Андре Нортън
Джелита (19)

3. Сивият храм

Наблюдават ли го? Или чува някакво съобщение по системата за известяване? Като се убеди, че е сам в стаята, Саймън се заслуша, като се опитваше да се ориентира по интонацията на говорещия. След малко разбра — повтарят един и същ въпрос, но значи ли това, че са го разкрили?

Интересно, скоро ли невидимият диктор ще започне да действа? Сигурно, ако не получи отговора? Може би това е предупреждение, но за какво? Саймън излезе от стаята.

Тъй като коридорът свършваше тук, той тръгна към другия му край покрай стаята, където вече беше… Но нямаше никакви стаи! Тоест, той не видя повече нито една врата. От край до край се виждаше гола стена. Като си спомни за привиденията на магьосницата от Есткарп, Саймън прекара ръка по сивата повърхност. Нищо! Дори да имаше скрити врати, то не с помощта на привидения. Убеждението му, че колдерите представляват съвсем друг тип цивилизация в сравнение с жителите на Есткарп и за своите цели се опират на знания, а не на магьосничество, окончателно се затвърди.

Дори техническите постижения на предишния му свят биха се възприели от хората на Есткарп като магьосничество. Но това значи, че в Есткарп само той, Саймън Трегард, може да осмисли и отчасти да разбере това, което става в Горм, а може би и да направи нещо, което не е по силите на нито една магьосница.

Саймън вървеше бавно по коридора, попипвайки с ръка стената с надежда да намери изход. Нима щастието го е изоставило?

Над главата му отново се раздаде команда на непознат език. В гласа се чувстваха железните нотки на заповед. Саймън усети опасността и замръзна на място. Всеки момент можеше да се окаже в клопка.

И изведнъж той намери изход! Но съвсем не там, където очакваше. По протежение на коридора видя страничен вход, откъдето се лееше ярка светлина. Саймън измъкна ланцета от колана си и като се приготви за неочаквано нападение, тръгна към него.

Лаещият металически глас отново наруши тишината и Саймън стигна до извода, че стопаните тук все още не са се ориентирали в ситуацията. Явно, в комбинезона и шапката го вземаха за оператора, който се държи не както трябва, и искаха от него отчет.

Като реши да не излиза от тази роля колкото може по-дълго, Саймън се почувства по-уверен и в резултат на това стана по-непредпазлив. Едва не се паникьоса, когато вратата на помещението, в което влезе, се затвори и той се оказа в затворено пространство като в капан. Но когато се подпря на стената и почувства слаба вибрация, разбра, че се намира в асансьор. Това откритие малко го успокои, но затвърди убеждението му, че цивилизацията на колдерите е близка по вид до цивилизацията на предишния му свят. Каквото и да говорим, той се чувстваше много по-спокойно в асансьора на колдерите, отколкото в стаята, изпълнена с кълба мъгла, където приятелите му се превръщаха в отвратителни уроди.

Независимо от това Саймън не беше спокоен, тъй като тази атмосфера му беше чужда. И не само чужда и заплашителна, но и отрицаваща всичко, което можеше да почувства близо до себе си. Той не можеше да приеме колдерите като човешки същества. В същото време магьосницата от Есткарп приемаше все пак за хора.

Вибрациите спряха. Саймън се съмняваше, че вратата ще се отвори, но къде е тя и от коя страна?

Този път отвън се чуха звуци — тихо бучене и приглушени гласове. Една от стените на кабината се отмести встрани, Саймън предпазливо излезе и се оказа в малко помещение. И отново пред очите му се показа нещо до болка познато: цялата отсрещна стена беше заета от голяма карта, върху която той откри нарязаната брегова линия, познатите планини и разноцветни огънчета, разхвърляни по цялата карта. По крайбрежието, където се намираше разрушеният Сулкар, и в залива, където се намираше Горм — виолетови, по равнината на Есткарп — жълти, в Карстен — зелени, а в Ализон — червени.

По протежението на цялата стена под картата имаше дълга маса, върху която на равни разстояния бяха поставени различни прибори — мигаха сигнални светлинки, от време на време се раздаваше трясък. И пред всяко устройство с гръб към Саймън седеше фигура в сив костюм и шапчица. Всички бяха така погълнати от работата си, че никой не се обърна дори при появяването на Саймън.

Малко встрани имаше друга маса, която приличаше по-скоро на пулт, пред който стояха още трима колдери. Този, в средата, имаше метален шлем на главата, от който зад гърба му се проточваше паяжина от кабели и проводници. Лицето му не изразяваше нищо, очите му бяха затворени, но той явно не спеше, защото от време на време пръстите му пробягваха по клавишите и ключовете на пулта. Колкото повече наблюдаваше, толкова повече Саймън се убеждаваше, че е попаднал в център за управление. Гласът, който беше чул, вероятно принадлежеше на колдера, който седеше вляво от фигурата с шлема. Изведнъж той забеляза Саймън. В първата минута по широкото му лице можеше да се прочете само нетърпение, но почти веднага то се смени с ненавист. Колдерът разбра, че пред него стои чужд.

Саймън подскочи. До пулта беше далечко, но все пак той успя да стигне до единия оператор, който седеше зад приборите. Саймън му нанесе страшен саблен удар с дланта на ръката си. С такъв удар обикновено се чупи гръбначният стълб, но този път той искаше само да зашемети жертвата си. Като се прикриваше с отпуснатото тяло на оператора като с щит, той започна да отстъпва към стената, където имаше още една врата, зад която да се скрие.

За голямо учудване на Саймън, колдерът, който първи го забеляза, дори не мръдна и не направи никакъв опит да го спре. Той само бавно повтаряше, но този път на езика на жителите на материка:

— Върни се в своето помещение и доложи на началника си!

Саймън продължи да отстъпва към изхода. Операторът, който седеше до този, когото зашемети, премести погледа си от него към колдера зад главния пулт и отново върху Саймън. След това към него се обърнаха изумените лица и на другите оператори и всеки от тях явно очакваше Саймън да се подчини незабавно. Колдерът иззад пулта стана и още веднъж каза твърдо:

— Върни се в своето помещение! Незабавно!

Как пък не! Саймън се разсмя, без да предполага какъв ефект ще произведе неговият смях. Всички колдери с изключение на фигурата с шлема с проводници наскачаха от местата си. Операторите тревожно се втренчиха в колдера зад пулта, като че ли очакваха заповед.

Саймън си помисли, че ако не беше се засмял, а беше закрещял с цяло гърло, те биха се удивили по-малко. Неподчинението им се струваше недопустимо.

Този, който издаваше заповеди, хвана колдера с шлема за рамото и го разтърси, явно не на шега обезпокоен. Разтревоженият колдер отвори очи, огледа се и погледът му замръзна от изненада. Той гледаше на Саймън като на привидение.

След това последва атака. Не, никой не направи и крачка към него, но някакъв мощен силов удар така го притисна към стената, че едва си поемаше дъх. Тялото на оператора, с което се прикриваше, се изплъзна от ръцете му и се свлече на пода. Не можа да го удържи, защото всяко вдишване му се удаваше с голямо усилие. Едва ли ще оцелее дълго, ако продължава да стои така, притиснат до стената от тази чудовищна преса. Саймън трескаво мислеше какво да прави. Магьосничеството на Есткарп явно беше изострило възприятията му и той съобрази, че клопката, в която е попаднал, е създадена изключително от силата на духа и следователно може да се бори с нея само със същото средство.

Истината е, че той нямаше никаква представа за методите на магьосниците и нямаше никакъв опит. Като събра цялата си воля, Саймън се концентрира върху това — да си повдигне ръката. Това му се удаде, с такова неимоверно усилие, че почти остана без сили.

След като вдигна едната си ръка, той употреби огромни усилия, за да вдигне и другата. Напрягайки волята си, той застави краката си да работят и започна внимателно да върви към изхода. По широкото лице на колдера пробягна сянка на удивление, а може би само му се стори така?

Това, което направи Саймън в следващия миг, стана като че ли от само себе си. Той вдигна ръка до равнището на гърдите си и начерта във въздуха знак.

Този знак той беше виждал вече два пъти: когато го чертаеше магьосницата и когато за кратък миг знакът пламна във въздуха.

Сега той избухна с ослепителен пламък, който не изгасна така бързо. Саймън изведнъж почувства, че налягането чувствително е отслабнало и той може да се движи.

Той се хвърли към изхода, като се надяваше да се скрие, но не стана така! Едва изскочи в коридора, и на пътя му се оказаха трима въоръжени воини. В мълчаливото им приближаване се таеше смъртна заплаха. Разбра го, когато видя горящите им от ненавист очи. Срещу него вървяха воини-автомати, тези роби на колдерите, които, без да се замислят, изпълняваха всяка заповед.

Саймън тръгна срещу тях, без да се колебае. Като отскочи вдясно, той хвана най-близкия войн за крака и с рязко движение го повали на пода.

Гладкият под неочаквано му помогна. След резкия тласък Саймън не можа да се задържи на крака и заедно с поваления противник се плъзна по пода покрай другите двама. След това почувства, че нечий меч го драсна по ребрата и в същия миг той удари с ланцета си нагоре. Единият от воините рухна и Саймън измъкна самострела от колана му.

Той успя да стреля навреме и готовият да го порази меч се стовари върху ранения, който лежеше до него. Третият противник се обърка и Саймън не изпусна случая да стреля още веднъж.

Той взе и другите два самострела и побягна по коридора. За щастие този коридор не беше задънен, а завършваше с вита стълба, чиито стръмни каменни стъпала водеха нагоре, явно към вътрешността на кулата. Тук вече нямаше гладки сиви стени.

Босите му ходила се плъзгаха по каменните стъпала, но той, без да спре, се изкачваше все по-нагоре и накрая откри проход същия като в крепостта на Есткарп. По всичко личеше, че цялата тази техника на бъдещето е скрита в обичайната за този свят сграда-крепост.

Два пъти на Саймън му се налагаше задълго да притихва, като държи готов самострела, когато покрай него минаваха отряди на войници, подчинени на волята на колдерите. Тъй като те вървяха с равна крачка и не търсеха по ъглите, той не можеше да определи дали е обявена обща тревога или те извършват обичайния си обход.

В коридорите с изкуствено осветление се губеше чувството за време и Саймън не знаеше ден ли е или нощ и от колко време се намира в тази крепост. Отдавна го мъчеха глад и жажда. Освен това измръзна в тънкия комбинезон, още повече че имаше съмнителното удоволствие да ходи бос по студените каменни плочи.

Само да имаше план на лабиринта, от който се мъчеше да се измъкне! Или поне да знаеше къде все пак се намира? В Горм? А може би в тайнствения замък Ил, който колдерите издигнали по крайбрежието? Или може би в някоя друга база на завоевателите? Саймън не се съмняваше, че това е база. Гладът и жаждата, а също и желанието да намери все пак някакво убежище го караха внимателно да оглежда помещенията на горния етаж. Тук той не видя такава мебел, каквато имаше долу. Гравираните с резба сандъци, маси и кресла — всичко беше изработено от местни майстори. В някои помещения Саймън откри следи от неочаквано бягство. Но сега върху всичко лежеше дебел слой прах, като че ли много години не е имало никой.

В една от тези стаи Саймън намери подходяща по размер дреха. Той търсеше и оръжие, тъй като освен трите самострела нямаше нищо друго, пък и доспехите биха му попречили. И все пак най-необходими му бяха водата и храната и той дори започна да мисли за връщане на опасните долни етажи. Но мислейки за слизане, той, без да спира, продължаваше да се качва нагоре по стълбата, оглеждайки всички разклонения по пътя си. Той обърна внимание на това, че всички прозорци са плътно заковани и само изкуственото осветление му дава възможност да се ориентира. Но колкото повече се отдалечаваше от помещенията на колдерите, толкова по-слаба ставаше светлината.

Накрая се показа тясна част на стълба, от която явно често се ползваха. Саймън извади самострела и предпазливо тръгна нагоре по стълбата към вратата. Тя лесно поддаде и Саймън съгледа плосък покрив, част от който беше покрит с навес. След всичко, което беше видял долу, това, което се намираше под навеса, не го удиви особено. Саймън нито за миг не се усъмни, че пред него стоят самолети.

Заострените крила на малките самолети бяха огънати назад, тъпите им носове вирнати. Всяка машина можеше да носи пилот и двама пътника. Ето я и разгадката на тайнственото нападение на Сулкар. Ясно беше, че колдерите имат не една десетка такива самолети.

Ако няма друга възможност, ще се наложи да се възползва от такава машина за бягството си. Само да знаеше откъде се готви да бяга? Като огледа още веднъж импровизирания и като че ли от никого неохраняван хангар, Саймън се приближи към края на покрива с надеждата да види нещичко, което би му помогнало да определи къде се намира.

За момент му се стори, че отново се намира в Сулкар: долу имаше пристанище, стояха на котва кораби, по цялото протежение на улицата, която се спускаше към морето, имаше подредени в редица къщи. Обаче разположението тук беше по-различно от крепостта на мореплавателите. При това градът беше значително по-голям и там, където при сулкарците бяха разположени складовете, тук той видя жилищни квартали. Макар че беше ясен ден, улиците бяха пусти. Къщите изглеждаха необитаеми, въпреки че не се забелязваха никакви признаци на разрушения, с каквито обикновено са белязани градовете, изоставени от хората.

Тъй като архитектурата на сградите в основата си напомняше Карстен и Есткарп, това не можеше да бъде построеният от колдерите замък Ил. Изводът се натрапваше от само себе си — той е в Горм, а долу пред него вероятно е Сиппар — онова зловещо място, където не можеха да проникнат разузнавачите на Есткарп.

Ако градът наистина е пуст, то няма да е трудно, а да намери в пристанището подходяща лодка, за да се прехвърли от острова на материка. Но тъй като е попаднал в това плътно затворено за външния свят място, струва си да се възползва от случая и да се огледа по-добре.

Той стоеше на покрива на най-високата кула в града. Навярно това е цитаделата на древния замък, в който са живеели управниците на клана на Корис. Задачата на Саймън значително би се опростила, ако сега с него беше командирът!

Като обходи покрива, той разбра, че нито един от покривите на къщите наоколо не се допира до този.

Той неохотно се отправи към навеса, под който стояха самолетите. Глупаво бе, разбира се, да се качи в машина, която не умее да управлява, но нямаше избор. Реши да опита да я проучи. Успокоен, че никой не го тревожи, Саймън неволно се отпусна, но бързо се опомни и взе някои предпазни мерки: затвори вратата, водеща от кулата на покрива, и я заключи с ланцета си.

След това той отиде до най-близкия самолет и леко избута машината на открито място. Като отвори капака в носовата част, той огледа двигателя. Моторът на този самолет малко приличаше на двигателите, които беше виждал по-рано, пък и малко разбираше от тях. Съдейки по всичко, с което се беше сблъскал долу, това нещо ще може да лети, стига да може да се справи с управлението…

Преди да продължи изучаването на машината, Саймън разби с дръжката на самострела моторите на останалите, като разсъждаваше, че ако успее да полети, съвсем не му е нужен въздушен бой.

Когато беше вдигнал своя импровизиран чук над четвъртия самолет, врагът отново го атакува. Не тропаха пазачите по стълбата, никой не трошеше вратата, нищо не го притискаше както първия път, но нямаше съмнение, че следва нов удар на невидимата сила. Този път чувстваше, че неумолимо го дърпат към източника на тази сила. Саймън се хвана за самолета, но продължаваха да го теглят заедно с машината и той нищо не можеше да направи, макар че това забави движението. Само след миг Саймън се ужаси — влачеха го не към вратата!

Очевидно вместо съмнителната разправа на долните етажи на кулата му готвеха бърза смърт при падане от покрива.

Саймън с неимоверни усилия се съпротивляваше с всичка сила. Той се опита да прибегне до магическия знак, който така му помогна първия път, но напразно. Може би защото сега не виждаше противника.

Той можеше само да забави плъзгането, да спечели минута, но краят беше неизбежен. Опитът му да се придвижи към вратата не успя, макар той да смяташе, че врагът ще го приеме за капитулация. Сега Саймън знаеше със сигурност — те искат само неговата смърт. Незабавно трябва да се реши на нещо.

Той продължаваше да се държи за самолета, който се готвеше да използва само в краен случай. Но какво пък, ето го и крайния случай! Тъкмо машината се намираше между него и края на покрива, накъдето го влачеше невидимата сила.

Шансът е нищожен, но все пак е шанс, друг изход няма. Саймън отстъпи две крачки пред силата, като си даваше вид, че повече не може да се съпротивлява. Още една крачка… Ръката му хвана дръжката на вратата на пилотската кабина. Той се вмъкна вътре, като напрегна последните си сили в тази дяволска схватка.

Нещо го отхвърли към задната седалка и самолетът потрепери от удара. Саймън мислено се обърна към Силата, за която в Есткарп нямаше и представа, вдигна налятата си с олово ръка и дръпна една от ръчките към себе си.