Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (14) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Тринайсета глава

— Коооой ми открадна златната ръка?

В този момент горчиво съжалих, задето следобеда бях решил да прекарам нощта в къщата на Хейзи.

— Коооой ми открадна златната ръка? — Кевин Пъркинс осветяваше с фенерче лицето си и се опитваше да ме изплаши. Опитът му беше успешен. Ненадейно изключи фенерчето, вкопчи се в мен и изкрещя: — Ти я открадна!

Закрих с длани лицето си. Притиснах се до стената и запищях. След малко бавно се взех в ръце и обясних, че съм постъпил така, за да всея още по-голям страх у другите.

Беше тъпо оправдание и Лий Пейтън не пропусна да ми го натякне. Братята Лъкър — Стив и Роджър — го подкрепиха, а Кевин присмехулно ме изгледа и подхвърли:

— Хвана те шубето, признай си. Дойдем ли тук, винаги трепериш от страх.

Разбира се, имаше право. Идвал бях в къщата стотици пъти, но тя още ме плашеше. Порутената постройка в края на един коларски път извън града беше изоставена преди много години. Обвита беше с пълзящи растения, които само подсилваха призрачния й вид.

Изоставената къща привличаше като с магнит нас, хлапетата. Макар да се говореше, че навремето на тавана й един човек е бил убит с вила, отново и отново отивахме там.

Тази нощ обаче не беше като другите. Имах оправдание да изклинча. Всъщност тъкмо през тази нощ предпочитах да съм на което и да е друго място по света. Защото беше 31 октомври — Хелоуин.

За пръв път, откакто се помнехме, Хелоуин се падна в петък. Което означаваше, че на другия ден не сме на училище. Родителите на всички от бандата разрешиха да си устроим лагер в задния двор на семейство Пейтън. Палатката беше там. Нас обаче ни нямаше.

Бог знае как петимата взаимно се бяхме навили да пренощуваме в изоставената къща на Хейзи. Смятахме, че сме прекалено големи, за да се маскираме и да просим бонбони от съседите.

Не че останахме без бонбони. Всеки Хелоуин се чудехме как някои възрастни са толкова наивни, че оставят на верандата купа с бонбони и бележка: „Вземай само по един, моля“. След посещението на две-три подобни къщи всяко хлапе така се натъпкваше с бонбони, че да му държи влага до следващия Хелоуин.

Бяхме насядали в кръг в помещението, което според нас навремето е било дневната. В дъното имаше порутена камина, до която стоеше вехто канапе. Зад нас беше тясното стълбище към тавана.

— Татко ще получи истеричен припадък, ако научи къде сме били — отбеляза Роджър.

Всички вперихме погледи в него.

Пръв проговори по-големият му брат Стив:

— Знаеш ли какво ще направя, ако той научи?

— Ще ме убиеш ли? — попита Роджър.

— Позна — кимна Стив.

Умълчахме се. Изобщо не ми беше забавно и на драго сърце бих подкупил Роджър, за да доведе баща си. Кошмарните истории започваха да ме изнервят. До гуша ми беше дошло от златни ръце, куки, забити във вратите на коли, и призрачни момичета с абитуриентски рокли, качени на автостоп на магистралата. Изгарях от желание да си тръгна и тъкмо се канех да го предложа, Лий замислено промърмори:

— Знаете ли защо го е направила? — Вперихме погледи в него. Знаехме за какво говори. Според местната легенда през 1951 Марта Хейзи спипала мъжа си Джордж на тавана и го намушкала с вила. — Сигурно много се е разстроила — добави Лий.

— Не и колкото Джордж в момента — подхвърли Кевин и нервно се засмя.

— Първите й трима мъже умрели, след като яли отровни гъби — намесих се, повтаряйки онова, което бях чул от съученика си Чарлс Реймънд Флойд.

— Тогава защо й е било да убива горкия Джордж? — попита Роджър.

Стив се ухили:

— Може би защото е отказал да яде гъби.

— Татко каза, че Марта му отрязала главата — обади се Лий. Сигурни бяхме, че баща му не е казал такова нещо и че нашият приятел си е измислил историята, обаче никой не се осмели да оспори истинността й, понеже според него информацията идваше от татко му. Приписването на родителското тяло на някоя опашата лъжа беше изпитан трик за избягване присмеха на по-големите момчета. („Не го казах аз, а баща ми!“)

— Марта Хейзи — промърморих. — Що за име е Хейзи?

— Сигурно Бог й го е дал — обясни Кевин, — щото тая дума се римува с крейзи, тоест откачалка. Знаете, че тя е избягала от лудница. — Заяви го съвсем авторитетно. Не ни питаше дали смахнатата Хейзи е избягала, а ни го съобщаваше. — Изровила от земята главата на Джордж и до ден-днешен не се разделя с нея… където и да отиде. — Канех се да му кажа, че лъже като дърт циганин, но той добави: — Поне така твърди мама.

— Наскоро я видели в железарията на Хенли — обявих. — Разглеждала изложените вили за сено.

Момчетата се втренчиха в мен. Задъхваха се от страх и така се кокореха, че очите им приличаха на сребърни монети, блестящи в полумрака. Знаеха, че лъжа, но продължихме да разкрасяваме с все по-страшни подробности историята; все едно бяхме наркомани и не можехме да се въздържим. Напрежението стана непоносимо. Вече не можехме да станем и да се приберем у дома, което още повече ни ужасяваше.

Изведнъж Роджър запя:

— Деветдесет и девет бутилки с бира на стената, деветдесет и девет бутилки с бира на стената. Да изпием едната… — Гласчето му затрепери и той млъкна, а на нас ни стана още по-кофти. Опитът му да смени темата беше адски жалък. Той се срамуваше, а ние се срамувахме заради него.

Само брат му Стив му продума:

— Стига глупости! Ако още веднъж направиш такава тъпотия, ще те… — Внезапно той пребледня като платно. Устните му още се движеха, обаче от гърлото му не излизаше нито звук. Взираше се в нещо точно зад мен.

Погледнах Роджър и Лий. Те се взираха в същото място. Роджър беше по гръб и се опитваше да се оттласне с краката си. Лий не помръдваше.

Кевин застена; стоновете му бяха като смесица от плач и молба за пощада. Стив продължаваше безмълвно да изрича несъществуващи думи. Рязко се обърнах и едва не припаднах. Някой бавно промушваше през прозореца вила за сено.

Устата ми пресъхна, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Господи! Всички истории, които се разказваха, бяха верни! Наистина е имало откачена жена на име Хейзи! Тя наистина е убила мъжа си, а сега се канеше да умъртви и нас! Защо бях дошъл тук? Защо не бях тръгнал със сестра си да обикаляме съседите и да си просим бонбони? Ако не друго, поне да бях с костюма на Самотния рейнджър… но вече беше твърде късно — чакаше ни ужасна смърт.

— Олеле! — изпищя Кевин. — Главата на Джордж!

И наистина през прозореца влетя нещо, поразително напомнящо човешка глава, и се изтърколи до крака на Лий.

В повечето случаи, когато говорим за настръхнала коса, това е просто метафора. Сега обаче не беше. Косите ни настръхнаха, нададохме писъци, смразяващи кръвта, и преди да избягаме от къщата, няколко секунди се щурахме из помещението като мишки в кутия.

Тичахме, без да спрем нито за миг, докато се озовахме в задния двор на семейство Пейтън. Задъхваме се, още ни беше страх, но поне бяхме живи.

До ден-днешен не съм изпитвал ужаса, който преживяхме през онази нощ. Дори сега плуввам в пот, когато чуя хлапета да пеят „Деветдесет и девет бутилки с бира“.

След много години (вече бях в колежа) разбрах какво се е случило на онзи Хелоуин. Нашите заедно със сестра ми, предрешена като куче, решили да отскочат до Пейтънови. Докато разговаряли с домакините, ни видели да се изнизваме от палатката. Доктор Пейтън и баща ми решили да ни последват.

Застанали под прозореца на порутената къща на Хейзи и чули какво си говорим. В сублимния момент доктор Пейтън бавно проврял през прозореца нащърбена дъска. (Тук моята версия се различава от тази на баща ми. Още съм готов да се закълна, че не беше дъска, а вила за сено. Изказах съмненията си, а той отговори: „Откъде бихме могли да вземем вила посред нощ?“.) После татко хвърлил в стаята буца пръст, от която висели коренища, останалото вече знаете.

Заради кошмара през онази нощ повече не стъпих в къщата на Хейзи. Мисля, че тъкмо това искаше баща ми. Ако е така, то със сигурност беше постигнал целта си. Все пак смятам, че беше гадно от страна на възрастните да стреснат така няколко хлапета… дори на Хелоуин. Беше мръсен и безсърдечен номер… и аз с нетърпение чакам един ден да го скроя на своите синове!