Андре Нортън
Джелита (4)

4. Сулкар зове за помощ

Саймън поднесе към устните си тежката чаша. Над ръба на чашата той внимателно оглеждаше всичко наоколо. Първоначално му се струваше, че хората на Есткарп са мрачни и обременени от вековете, че тези малобройни останки на отмираща раса живеят само със спомени за минало величие. Но с времето разбра, че първото впечатление го е излъгало. Докато седеше на една маса с гвардейците, той разглеждаше техните смугли лица и чувстваше, че хората, с които дели трудностите на службата и радостите на краткия отдих, все повече и повече му харесват.

Оръжието им, разбира се, беше твърде своеобразно. На Саймън му се наложи да се учи да борави с меч. Затова пък със самострелите, напомнящи пистолет, нещата стояха много по-добре, макар че беше далеч от бойното изкуство на Корис, което предизвикваше възхищението му. И все пак Трегард не се чувстваше не на място, тъй като знаеше тактиката на други войни, на други сражения и се вслушваха в неговото мнение.

Отначало Саймън недоумяваше как и защо го взеха в гвардията? Наоколо бяха само врагове и всеки пришълец можеше да се окаже шпионин. Но тогава той все още недостатъчно добре си представяше какво е Есткарп. Само тук можеха да повярват на неговия странен разказ, само тук, защото силата на тази древна страна бе в магьосничеството!

Като пиеше от виното, Саймън размишляваше за същността на магьосничеството. Разбира се, зад тази дума могат да се крият ловки трикове или невежество и суеверие. Но можеше да има и истинска сила! Магьосничеството на Есткарп беше в състояние да превърне волята, въображението и вярата в страшно оръжие. Тук знаеха такива методи за концентрация на волята, които позволяваха да се възприеме голяма част от намиращото се извън предела на човешките сетива.

Магьосничеството на Есткарп беше и причината за ненавистта на съседите.

За Ализон на север и за Карстен на юг Силата на магьосниците на Есткарп беше голямо зло. И Саймън си спомни колко невинни жени с повод и без повод ставаха жертва на „лова на вещици“ в света, от който той дойде.

Само жените на Есткарп владееха магьосничеството и при необходимост без колебание го използваха. Оказа се, че Саймън е спасил магьосницата, избягала от Ализон. Там тя била очите и ушите на Есткарп.

Магьосница… Саймън отпи от виното. Но не всяка жена тук владееше Дарбата на магьосничеството. От поколения тази Дарба се предаваше от майка на дъщеря. Надарените момичета изпращаха в главния град на страната. Там ги обучаваха и посвещаваха в тайните на древните познания. Старателно криеха имената им, защото смятаха, че може да се упражни известна власт над тях, ако се знае името им. Едва сега Саймън разбра колко нелепо е изглеждал, когато попита за името на магьосницата, с която бягаше през блатото.

Но тази Дарба можеше да измени на магьосницата въпреки волята й, да й откаже в решаващата минута, а след определен момент в техния живот използването на магията ставаше невъзможно. Затова освен магьосници в Есткарп имаше въоръжена гвардия и верига от погранични фортове.

— Горещичко е, Саймън! — Влезлият така тежко се отпусна на стола, че той изпращя под него. Остави на масата шлема си и протегна дългата си ръка към тежката чаша.

Соколът от шлема внимателно гледаше Саймън. Той от своя страна разглеждаше майсторски изработените ковани пера, които с нищо не се различаваха от истинските. Докато Корис пиеше вино, към него се сипеха от всички страни въпроси. В гвардията на Есткарп имаше строг ред, но извън службата всички бяха равни и на масата оживено обсъждаха всякакви новини. Корис остави чашата и каза:

— Чухте ли рога един час преди затварянето на вратите? От запад е дошъл Магнус Осберик. Придружава го въоръжена свита. Изглежда Горм отново се е разшавал.

Гвардейците притихнаха. Даже Саймън знаеше какво значи Горм за капитана на гвардейците. Корис трябваше да владее Горм като законен наследник. И на този остров започнаха неговите нещастия. И те станаха по-големи, когато той напусна острова в пробита рибарска лодка, изранен, изоставен от всички на произвола на съдбата.

Веднъж Хилдер, владетел на Горм, по време на силна буря се заблудил в блатата между Ализон и Есткарп. Той изостанал от свитата си. Оказал се сам, паднал от коня и си счупил ръката. Полужив, измъчен от болка и треска, Хилдер попаднал случайно в земята на торите — загадъчен народ, който грижливо пазел своите блата от чужд поглед.

Никой не разбрал защо торите не са го убили и дори не са го изгонили. Няколко месеца по-късно Хилдер се върнал в Горм здрав, но не сам, а с млада жена. Населението на Горм, особено жените, не беше доволно от този брак. Пуснали слух, че торите са принудили техния господар да се ожени, заплашвайки го със смърт. Работата беше в това, че според техните представи за красота жената на Хилдер е уродлива и освен това и потайна — нали в жилите й тече кръвта на тори. Същата година тя родила Корис и скоро след това изчезнала. Може би е умряла, а може би е избягала при своите в блатата. Изглежда Хилдер знаеше точно какво се е случило, но мълчеше. А хората не разпитваха особено настойчиво, защото бяха много радостни, че са се избавили от неканената си господарка. Остана Корис с глава, която приличаше на повелителя на Горм, и с жабешкото тяло на майка си. Да забрави това, разбира се, не му даваха. Жителите на Горм въздъхнаха с облекчение, когато Хилдер се ожени за Орна, дъщеря на достоен търговец и мореплавател. С голяма радост посрещнаха и раждането на Уриан — втория син на повелителя. Драго им беше да гледат неговото стройно тяло, в което нямаше и капчица чужда кръв!

Хилдер умря. Той умираше дълго и заговорниците имаха време да се подготвят, но сбъркаха, като заложиха на Уриан. Орна, далновидна жена, не желаеше да бъде играчка в ръцете на интригантите. Още докато Уриан беше малък, тя стана регент. Понеже това не се хареса на всички, трябваше да употреби силата на властта си.

Майката на Уриан умело насъскваше враговете си един срещу друг, внасяше раздор в техния лагер и така укрепваше позициите си. Но веднъж тя направи съдбоносна грешка, като се обърна за помощ към чужденците. Орна тайно призова на помощ флота на колдерите и така обрече Горм на гибел.

Колдерите се появиха някъде откъм морето, но никой не разбра точно откъде. Моряците не се приближаваха много до техните брегове и никога не поглеждаха мрачните им пристанища. Носеха се слухове, че колдерите не приличат на другите хора и връзката с тях заплашва с гибел.

През нощта, когато Хилдер умря, колдерите влязоха в Горм и започна кърваво клане. Само нечовешката сила помогна на Корис да се изтръгне от чудовищния капан. А Горм престана да съществува. Завладяха го колдерите и оттогава той стана Колдер. Същата участ постигна и крайбрежието на материка. Там, на високия бряг, за една година се издигнаха високите кули на замъка Ил. Никой от Есткарп не е бил там по собствено желание.

Като кост, заседнала в гърлото, стоеше замъкът Ил между Есткарп и неговия могъщ съюзник на запад — крепостта Сулкар. В нея живееше племе на воини и мореплаватели, занимаващи се с търговия с най-далечните страни. Със съгласието на Есткарп те издигнаха своя крепост-пристанище на носа, дълбоко вдаден в морето. Мореплавателите на Сулкар бяха не само славни търговци, но и добри воини. Те без страх влизаха във всяко пристанище. Даже Ализон и щитоносците на Карстен не се осмеляваха да ги предизвикват, макар добре да знаеха, че са в съюз с Есткарп.

— Без особена нужда Магнус Осберик не се обръща към нас — забеляза Танстон — един от военачалниците на Есткарп. — Гответе оръжието! Когато Сулкар моли за помощ, ние вадим мечовете!

Корис мълчаливо кимна. Той с безразличие дъвчеше парче хляб. Потопи пръст във виното и започна да го движи по масата. Като погледна през рамото му, Саймън видя, че е начертал карта на крайбрежието, горе-долу такава, каквато видя в главната зала на крепостта.

Големият полукръг на залива: на южния нос — Сулкар, на север Ализ, най-голямото пристанище на Ализон, в дълбочината на залива — остров Горм. Тук Корис постави голяма точка, с която означи град Сиппар.

Колкото и да е странно, замъкът Ил се намираше в югозападната част на носа и излизаше не в залива, а в открито море. Освен това тук имаше много силно течение и много трудно можеше да пристане кораб на скалистия бряг. По на юг се намираше херцогство Карстен. Горм отдавна се считаше за морската врата на Есткарп.

Известно време капитанът на гвардейците разглеждаше своята скица на крайбрежието. След това решително прекара ръка върху нея.

Много ли пътища водят към Сулкар? — попита Саймън. — От юг е Ил, от север — Горм. Колдерите напълно могат да заприщят пътя.

Корис се разсмя.

— Пътят е един и той е стар като света. Нашите прадеди дори и в най-страшните си сънища не биха могли да си представят колдерите в Горм. Пътят към Сулкар ще бъде безопасен само когато ние бъдем тук! — и той мушна пръст в Сиппар и с такава сила натисна, като че ли под нокътя му имаше отвратително насекомо. Да се бориш с болестта, значи да унищожиш причините й, а не треската. Тя говори само за наличието на болестта. Но ние нищо не знаем за колдерите — Корис мрачно погледна Трегард.

— А разузнаването?

— Изпратихме в Горм двадесет воини! Те доброволно се съгласиха на превъплъщение, без да знаят ще видят ли някога отново собствените си лица в огледалото. За да ги екипираме, ние използвахме всички възможни средства. Но нито един не се върна от Сиппар. Нито един! Колдерите не приличат на другите хора и ние нищо не знаем за тяхната отбрана, освен че е непробиваема. Всичко завърши с това, че Върховната Повелителка забрани всякакви нападения. Много сили отиват, а всичко се оказа безсмислено. И аз самият исках да отида, но магьосниците направиха заклинание на границата и не можах да я премина. Всички казват, че в Горм ме чака смърт, а аз съм нужен на Есткарп жив. Е-е, няма смисъл да човъркаме тази рана.

— Но Сулкар е в опасност.

— Ние ще се отправим към тях, приятелю Саймън! — Корис взе шлема си от масата. — Между другото, има една странна закономерност: когато колдерите се бият на своя земя или на своите кораби, винаги побеждават. Но на чужда земя, където не е падала тяхната сянка, ние можем да премерим силите си с тях.

— Аз тръгвам с вас! — решително заяви Трегард. Той беше готов да чака и да се учи. Последните седем години от живота му в света, от който дойде, го бяха научили на търпение. Саймън отлично разбираше, че бойното изкуство тук значи живот или смърт — и без него не може и дума да става за независимост. Колко пъти, когато беше караул през нощта, си задаваше въпроса: „Защо търпя всичко това? Или тук е намесена прехвалената Сила на Есткарп?“ Даже и да беше така, вече действието на магията свърши. Сега той твърдо е решил да разбере как е устроен този свят и ако не го вземат, ще тръгне сам.

Корис внимателно го погледна в очите.

— Ние не отиваме на разходка.

Саймън не стана, защото знаеше, че на Корис му е неприятно да го гледат отгоре.

— Нима ти приличам на любител на леките победи?

— Тогава си приготви самострела. С меч ти не си по-опасен от карстенски коняр.

Саймън не избухна, защото Корис беше съвсем прав. В стрелба със самострел можеше да се състезава с най-добрите воини на Есткарп. Нямаше равен и в ръкопашен бой без оръжие, където използваше прийоми на джудо. Славата му достигна до най-отдалечените фортове на Есткарп, но меча владееше не по-добре от голобрадия новобранец. А боздуганът, който в ръцете на Корис изглеждаше страшна играчка, на него му се струваше чугунена гира.

— Самострел — самострел — с готовност се съгласи Саймън. — Но аз тръгвам.

— Добре. Но най-напред да видим ще тръгнем ли ние.

Това трябваше да реши военният съвет, на който се събраха магьосниците и офицерите начело с Корис. Макар че Саймън не беше член на съвета, той последва капитана на гвардейците и никой не го спря. Той застана до бойницата и огледа събралите се.

Съветът се ръководеше от Върховната Повелителка, която управляваше не само крепостта, но и целия Есткарп. Това беше същата жена, пред която той се закле във вярност. Зад креслото й стоеше магьосницата, избягала от ализонските кучета. На съвета присъстваха още пет магьосници — все жени без определена възраст. И всяка имаше такъв проницателен поглед, че Саймън никак не би искал да бъде в редовете на техните врагове. Той никога не беше срещал жени с толкова сила на духа.

Пред магьосниците стоеше огромен мъж, който на друго място безусловно би бил предводител. Високите и стройни хора на Есткарп изглеждаха направо като юноши до този облечен в броня гигант. Само една желязна пластина, прикриваща гърдите му, би била достатъчна за изковаването на два щита за гвардейците на Есткарп. Дълги ръце, широки като на Корис плещи, но долната половина на тялото му не отстъпваше на горната, не нарушаваше хармонията. Саймън се вгледа в обруленото от вятъра лице на гиганта. Гъсти сключени вежди и пищни мустаци, но старателно избръснат. Шлемът му беше украсен с майсторски изкована, заплашително озъбена меча глава. Вместо плащ — меча кожа, гарнирана с галон. Под квадратната брадичка златни токи във форма на мечи лапи.

— Сулкар пази търговския свят — воинът се стараеше да говори по-тихо, но в малката зала гласът му боботеше като морски прибой. — Обаче нас ни заставят да извадим мечовете! Но какво е нашето желязо против магията? Не, аз не осъждам древните познания — не съм против — той се обърна към Владетелката. — Всичко е вярно, всекиму своето. Но нали Есткарп на никого не налага своята воля и вяра, а тези колдери — те налитат като вълни и убиват! Господарке, ако ние не обединим усилията си, нашият свят е обречен. Трябва да се спрат вълните на жестокост и мрак.

— Познаваш ли ти, мореплавателю, човек, роден от жена, да може да управлява вълните?

— Да управлява — не, но да ги надвие — да! В това е моята сила! — войнът се удари в гърдите и никой не се съмняваше, че има право да говори така. — Колдерите не могат да се победят с голи ръце. Те подготвят нападение на Сулкар. Хитреците от Ализон стоят настрана, но тях също ги чака участта на Горм. А Сулкар няма да се предаде! Но ако вълните ни погълнат, те ще дойдат и тук, господарке. Казват, че ти имаш власт над ветровете и бурите, твоите заклинания могат да изменят външността на човека, да помрачат разума. Може ли Колдер да устои на твоето магьосничество?

Повелителката поглади кристала върху гърдите си.

— Ще ти кажа истината, Магнус Осберик. Не знам. Колдер е загадъчен. Ние не можахме да проникнем там. В останалото ти си прав. Дойде време да обединим нашите сили. Капитане! — обърна се тя към Корис. — Какво ще кажеш?

Красивото лице на Корис беше мрачно, но в очите му светна тържество.

— Ако са ви нужни нашите мечове, готови сме! С твое съгласие ние ще тръгнем към Сулкар, господарке!

— Решено! Есткарп отива на помощ на Сулкар! Ти, капитане, говориш като воин. Мечовете са си мечове, но с вас ще бъде и нашата, подарена ни от вековете Сила.

Избягалата от Ализон магьосница излезе зад креслото и застана отдясно, до Върховната Повелителка. Нейните тъмни разногледи очи огледаха събралите се и се спряха на притихналия отстрани Саймън. По устните й пробягна лека усмивка. А може би на него така му се стори? Както и да е. Трегард почувства как невидима, тънка нишка се проточи между тях.

Техният отряд тръгна по обяд. За свое учудване Саймън откри, че е до магьосницата, която както всички гвардейци беше облякла ризница с шарф към нея. Така жената по нищо не се отличаваше от другите воини. На кръста й както на всички останали висяха меч и самострел.

— Ние отново сме заедно, боецо от другия свят! — тихо каза магьосницата, като улучи подходящ момент.

Кой знае защо, спокойствието й подразни Саймън.

— Да се надяваме, че сега ние сме ловците, а не дивечът.

— Всичко с времето си — сухо отговори тя. — В Ализон ме предадоха и лишиха от оръжие.

— Затова пък сега имаш меч и самострел.

Магьосницата погледна оръжието си и се разсмя.

— Да, Саймън Трегард, меч и самострел и още нещо. Но предчувствията ти не са лъжа. Малко добро ни очаква.

— Какви предчувствия, господарке? — Той се ядоса. Не искаше да вярва на думите й, тъй като повече разчиташе на силата на оръжието. А какви бяха тези намеци, предчувствия…

— Предчувствия, Саймън. — Тя внимателно се вгледа в него и едва забележимо се усмихна. — Нищо не искам от теб, чужденецо. Но аз зная, че Върховната Повелителка свързва в едно моя и твоя живот. Нашите надежди могат да не се сбъднат. Едно ще ти кажа: пази се от места, където се издигат скали и крещят орли.

— Господарке — Саймън невесело се усмихна, — в тази страна като че ли всичко им очи и на тила си. А да воювам за мен не е новост.

— Знаем, знаем, иначе ти не би тръгнал със Сокола. — Тя кимна към капитана на гвардейците. — Корис е ненадминат боец и роден военачалник. Гордост на Есткарп.

— Ти вещаеш беда в Сулкар?

Магьосницата вдигна рамене.

— Знае се, че нашата Дарба не ни дава възможност да виждаме всичко. Само отделни детайли, откъси: но градски стени не виждам. И ми се струва, че това не е морето. Приготви си по-добре самострела и не забравяй яките си юмруци! — Тя дружелюбно се засмя и Саймън разбра, че трябва да приеме дружбата й при условията, които му поставя.