всичко личи, че ще стане висок мъж.

— Точно така! — съгласяваше се госпожа Бенсън.

Другата причина, поради която мразех да ходя във Фоли, беше доктор Пол, нашият зъболекар. Тъй като пътуването до големия град отнемаше доста време, майка ми винаги убиваше с един куршум два заека и ме записваше за профилактичен преглед в същия ден, в който отивахме за дрехи. Ненавиждах пазаруването, но още повече ненавиждах посещенията при зъболекаря.

В интерес на истината доктор Пол беше симпатяга, обаче изпитвах ужас от всички хора с тази професия. Неприязънта ми се подсилваше от факта, че възрастните в Сойертън Спрингс се изказваха доста неласкаво за господин доктора. Повечето го наричаха Маркъс Гадняра. Бях твърде малък, за да проумея, че враждебността им не е предизвикана от негови медицински грешки, а от факта, че ги беше обидил.

В нашето градче открай време нямаше зъболекар. Ето защо когато Маркъс Пол, който беше от Сойертън Спрингс, се изучи за стоматолог в университета в Алабама, всички очакваха той да отвори кабинет в родния си град. Само че очакванията им не се оправдаха и те не можаха да му простят.

Доктор Рудолф Поузи, който от четирийсет и пет години имаше стоматологичен кабинет във Фоли, се пенсионира и продаде практиката си на Маркъс.

— За бога! — жалваха се жителите на Сойертън Спрингс. — Имаме си погребален агент, но не и зъболекар.

Майк Мартин, собственикът на погребалното бюро, ги подкрепяше:

— Така си е. Глупава работа. Всеки ден виждам зъби, които са умрели много преди собствениците им.

Страхът ми от умрелите зъби беше единствената причина, поради която на всеки шест месеца сядах на зъболекарския стол.

В деня, за който ще ви разкажа, доктор Пол влезе усмихнат в кабинета. Всъщност винаги се усмихваше, което според мен беше прекрасна самореклама — така хората се убеждаваха, че най-малкото той полага грижи за собствените си зъби. Беше висок близо метър и осемдесет и макар наскоро да беше навършил трийсет и пет, косата му вече беше оредяла и почти побеляла, вероятно от пациенти като мен.

— Здрасти, приятел — каза ми, въпреки че изобщо не ми се искаше да сме приятели. — Често ли си похапваш бонбони? Само така, иначе ще остана без работа. — Явно си въобразяваше, че има страхотно чувства за хумор, и имах удоволствието да го оценявам при всяко посещение в кабинета му.

— Ха-ха-ха! — изсмях се пресилено. — Имам ли някоя дупчица?

— Ами отвори си устата, за да погледна. Това е най-лесният начин да разбера.

— Знам — смотолевих.

Той седна до мен, взе инструмент, напомнящ закривено шило за лед, и заяви:

— Разбира се, може и да не я отвориш. Тогава ще те прегледам през носа.

Зинах широко. Също като стъпалата ми и носът ми беше прекалено голям, та не знаех дали докторът се шегува, или говори сериозно.

Докато ми човъркаше зъбите, доктор Пол тихо говореше на жена си, която беше и негова медицинска сестра и си водеше записки.

— Този кътник не ми харесва — каза й по едно време. — Мисля, че се налага екстракция.

Разтревожих се. Като второкласник не бях запознат със значението на думата екстракция. Макар че зъболекарят беше напъхал в устата ми десетте си пръста и закривеното шило за лед, някак си изломотих:

— Квоетва?

— Извинявай. — Той остави шилото на масичката. — Заболя ли те?

— Не, сър — отговорих. — Какво означава екстракция?

— Че трябва да освободим място за зъб, който ще поникне на мястото на млечния.

— Аха, ясно. Какво означава екстракция? — попитах отново.

— Изваждане. Налага се да…

Но аз вече бях слязъл от стола. За беда така се бях шашнал, че обърках посоките. Докато стигна до вратата, докторът и жена му я бяха препречили.

— Не! — извиках, тръгнах заднишком и се сгуших в ъгъла. — Не! Не! Не!

Преди месец Лий Пейтън ми беше разказал какво е изживял, докато са му вадили зъб. Не бях чувал по-странна история. Доктор Пол му заклещил долната челюст с някакъв гаден инструмент, после разбил с чук зъба и с клещи извадил парчетата. Лий бил целият в кръв, обаче не гъкнал. Закле се, че изобщо не преувеличава. А сега Маркъс Гадняра възнамеряваше да стори същото с мен.

Бях малък, но нямаше да допусна да ме изтезава.

— Не ме доближавайте! — креснах. Грабнах от масичката едно зъболекарско огледалце и го размахах като оръжие. Можех да взема шилото за лед, но въпреки че умът ми беше вцепенен от страха, осъзнах, че татко ще ме набие, ако наръгам единствения стоматолог в окръга.

— Ей, приятел — опита се да ме успокои доктор Пол, — не се плаши. Изобщо няма да те заболи. Честна дума. Нищичко няма да усетиш.

— Наистина ли? — Долната ми устна трепереше. Много ми се искаше да му повярвам и дори понечих да оставя огледалцето. Може би Лий ме беше излъгал. Може би ваденето на зъб не беше толкова страшно. — Обещавате ли, че няма да усетя нищо?

— Обещавам — отговори доктор Пол. За миг се успокоих, обаче той допусна фатална грешка, като добави: — Няма да те заболи, защото първо ще те зашеметим.

Това напълно ме довърши. Изкрещях колкото ми глас държи:

— Неееее! Да не сте ме пипнали! — Представих си как садистът ще ме удари с чук по главата, преди да се захване с нещастния ми зъб. А майка ми, която беше останала в чакалнята, нямаше да разбере какво ми причиняват. — Неееее! — креснах отново. — Да не сте ме пипнали!

Слепешката се пресегнах към масичката, грабнах спринцовката, пълна с вода (пак не рискувах да взема шилото), и напръсках доктора право в лицето. Мама стана свидетелка на това ми деяние, тъй като беше чула тупурдията и беше влязла в кабинета. Нейният живот не беше заплашен от садиста и тя не биваше да се намесва, но се включи в хайката, затова напръсках и нея. Миг след това осъзнах, че съм направил сериозна грешка.

Тримата ме зарязаха — останах сам с импровизирания си воден пистолет и зъболекарското огледалце. След петнайсетина минути краят на тази история, приел облика на баща ми, влезе в кабинета. Бяха го повикали на пожар, разваляйки удоволствието му от разглеждането на стоките в отдела за градинарски принадлежности, и той беше намръщен като буреносен облак.

Втренчи се в мен, сякаш ме смяташе за побъркан (какъвто и бях в този момент). После се закани, че ако го напръскам, ще ме наплеска пред всички, и то без да му мигне окото. Хвана ме за яката, завлече ме до зъболекарския стол, сложи ми маска и ми нареди да дишам дълбоко.

Събудих се в колата на път за вкъщи. Долната ми челюст беше като гипсирана, но не помнех нищо. Екстракцията наистина беше минала безболезнено. Другото, което ме зарадва, беше, че докато съм бил на стола на мъченията на доктор Пол, мама беше напазарувала. Купила ми беше два чифта джинси, един официален панталон, пет ризи, четири чифта чорапи, елегантни обувки и маратонки. И тази част от деня ми беше минала безболезнено.