Анди Андрюс
Завръщане в Сойертън Спрингс (23) (… където животът беше по-смислен и щастлив)

Двайсет и втора глава

Бях влюбен. Обектът на първите ми любовни трепети беше Шарън Холбърт — най-готиното момиче, което бях виждал през деветте си години живот. Красивото й лице, обрамчено от къса тъмна коса, беше обсипано с лунички, а сандалите й шляпаха, все едно избухваха фойерверки. Когато тичаше, тя изпреварваше всички момчета в нашия клас.

За пръв път я видях на училищното игрище. Беше съборила по корем Лий Пейтън, възседнала го беше и му удряше главата в асфалта. В този миг разбрах, че ще е моя. Беше прекрасна.

През октомври същата година помолих нейна приятелка да я попита дали е съгласна да ходи с мен. Не знаех точно какво означава да ходиш с някого, обаче бях чул, че при това положение се смяташ за нещо като обвързан и нямаш право да ходиш с други жени. Струваше ми се върховно.

През първото междучасие приятелката изпълни мисията си. От другия край на игрището ги гледах как си говорят. Видях как пълномощничката ме посочи, а Шарън присви очи, за да ме разгледа по-добре. Всъщност наблюдавах сцената от долу нагоре. Струваше ми се, че приятелката казва:

— Познаваш го, Шарън. Ето го там — виси с главата надолу от гимнастическия лост. Сещаш се — онзи, готиният.

Извадих късмет — Шарън се съгласи да излезе с мен.

През този ден аритметиката изобщо не ме интересуваше. На кого му пука колко прави десет по три? Във всеки случай не и на мен. Шарън Холбърт беше моя. Щеше да ходи само с мен, да вика за моя отбор и да ступва всеки, който ме ядосаше. Вече ми принадлежеше.

По време на обяда намигнах на любимата си, която седеше в другия край на столовата. Тя се изчерви до уши. „Любовта е прекрасна!“ — помислих си. През второто междучасие Шарън заръча на приятелката си да ми предаде, че скъсва с мен.

Бях покрусен. Какво се беше объркало? Връзката ни беше толкова стабилна… Знаех само, че жената на моите мечти ми беше принадлежала три часа и половина и че не бях разменил и думичка с нея.

Любовта ми към Шарън Холбърт не стихна през следващите няколко години. „Един ден — утешавах се — и тя ще ме обикне. Ще се променя. Ще направя така, че да ме пожелае.“

Не бях ли достатъчно красив? В четвърти клас си пуснах бакенбарди… по-скоро ги имитирах с кичури коса, пуснати успоредно на ушите ми, които навлажнявах и засуквах като екипажа от „Стар Трек“. Знаех, че Шарън харесва „Стар Трек“, и всеки ден отивах на училище превъплътен в образа на капитан Кърк.

Опитвах се и да накъдря косата на тила си, та поне малко да заприличам на Боби Шърман или на Дейв Касиди. Процедурата беше следната — сплитах пръсти на тила си, подвивах нагоре косата си и я притисках с всичка сила. Само дето тя не се накъдряше, а щръкваше като бодли на таралеж. Измина още една година и макар да изглеждах суперготино, Шарън явно не се впечатли, което ме изненада неприятно.

В пети клас си казах: „Може би не ме харесва, понеже не произхождам от известно семейство“. Затова взех да разправям наляво и надясно, че Елвис Пресли ми е чичо. Обясних, че досега съм си мълчал, понеже при всяко идване в Сойертън Спрингс чичо Елвис е настоявал посещението му да остане в дълбока тайна.

— Освен това — казах на Шарън — моята майка — Джойс Пресли Андрюс — ме помоли да си мълча.

Естествено, никой не ми повярва. Всъщност след като няколко седмици ги баламосвах с истории за приключенията си с чичо Елвис, повечето мои съученици поискаха някакво доказателство.

За щастие господин Майкъл Тед Уилямс, най-големият почитател на Елвис в нашия град, ми беше подарил снимка на Краля по случай седмия ми рожден ден. Зарадвах се, като я намерих пъхната във вехта книжка с комикси. Грабнах химикалка и написах: „На моя племенник Анди, с когото си изкарваме страхотно. От чичо Елвис“.

На другия ден Кевин Пъркинс беше склонен да ми повярва (макар да изтъкна, че почеркът на Елвис е като на петокласник), но Шарън, заради която си бях дал толкова зор, изобщо не се трогна.

В шести клас се захванах да съчинявам песни. Възнамерявайки да я покоря с творческите си умения, „сътворих“ шедьоври като „Само ти“, „Когато един мъж обича една жена“, „Дим в очите“ и още много подобни. Колекцията от грамофонни плочи на нашите се оказа страхотен източник за вдъхновение. Усещането, че постигам напредък, ме окриляваше. Май бях привлякъл интереса на Шарън. Един-два пъти седмично в часа по английски давах на Кевин лист хартия с новите си творби, а той ги предаваше на любимата ми в часа по история.

Сигурно щях да карам така до края на света, ако една неделя не бях видял Шарън в нашата църква. Родителите й бяха методисти, но ето че двете с Гленда Джонсън седяха на третия ред, заобиколени от баптисти. За да й покажа, че съм широко скроен като нея, на другия ден й дадох песента, която току-що бях „написал“, и й предложих да си я държи в Библията.

Днес от висотата на изминалите десетилетия виждам нещата много по-ясно и едва ли бих избрал да „напиша“ същата песен. Разбира се, Шарън позна текста на „Напред, воини на Христа“, досети се, че месеци наред съм я мамил, и, меко казано, не беше впечатлена. Нещо повече — вбеси се и дълго отказваше да ми говори. Изпаднах в жестока творческа криза и така приключи кариерата ми на текстописец. По същото време и Елвис престана да ми гостува в Сойертън Спрингс. Но още имах бакенбардите си, макар да бях загубил момичето си.

Лятната ваканция след шести клас дойде и си отиде. Шарън беше на лагер, затова не я видях цели три месеца. Върна се по-красива отпреди. Освен това беше пораснала поне с четирийсет сантиметра. През май бяхме приблизително еднакви на ръст, а през септември се оказах с една глава по-нисък от нея. Тя беше великанка. Или аз бях джудже — едно от двете.

В седми клас беше доста гадно и без това унижение. Стана ми още по-кофти, когато Стив Лъкър предложи на Шарън да станат гаджета и тя се съгласи. Предложи й сам! Приближи се до нея (стоях на сантиметри от тях) и над главата ми каза:

— Здрасти. Искаш ли да ходиш с мен?

— Може — отвърна тя.

— Яко — промърмори Стив и си тръгна.

Този Стив ми беше трън в очите. Първо, на ръст беше колкото Шарън, второ, учеше в осми клас. Беше адски отракан. Играеше футбол и баскетбол и тракаше с токове, като влачеше крака по училищния коридор.

Връзката му с Шарън просъществува до първи декември. Той разправяше наляво и надясно, че е скъсал с нея, за да не й купи подарък за Коледа. Това ме вбеси и му се изрепчих, а той ме блъсна в един трънлив храст и се изхили.

Дойде февруари и аз с нетърпение чаках Деня на Свети Валентин. Всяка година на четиринайсети февруари баптистката църква устройваше празничен банкет и като седмокласник вече имах правото да присъствам. Един следобед причаках Шарън до гардеробчето й в коридора и й предложих да ме придружи.

— Къде? — поинтересува се тя.

— На банкета на баптистката църква — отговорих. — Съгласна ли си?

— Ами… — Шарън се поколеба.

Нямаше да отида без гадже! Освен това исках тъкмо това гадже, затова събрах смелост и подсилих атаката:

— Хайде, приеми. Ще изкараме чудесно. Освен това умирам… — Спрях да си поема дъх и видях как любимата ми се ококори. Повярвайте, че възнамерявах да кажа: „Умирам да видя Великия Неизвестен — илюзиониста, който ще изнесе представление на банкета“. Честна дума. Само че като видях как Шарън се ококори и пребледня, загрях какво си е помислила. И не пропуснах да се възползвам.

— Ти… умираш ли? — прошепна тя. Гласът й трепереше.

Наведох глава, после я погледнах в очите — тези невероятни насълзени очи — и промърморих:

— Да.

— От какво?

— Проблем със сърцето — отвърнах, което не беше лъжа: сърцето ми беше разбито от тази жена.

На четиринайсети февруари позвъних на вратата на Шарън. Носех панталон на черни и бели райета и червена риза. Кремавото ми спортно сако се връзваше със сърцата на черно-кремавата ми вратовръзка, а белият ми колан — с белите ми обувки със златни закопчалки отстрани. Накратко, бях много шик.

Носех букетче за корсаж. Мама, която ме чакаше в колата, ме беше научила как да го дам на гаджето си и какво да направя след това. Благодарение на указанията се проявих като съвършен джентълмен.

— Шарън! — казах прочувствено. — По-красива си от тези цветя. — После се обърнах към майка й: — Госпожо Холбърт, ще бъдете ли така любезна да прикрепите букетчето към роклята на дъщеря си? Понякога съм доста непохватен. Между другото кога искате да я върна вкъщи?

Госпожа Холбърт притисна длан до устните си, за да скрие усмивката си, и отвърна:

— Да речем в девет и половина.

Банкетът беше забележителен. Не обичам печено пилешко, но Шарън изтъкна, че така приготвеното месо е по-полезно за сърцето ми. Великият Неизвестен наистина беше велик. Направи аналогия между разсичането на една жена и магията на Господ Бог в живота ни.

След купона мама ни почерпи сладолед, после закара Шарън до тях. Докато вървяхме по алеята, любимата ми попита:

— Не умираш, нали?

— Да — отговорих. — Тоест не. Тоест надявам се да не е скоро.

Шарън се усмихна:

— Мама ми каза, че не си тежко болен, а се опитваш да спечелиш симпатиите ми. — Не продумах, а тя продължи: — Виж, не е наложително да се правиш на трагичен герой, за да ме свалиш. Открай време те харесвам. — Целуна ме и изтича вкъщи.

Няколко секунди не помръднах. Тя ме харесваше! Каза ми го миг преди да ме целуне. И целувката не беше каква да е, а съвсем близо до устните ми.

Докато вървях обратно към колата на мама, вече бях нов човек. Придобил бях увереност, която само една девойка може да вдъхне на младежа. През годините с Шарън останахме приятели, въпреки че така и не станахме гаджета. Само че винаги ще помня онзи Ден на влюбените и какво казах на мама, когато седнах до нея в колата. Затворих вратата, усмихнах се и заявих:

— Най-сетне! Тя беше поразена.