Андре Нортън
Джелита (9)

3. Пленената магьосница

Всички обитатели на Верлен решиха, че изчезналите кораби не са нищо друго, освен изпратени от демоните привидения. Дори на следващото утро на Фалк едва ли би му се удало да накара своите хора да излязат на брега. И не им заповяда. Не искаше да подлага на изпитание своята власт.

Всички формалности по брачния договор той искаше да уреди, преди слуховете за случилото се да стигнат до Каре и да дадат повод на херцога да се откаже от наследницата на Верлен. И за да отклони по някакъв начин вниманието на неговите посланици от суеверния страх, той ги поведе към съкровищницата. На тримата направи скъпи подаръци. На самия херцог господарят на Верлен помоли да поднесат от негово име меч и ножница, обсипана със скъпоценни камъни, в знак на възхищение от воинската му храброст, Фалк не можеше да забрави нощния кошмар. Обливаше се в студена пот и през цялото време се двоумеше дали да не издаде заповед за претърсване на всички кътчета и тъмни ъгли в замъка.

Не убягна от вниманието му, че посланиците на херцога избягват да говорят за нощното произшествие, но продължаваше да гадае дали това е за добро или лошо. Обаче около час преди брачната церемония, когато бяха се разположили в покоите на Фалк, Хунолд извади изпод подплатения си с кожа плащ някаква вещ. Той внимателно я постави на перваза на прозореца, по-близо до светлината.

Като пъхтеше тежко и придържаше корема си с ръце, Сирик се наведе и с любопитство я заразглежда.

— Какво е това, маршале? Защо сте взели тази играчка от селското момиченце? — попита той, като дишаше тежко.

Хунолд постави върху дланта си грубо издяланото корабче-играчка с отчупена пръчица вместо мачта.

— Това, Светейши, е могъщ кораб! — ласкаво каза той. — Един от трите, които се разбиха тази нощ под стените на замъка. Ти си прав, Сирик, това е играчка, само че ние в такива игри не играем. От името на Карстен искам отговор от барон Фалк! Каква работа има той с изчадията на тъмнината — магьосниците на Ескарп?

Фалк се напрегна. Лицето му побледня, а след това почервеня от прилив на кръв. Той с учудване гледаше дървеното корабче и с огромно усилие на волята потискаше гнева си, защото разбираше, че ако сега се провали, всичко отива по дяволите.

— Нима бих изпратил своите хора да събират отломките на такова корабче? — Фалк видимо се стараеше да запази спокойствие. — Ти вероятно си намерил тази вещ сутринта на брега. Но защо реши, че снощните кораби и тази треска са едно и също нещо? И на всичко отгоре ги свързваш с магьосничеството на Есткарп.

— Да, намерих го на пясъка — съгласи се Хунолд — отдавна зная за магьосническите привидения и затова минах със своите хора по брега и това, което намерихме, е истинско съкровище. Ей, Марк, Джо!

Влязоха двама оръженосци и въведоха вързана жена, от която явно и двамата се страхуваха.

— Ето ти флота! — Хунолд хвърли корабчето на Фалк.

— А ето и човека, който, ако не се лъжа, го е построил!

Пленници, изхвърлени на брега от вълните, не бяха нещо рядко за владетеля на Верлен. С пленниците той не се занимаваше дълго й като правило всичко завършваше по един и същи начин. Изглежда бурята премина и Фалк възвърна самоувереността си.

— И така — усмихна се Фалк, като предвкусваше забавата, и се облегна в креслото, — ти си хванал магьосница! С вид на познавач той огледа жената. Беше кожа и кости, но от нея лъхаше сила. Може и да се поразвлече. Може би Хунолд сам ще пожелае да я укроти? Макар магьосницата и да не е красавица… А тази изглеждаше така, сякаш вълните са я носили по морето цял месец. Той се вгледа в парцалите, останали от дрехите й, които едва прикриваха тялото, покрито с изсъхнала сол.

Такива кожени куртки носят под ризниците — помисли той. — Значи тя е имала оръжие? — Фалк се посви. — Магьосница с ризница и в добавка — призрачен флот? Нима Есткарп тръгва на поход срещу Верлен? Магьосниците имат с тях стари сметки. Но от север не са дошли никакви тревожни известия. Има над какво да се помисли… Но после, после. Сега трябва да насочи вниманието си към Хунолд. Да не вземе в последния момент да се скара с херцога.

Фалк старателно избягваше погледа на жената, но все пак се чувстваше господар на положението.

— Скъпи маршале, изглежда в Каре не знаят, че със силата на погледа си магьосниците могат да смажат волята на човека. Както виждам, твоите оръженосци не са взели нужните предпазни мерки.

— А ти изглежда си запознат с магьосниците?

— По-внимателно — помисли Фалк. — Хунолд стана дясна ръка на Ивиан не само благодарение на меча си и не си заслужава да се спори с него. Нека да видят, че във Верлен няма предатели и глупаци.

— Просто Есткарп не за първи път плаща дан на нашите скали — усмихна се Фалк.

— Като видя усмивката му, Хунолд веднага се разпореди:

— Ей, Марк, хвърли пелерината върху главата й. Жената стоеше неподвижно. Откакто я бяха довели, тя не беше проронила нито дума. Може би от дългото стоене във водата или от блъскането в камъните тя още не беше дошла на себе си и се намираше в полусъзнание? Но бдителността на хората от Верлен не намаляваше, тъй като тази жена не крещеше, не молеше пощада и не се съпротивляваше напразно. Щом й хвърлиха наметалото, Фалк се приближи до нея. Думите му бяха отправени към седящите наоколо мъже, макар че в действителност бяха адресирани само към жената. По нейната реакция Фалк искаше да се убеди в правилността на предположението си.

— Нима на маршала не му е известно как може да се обезвреди магьосница? Това е много просто! И даже малко приятно… — С видимо удоволствие той се впусна в непристойни обяснения.

Сирик избухна в смях. С две ръце той държеше корема си, който се тресеше. Накрая Хунолд също се усмихна.

— Вие във Верлен имате твърде изискани развлечения.

Само Дуарт като че ли не споделяше общото веселие. Навел очи, той мълчаливо стискаше пръстите си, но скоро и по неговите бледни бузи изби червенина.

Жената с наметалото на главата стоеше неподвижно и не издаваше никакъв звук.

— Отведете я — заповяда Фалк. — Нека сенешалът я наглежда. Ние още ще се поразвлечем с нея. За всичко има време. — Той отново стана радушен стопанин и престана да се страхува за своето положение. — И все пак, съгласно волята на херцога да пристъпим към брачния договор.

Фалк търпеливо чакаше. Никой не знаеше с какво нетърпение чака да чуе заключителните думи на Хунолд. Дори когато Лоиса, сложила ръка върху ръкохватката на секирата, ще бъде пред олтара на рядко посещавания параклис във Верлен и Сирил, тежко лъхтейки, произнася необходимите според обреда думи, Хунолд може от името на херцога да се откаже от този брак. Но ако Лоиса стане херцогиня на Карстен — тогава нищо няма да попречи на Фалк да осъществи своя план. Той дълго го обмисля и беше пресметнал много ходове напред.

— Да — да — Сирик запъшка и тежко се надигна, като оправяше расото си. — Бракосъчетание… Няма да измъчваме годеницата, Дуарт… Ех, младост, гореща кръв… Да — да… Бракосъчетание!

„Сега всичко е в моите ръце — с доволство помисли Сирик. — А този облещен некултурен военен няма какво да подскача. Друго нещо е благородният Дуарт. Само на него му прилича да държи секирата от името на своя повелител. Той, Сирик, посъветва херцога да изпрати Дуарт. Ивиан всичко разбра и топло се сбогува с него преди отпътуването им от Каре. Скоро Ивиан ще разбере и… Той вече разбра, че в съюз с Братството на Храма и при поддръжка от страна на древните родове няма нужда да общува с бунтовници като Хунолд. Нека този брак да ознаменува началото на края на Хунолд!“

Захладя. Лоиса бързо си тръгна по галерията от главната зала. Тя търпеливо изслуша всички наздравици, но й се гадеше от надутите пожелания за щастие. Какво ти щастие… На нея не й трябва нищо, освен свобода!

Като затвори вратата след себе си, тя я заключи с трите ключалки. Сега би потрябвал много добър таран, за да се проникне тук. Лоиса се залови за работа. Най-напред тя свали всички украшения от себе си. Сватбената премяна хвърли на пода. Тя разстла на пода една кърпа и застана боса пред огледалния щит, но беше толкова възбудена, че не чувстваше студа от каменните плочи. Тежките й разпуснати коси бяха пръснати по раменете и стигаха до голите бедра.

Отначало Лоиса ги отряза на око, като безжалостно работеше с ножиците и косите кичур след кичур падаха безшумно върху кърпата. След това тя ги подравни така, че да не се виждат под шлема. Сега можеше да използва и наставленията на Бетти. С голямо старание тя почерни със сажди белезникавите си вежди и късите мигли. Тя така се увлече в детайлите, че забрави за цялото. Като отстъпи от огледалото, девойката внимателно огледа отражението си и остана поразена от промяната, настъпила с лицето й.

Сега Лоиса не се съмняваше, че ще може да мине през главната зала, без да я познаят. Тя се приближи до ложето и започна да облича военната си екипировка. Затъкна на пояса си портупея и беше се навела за пътните торби, когато ръката й неочаквано спря. Нещо у нея не й даваше незабавно да напусне Верлен. През целия ден по време на брачната церемония тя търпеше и само мисълта за бягството й помагаше да се държи. Така чакаше тя тази вечер! За успеха на бягството й не можеше да има нищо по-добро от сватбения пир. Целият замък ще гуляе и едва ли караулите ще устоят на пиянската съблазън. А освен това тя намери тайния ход!

Но нещо не й даваше да тръгне и я караше да губи скъпоценно време. Непреодолимо я теглеше към галерията на главната зала, където кипеше сватбеният пир. Въпреки волята си Лоиса се втурна към вратата.

Какво казваше прислужницата?… Някой ще връхлети на крилата на бурята… Гледай да не изпуснеш случая, Лоиса, наследнице на Верлен! Ето го нейния случай! Тя няма да го изпусне! Тя ще употреби цялата си хитрост и предпазливост, създадени у нея през дългите години на унижения в замъка на Фалк.

Момичето се спусна не към тайния ход за който хората на Фалк дори не подозираха, а към вратата, водеща към главната зала. Лоиса нямаше сили да се бори с това чувство и затова дори не забеляза как ръцете й сами отместиха мандалото. И ето токчетата й вече чукат по стълбата на галерията…

Топлината от огнището долу не достигаше дотук. Даже гласовете, които долитаха, бяха неразбрани. Пируващите ядяха, пиеха и по всичко личеше, че скоро ще преминат и към други забавления. Лоиса потрепери от отвращение, но не мръдна от мястото си. Тя не откъсваше поглед от централната маса и седящите на нея хора, като че ли за нея беше много важно да не пропусне нито един техен жест.

В параклиса на Верлен Сирик се стори на Лоиса твърде величествен. А може би просто свещеническото расо го беше преобразило временно. Сега той изглеждаше като шкембе и все още продължаваше да тъпче в устата си ястията от различните блюда и подноси, докато неговите сътрапезници отдавна се бяха наситили и вече само пиеха.

Докато Лоиса беше на масата, за любовницата на баща й там нямаше място и Бетти много добре знаеше това. Фалк настояваше да се спазват всички правила. Но сега Бетти тържествуваше. С богатата брошка на гърдите — същата, която й даде в съкровищницата, тя се увърташе около Фалк и любезничеше с него. Тъй като в шума Лоиса почти нищо не чуваше, зрението й се изостри. От вниманието й не убягна как Бетти се озърта настрани и прави мили очи на Хунолд. Не пропускаше случая да изложи на показ белите си рамене и гърди, които съблазнително се показваха от деколтето на червената й рокля.

Дуарт седеше на крайчето на креслото, потънал в мрачни мисли. Той гледаше голямата си чаша с такова изражение, сякаш на дъното й виждаше зловещо предзнаменование. Обикновената кройка на виолетовата камизола и старческата мършавост му придаваха вид на лекар в тази натруфена компания. Той явно не споделяше общото веселие.

„Трябва да тръгвам, и то веднага!“ — сепна се Лоиса. С пътно наметало, прикриващо кожената куртка и ризницата, като смътна сянка ще се мерне пред замъглените очи на пируващите и за кратко време ще се чувства в безопасност. Наистина, сега е студено, но скоро ще дойде пролетта! Лоиса направи няколко крачки, но нямата заповед, която я доведе тук, отново я върна към перилата на галерията.

Хунолд се беше навел и говореше нещо на Фалк. Солиден мъж, ненапразно Бетти поглеждаше към него. Лисиче лице с рижави като на баща й мустаци. Маршалът показваше бързо нещо с пръстите си и до Лоиса като приглушено ехо достигна дивият смях на господаря на Верлен.

Лицето на Бетти се изкриви. Тя хвана Фалк за ръкава, но той дори не се обърна, а с такава сила отблъсна любовницата си от масата, че тя падна на пода зад креслото.

Дуарт остави голямата чаша и стана. Като закопча кожената яка на наметалото си, той мрачно каза нещо и Лоиса разбра, че старецът за нещо възразява. След това видя как Дуарт се обърна на другата страна и се досети, че той е недоволен от поредната пошлост на своите сътрапезници.

Хунолд се засмя, а Фалк удари с юмрук по масата и заповяда да налеят вино. През това време най-старият от посланиците на херцога, като се олюляваше между масите, се насочи към изхода, водещ към предоставените му покои.

До централната врата той изведнъж се засуети. В залата влязоха войни с ризници и застанаха в две редици, като образуваха проход към подиума, върху който беше поставена централната маса. Шумът малко стихна, когато въведоха пленника, чиито ръце бяха вързани отзад на гърба. На Лоиса отначало й се стори, че това е мъж. Но защо на главата му има чувал? Той не виждаше пътя и се спъваше, а хората наоколо се кикотеха.

Като прекара ръка по масата, Фалк почисти мястото между себе си и Хунолд. Той събори от масата недопитата чаша на Дуарт, която се обърна върху Сирик. Той започна да се възмущава, но никой не му обърна внимание, Фалк извади от джоба си две монети и ги подхвърли. Те паднаха на масата с надписите нагоре, Фалк ги побутна към Хунолд, като му предоставяше правото да хвърля пръв. Хунолд с интерес разгледа монетите, подхвърли някаква шега и хвърли — паднаха се два профила. Сега беше ред на Фалк. Забравила неотдавнашната грубост на любовника си, Бетти допълзя по-близо и не сваляше очи от въртящите се във въздуха монети. Когато те паднаха, тя се притисна към креслото на Фалк, като че резултатът й придаде сили и смелост, Фалк се засмя и поздрави госта си.

Хунолд стана и се насочи към края на масата. Войните около пленника отстъпиха. Без да сваля чувала от главата му, Хунолд започна да разкопчава кожената му куртка. След това я дръпна и разголи до кръста пленника. Всички присъстващи ахнаха от изненада.

Под погледите на хилещите се мъже Хунолд хвана жената за рамото. С неочаквана за неговото телосложение сила той вдигна жената на ръце и тръгна към стълбата, Фалк изрази недоволство, когато разбра, че няма да може да наблюдава забавлението, и много от поданиците му го подкрепиха, но Хунолд отрицателно поклати глава и не спря.

Кой знае защо, от всички жертви на владетеля на Верлен, които беше видяла през своя живот, Лоиса реши, че трябва да спаси точно тази. Девойката с тревога помисли, че няма да може да се справи с Хунолд, а още по-малко с Фалк, ако той реши да ги последва, но нещо непреодолимо я караше да действа въпреки здравия смисъл.

Лоиса тръгна бързо към своята стая. Да бяга, облечена в мъжки дрехи, се оказа значително по-лесно. Тя пак заключи вратата с трите ключалки, хвърли наметалото и стремително се приближи до огледалния щит. Без да погледне отражението си, тя решително отмести щита настрана и откри входа към системата тайни подземни ходове на замъка. Беше ги открила преди три години.

Била е много пъти тук, за да изследва каменните лабиринти. Като се озова в тъмнината, напрегна паметта си, за да определи накъде да върви.

Като вървеше надолу, Лоиса броеше стъпалата: още малко надолу и остър десен завой. Тя се придържаше с ръка за стената, за да не обърка пътя.

Отново стъпала, но този път те водят нагоре. Ето го кръглото светло петно. Това е капандурата. А това е стая за живеене и в нея има някой. Лоиса се повдигна на пръсти и погледна. Всичко се оказа така, както предполагаше.

Дуарт, който сега й се стори още по-стар и изнемощял, мина покрай високото ложе към камината и протегна ръце към огъня. Беше свалил наметалото с кожената яка. Устните му мърдаха, като че ли в безсилна ярост проклинаше някого.

Лоиса продължи по-нататък. Следващата капандура беше тъмна и тя реши, че това са покоите на Сирик, който още не е станал от масата. Лоиса забърза към следващото отвърстие, откъдето излизаше златист светъл лъч. Тя не се съмняваше, че е достигнала своята цел, и без да погледне през дупката, започна да отваря тайната врата.

Чу се някакво бърборене… Шум от борба… С всичка сила Лоиса натисна скритата пружина, но механизмът заяде. За тези ходове в замъка изглежда, освен нея никой друг не знаеше и, разбира се, никой не поддържаше вратите. Проходът беше тесен. Лоиса опря ръце в противоположната стена и натисна вратата с гръб. Тя неочаквано поддаде и момичето едва се задържа на краката си, като се хвана за касата на вратата. Тя измъкна меча и го размаха с ловкост, която беше придобило от тайните упражнения през дългите години.

Хунолд, който се бореше в леглото с отчаяно съпротивляващата се жертва, вдигна към Лоиса учуденото си лице. С бързината на котка маршалът отскочи към отдалечената стена на стаята и грабна портупея с оръжието, който висеше на масата.